Доктор Хоръс Стоун изведнъж се усети буден в спалнята на своя пациент. Не си падаше по гледането на болни, но този пациент му плащаше необикновено добре, а освен това случаят беше крайно необичаен, да не каже пленителен. Щеше да се получи отлична статия в САМА – Списанието на американската медицинска асоциация. Разбира се, не преди смъртта на пациента и аутопсията, когато ще имат по-добра възможност да диагностицират това толкова необичайно страдание.
Ще бъде наистина отлична статия.
Сега видя какво го беше събудило. Очите на Пендъргаст се бяха отворили и го пронизваха.
— Телефонът ми?
— Да, сър. – Стоун взе телефона от бюрото и му го подаде.
Той го огледа с пребледняло лице.
— Девет и двайсет. Констънс – къде е тя?
— Мисля, че току-що излезе.
— Мислите?
— Ами – объркано започна Стоун – чух я да казва довиждане на госпожа Траск, чух вратата да се затваря, а навън чакаше червеникаво такси, което я откара.
Стоун се смая, когато Пендъргаст се надигна от леглото. Очевидно беше отново в ремисия.
— Трябва настоятелно да ви посъветвам...
— Замълчете – прекъсна го Пендъргаст, докато отмяташе завивките и с труд се изправи на крака. След това извади иглата на физиологичния разтвор от абоната на ръката си.
— Господин Пендъргаст, не мога да ви позволя да ставате от леглото.
Пендъргаст спря светлите си проблясващи очи върху Стоун.
— Ако се опитате да ме спрете, ще ви причиня болка.
Тази откровена заплаха пресече словоохотливостта на лекаря. Пациентът очевидно беше трескав, може би не съвсем на себе си и халюциниращ. Стоун бе поискал сестра, но му беше отказано. Сам не можеше да се справи с това. Когато Пендъргаст започна да се преоблича, той излезе от стаята.
— Госпожо Траск? – повика Стоун. Къщата беше толкова дяволски голяма. – Госпожо Траск!
Чу икономката да се суети на долния етаж и да се обажда оттам:
— Да, докторе?
Пендъргаст се появи на вратата на спалнята, обличайки черния си костюм, пъхна някакъв лист в джоба и пистолета в кобура под мишницата си. Доктор Стоун отстъпи настрана, за да го пусне да мине.
— Господин Пендъргаст, повтарям, че не сте в състояние да излизате от къщата.
Пендъргаст не му обърна внимание, а продължи към долния етаж, движейки се бавно като старец. Доктор Стоун го последва. Уплашената госпожа Траск се суетеше долу.
— Моля, повикайте ми кола – нареди Пендъргаст.
— Да, сър.
— Не може да му викате кола! – възрази лекарят. Вижте в какво състояние е!
Госпожа Траск се обърна към него.
— Когато господин Пендъргаст иска нещо, ние не казваме „не“.
Доктор Стоун местеше очи от нея на Пендъргаст, който очевидно беше омаломощен, но му отвърна с толкова леден поглед, че най-накрая бе принуден да замълчи. Всичко се случваше прекалено бързо. Сега госпожа Траск остави слушалката на място, а Пендъргаст с леко залитане се отправи към входната врата и портика. След миг вече беше излязъл, а червените стопове на таксито проблеснаха надолу по автомобилната алея.
Стоун се стовари на един стол, дишайки тежко. Никога не беше виждал пациент с толкова желязна воля в хватката на подобна фатална болест.
Когато се отпусна назад в колата, Пендъргаст извади листа от джоба си и го прочете. Бележката бе написана със спретнатия почерк на Констънс: списъка на химически съединения и други съставки. Освен съставките беше вписано и местонахождението им.
Пендъргаст прочете списъка внимателно, после още веднъж. Накрая сгъна листа на две и го накъса на малки парчета. Отвори прозореца и едно по едно ги пусна да се реят в манхатънската вечер.
Таксито зави по рампата за влизане в магистралата Уест Сайд и се насочи към Манхатънския мост и накрая към Флатбуш Авеню в Бруклин.