48.

Лейтенант Англър седеше в задната стаичка на фирмата за коли под наем „Рипъблик“ на летището в Олбъни и мрачно търкаляше един молив по бюрото пред себе си, докато чакаше Марк Молмън, управителя, да свърши с клиент отпред и да се върне в офиса си. Всичко се развиваше толкова добре – сякаш беше сън. И сега Англър осъзна, че е било точно това – сън.

По негово нареждане екипът му беше направил списък на всички хора, които бяха наемали автомобили в района на Олбъни през месец май, когато Олбън е бил тук. След като Англър лично прегледа списъка, реализира попадение: някой си Обрадъс Пленгънт – анаграма на Олбън Пендъргаст – беше наел кола от „Рипъблик“ на 19 май, един ден след кацането си в Олбъни. Англър се беше обадил в централния офис и го свързаха с човек на име Марк Молмън. Да, имат архив на отдаванията под наем. Да, колата още е в движение и е на разположение, макар че сега е в друг офис на четире— сетина мили оттук. Да, Молмън може да уреди да бъде върната в Олбъни. Затова Англър и сержант Слейд се качиха на една скапана кола и предприеха тричасовото пътуване от Ню Йорк до щатската столица.

Молмън се бе оказал човек, от какъвто имаха нужда. Бивш морски пехотинец и член на Националната оръжейна асоциация, той се зае да им помага с ентусиазма на юноша, който иска да стане полицай. Задачи, които щяха да изискват досадна бумащина или дори съдебно разпореждане, в ефективните ръце на Молмън се превръщаха във фасулска работа. Той намери документите на наетата от Олбън кола – синя „Тойота Авалон“, и ги предостави на Англър. Олбън беше върнал колата след три дни, навъртайки само 313 километра според километража.

Това беше мигът, в който Англър започна да изпитва глождещо подозрение. Олбън Пендъргаст притежаваше дразнещата способност да изчезва, когато си поиска. Поставяйки се на негово място, реши, че младият мъж бе предприел допълнителни мерки, за да скрие своите движения. Той помоли Молмън да провери още веднъж внимателно информацията от проследяването на движението на автомобила по времето, когато Олбън е бил наемател. Молмън отново с готовност се съгласи. Влезе в проследяващата система на „Рипъблик“ и в данните за движението на тойотата. Подозрението на Англър се потвърди. Данните от проследяването не отговаряха на тези от километража. Според системата за проследяване на „Рипъблик“, докато Олбън е бил наемател, колата бе изминала 680 км.

Това беше точката, в която разследването започна да се разпада. Изведнъж се оказа пред твърде много възможности. Олбън може би си беше поиграл с километража. Това уж беше невъзможно, но Англър не се съмняваше, че той е измислил начин. Може би беше свалил излъчвателя на колата и го бе монтирал на друг автомобил, а после го бе върнал на старото място, за да подхвърли фалшиви данни. А може би изобщо не си беше направил труда да го връща обратно, оставяйки някакъв друг уред на колата, за да засили объркването. Трябваше да измислят начин да ограничат възможностите, а той нямаше ни най-малка представа как да го направи.

В този момент Молмън беше принуден да излезе от кабинета си, за да се оправя с някакъв раздразнен клиент. Затова Англър седеше мрачен и въртеше молива. Сержант Слейд седеше срещу него и както обикновено мълчеше. Докато въртеше молива, Англър се питаше какво е смятал, че може да постигне, като дойде тук. Дори да знаеше с точност колко километра бе пропътувал Олбън и каква кола е наел – какво от това? През тези три дни той е можел да отиде къде ли не, а сините тойоти бяха милиони. Освен това в малките градове, които бяха пръснати из северната част на щата Ню Йорк, камерите за видеонаблюдение на трафика бяха рядкост.

Обаче когато Молмън се върна в офиса, на лицето му грееше усмивка.

— Черната кутия – обяви той.

— Какво е това?

— Черната кутия. Записващо устройство на настъпилите събития. Всяка кола под наем има такова.

— Така ли? – Англър знаеше за съществуването на проследяващи устройства от работата си с полицейските патрулки, обаче това беше ново за него.

— Да, от няколко години. В началото предназначението им беше да предоставят информация защо и как са се задействали предпазните възглавници. По принцип са били изключени и е бил нужен як удар, за да започнат да записват. Обаче наскоро фирмите за коли под наем се бръкнаха, за да снабдят колите със специални устройства, които са много по-усъвършенствани. Днес хората, които наемат коли, не могат да се измъкнат, ако направят нещо.

— И каква информация точно събират?

— Най-новите събират опростени данни за местоположението. Разстоянието, изминато за един ден. Средната скорост. Управление, спиране, ползване на коланите за безопасност. Освен това са свързани с джипиес системата. Когато двигателят бъде спрян, черната кутия записва посоката, в която е сочела колата при работещ двигател. Също както при самолетите, черната кутия на колата не може да бъде свалена или манипулирана. Хората още не са осъзнали колко добре бизнесът с отдавани под наем коли контролира онова, което правят с нашите машини.

Не може да бъде свалена или манипулирана. В душата на Англър започна да се пробужда надежда.

— Обаче ние говорим за събития, случили се преди година? Възможно ли е това нещо още да съхранява данните?

— Зависи. Щом паметта му се запълни, уредът започва да записва върху най-старите данни. Вие обаче може да сте късметлия, защото тойотата беше в представителството ни Тъпър Лейк през последните шест месеца, а там не наемат много често коли. Така че данните все още може да са в паметта.

— Как си осигурявате достъп?

Молмън сви рамене.

— Просто пъхаш кабел, а по-новите модели могат да прехвърлят данните безжично.

— Значи можете да го направите? – попита Англър, който още не можеше да повярва на късмета си. Олбън беше умен, но ето че бе допуснал сериозна грешка. Надяваше се от все сърце Молмън да няма нужда от одобрението на съдия.

Но той просто кимна.

— Колата е все още в гаража. Ще накарам момчетата да свалят информацията и да я разпечатат за вас.

***

Час по-късно Англър седеше пред работна станция в главната квартира на Олбънската полицейска служба. В скута му лежеше отворена карта на Ню Йорк. Сержант Слейд седеше до него пред друг компютър.

Молмън се бе оказал прав. Наред с най-различна сравнително безполезна информация, записващото устройство на тойотата им даде важни данни: в деня, в който Олбън наел колата, тя беше минала сто трийсет и седем километра право на север от летището в Олбъни.

Това означаваше право в малкия град Адирондак на бреговете на езерото Шрун. Англър благодари горещо на Молмън, помоли го да пази в тайна случилото се и му обеща обиколка с нюйоркска патрулка, щом се озове в Манхатън.

— Адирондак, Ню Йорк – каза Англър на глас. – Пощенски код 12808. Население триста души. За какво, по дяволите, Олбън е бил целия този път от Рио до Адирондак?

— Гледката? – предположи Слейд.

— Гледката от Захарната глава е къде-къде по-драматична. – Англър влезе в криминалната база данни и започна да преглежда регионалната информация за въпросните дати. – Няма убийства, нито кражби. Боже, изобщо никакви престъпления! Сякаш цялата област Уорън е била заспала на деветнайсети, двайсети и двайсет и първи.

След като излезе от базата данни, започна да търси в Гугъл.

— Адирондак – измърмори той. – Там няма нищо. Като изключим многото високи дървета. И една-едничка фирма: „Ред Маунтин Индъстрийс“.

— Не съм чувал за нея.

Ред Маунтин Индъстрийс. Нещо му просветна, но все още нищо конкретно. Англър бързо прочете намерената в Гугъл информация. – Голям частен военен подизпълнител. – Почете още малко. – С донякъде съмнителна история, ако човек вярва на тези конспиративни теоретици в интернет. Потайна, ако не нещо друго. Собственост на човек на име Джон Барбо.

— Ще го проверя. – Сержант Слейд се обърна към своята работна станция. Англър не отговори веднага. Човекът с преобладаващо дясно мозъчно кълбо у него мислеше отново, и то бързо. Пендъргаст беше видял своя син за последен път преди година и половина в Бразилия.

— Сержант – попита той, – спомняш ли си вестникарската статия, която ти показах? Когато Пендъргаст е бил преди година и половина в Бразилия, се чуват истории за клане далеч навътре в джунглата, оглавявано от „блед гринго“.

Слейд спря да пише.

— Да, сър.

— Няколко месеца по-късно Олбън пътува тайно до Адирондак, Ню Йорк, главна квартира на „Ред Маунтин“, частен военен подизпълнител.

Настъпи мълчание, докато Слейд обмисляше чутото от Англър.

— Смяташ, че Пендъргаст стои зад клането в джунглата? – най-накрая попита той. – И че някой от „Ред Маунтин“ му е помагал? Осигурил е финансирането, предоставил оръжията? Някакъв тип наемническа акция?

— Да, подобна мисъл ми мина през главата.

Слейд се смръщи.

— Но защо му е на Пендъргаст да се набърква в нещо подобно?

— Кой знае? Този тип е загадка. Обаче съм готов да се обзаложа, че знам защо е ходил Олбън в Адирондак. И защо е бил убит.

Слейд отново замълча и се замисли.

— Олбън е знаел за клането. Освен това има голяма вероятност да е бил там. Нали помниш: Пендъргаст каза, че е видял сина си веднъж, и то в бразилските джунгли. Може би Олбън е изнудвал баща си Пендъргаст и неговата връзка в „Ред Маунтин“ с онова, което е знаел? И те заедно са организирали смъртта му.

— Искаш да кажеш, че Пендъргаст е убил своя собствен син? – попита Слейд. – Това е прекалено дори за него.

— Да изнудваш баща си също е прекалено. Спомни си досието на Пендъргаст – знаем на какво е способен. Това може и да е теория, но е единственият отговор, който пасва на всички подробности.

— Защо да стоварва трупа на един Пендъргаст пред собствената си входна врата?

— За да отклони полицията от истинската следа. Цялата тази история с тюркоаза, предполагаемата атака срещу Пендъргаст в Калифорния – още една мистификация. Спомни си колко неотзивчив и незаинтересуван беше в началото. Стана по-дружелюбен едва когато започнах да откривам къде е ходил Олбън.

Отново за кратко се възцари мълчание.

— Ако си прав, има само едно нещо, което можем да направим – каза Слейд. – Върви в „Ред Маунтин“. Говори лично с този Барбо. Ако в неговата фирма има гнила ябълка, която продава оръжия по втория начин и прибира парите или участва пряко в някакви наемнически акции, той трябва да знае.

— Това е рисковано – поклати глава Англър. – Ами ако Барбо е замесеният? Все едно да влезеш в клетката на лъва.

— Току-що свърших проверката – обяви Слейд и потупа компютъра. – Чист е като арктически сняг. Орлов скаут, награждаван армейски рейнджьр, дякон в черквата, никога никакъв намек за скандал или криминално досие.

Англър обмисли чутото.

— Той е в най-удобното положение да започне едно тихо разследване в своята собствена фирма. И ако е забъркан – въпреки скаутския медал – това ще отклони вниманието му и ще го накара да излезе на светло.

— Аз си помислих същото – отговори Слейд. – По един или друг начин ще научим истината. Разбира се, стига да не се разчува за предприетите от нас действия.

— Добре, ще му предложим да си мълчим, ако положи искрени усилия. Ще подготвиш ли нужните документи и ще уведомиш ли екипа къде отиваме, с кого ще говорим и кога ще се върнем?

— Веднага се залавям. – И Слейд се обърна към работната си станция.

Англър остави картата настрана и стана от мястото си.

— Следваща спирка – каза той тихо – Адирондак, Ню Йорк.

Загрузка...