76.

След пет минути сцената в Ботаническата градина бе преминала от фаза напрежение в пълна лудница. Парамедици, полицаи, пожарникари бяха навсякъде, за да обезопасят мястото, крещяха в радиостанциите си и избухваха в изненадани и пълни с отвращение викове при всяко ново отвратително откритие.

Докато Д’Агоста бързаше към централния павилион, срещу него се зададе странен образ – жена по една скъсана шемизетка, омазана в мръсотия и с коса, пълна с вейки и листа.

— Тук! – извика жената. Д’Агоста с потрес разпозна Констънс Грийн. Той започна несъзнателно да сваля сакото си, за да я покрие, но тя профуча край него, насочвайки се към група парамедици.

— Насам, оттук! – изкрещя им Констънс и ги поведе към голяма викторианска постройка от стомана и стъкло.

Марго и Д’Агоста ги последваха през една странична врата и се озоваха в зала, очевидно подредена за сватбено тържество, която сега имаше вид на нападната от рокерска банда: обърнати маси, потрошена стъклария, прекатурени столове. В далечния край върху паркета на дансинга лежаха две тела. Констънс поведе парамеди— ците към едното. Когато Д’Агоста разпозна Пендъргаст, той едва не падна и трябваше да се хване за един от столовете. Обърна се към парамедиците и изрева:

— Заемете се първо с този човек!

— О, не – изхълца Марго и покри с длан устата си. – Не!

Парамедиците наобиколиха Пендъргаст, за да направят бърза оценка на състоянието му. Един от тях дотича с дефибрилатор, докато друг го събличаше до кръста.

— Заредени! – извика първият предупредително. После допря електродите в гърдите на агента. Тялото му подскочи, а парамедикът се приготви да повтори процедурата.

— Отново! – нареди старшият на екипа.

Друг токов удар и тялото отново подскочи.

— Напипвам пулс – обяви вторият парамедик.

Едва сега, след като бяха качили Пендъргаст върху носилката, Д’Агоста насочи вниманието си към другото тяло. То бе обхванато от силни гърчове, очите бяха изхвръкнали, а устата се отваряше, но не се чуваше никакъв звук. Беше на мъж по риза със здраво телосложение, прехвърлил средната възраст. Д’Агоста го разпозна от снимките в интернет страницата на „Ред Маунтин“ като Джон Барбо. Плътта на една от ръцете му се надигаше на димящи мехури, а отдолу се виждаха костите, сякаш беше горяла. Ръкавът му бе изяден почти до рамото. Неколцина новодошли парамедици се наведоха над него и започнаха работата си.

Докато Д’Агоста гледаше какво правят, Констънс се приближи към гърчещото се тяло на Барбо, избута единия от парамедиците настрани и се наведе ниско над него. Д’Агоста видя, че устните й се раздвижиха, докато му шепнеше нещо. След това се изправи и се обърна към парамедиците.

— На ваше разположение е!

— Вие също се нуждаете от преглед – подхвърли един от тях и тръгна към нея.

— Оставете ме на мира. – Тя отстъпи и се обърна, потъвайки в тъмните вътрешности на комплекса от оранжерии. Парамедиците я проследиха с поглед, докато се отдалечаваше, после насочиха отново вниманието си към Барбо.

— Какво й става? – обърна се Д’Агоста към Марго.

— Нямам представа. Тук има... много мъртъвци.

Д’Агоста поклати глава. Всичко това щеше да бъде изяснено по-нататък. Той отново насочи вниманието си към Пендъргаст. В момента парамедиците вдигаха носилката. Единият държеше високо бутилка с физиологичен разтвор. Забързаха към линейките. Д’Агоста и Марго ги последваха.

Докато те бързаха напред, Констънс се появи отново. В ръката си стискаше голяма розова лилия, от която капеше вода.

— Сега ще приема сакото ти – обърна се тя към Д’Агоста.

Той я наметна.

— Добре ли си?

— Не. – Тя насочи вниманието си към Марго. – Взе ли го?

Вместо да отговори, Марго стисна още по-силно дамската си чанта.

На паркинга за посетители възможно най-близо до сградата бяха паркирани няколко линейки с въртящи се сигнални лампи. Докато бързаха към тях, Констънс спря, за да извади иззад едни храсталаци малък пакет. Парамедиците отвориха задната врата на най-близката линейка и плъзнаха вътре носилката с Пендъргаст. Д’Агоста се качи, последван от Марго и Констънс.

Парамедиците изгледаха двете жени.

— Съжалявам – започна единият – но ще трябва да си потърсите друг транспорт...

Д’Агоста го накара да замълчи, като извади полицейската си значка.

Мъжът сви рамене и затвори вратите. Сирената започна да вие. В това време Констънс подаде на Марго лилията и кутийката.

— Какво е това? – ядосано попита единият от медиците. – Не са стерилни. Не може да ги внасяте тук.

— Дръпнете се – остро го подкани Марго.

Д’Агоста сложи ръка на рамото му и посочи Пендъргаст.

— Вие двамата се погрижете за него, а за останалото отговорност поемам аз.

Двамата парамедици се смръщиха, но си замълчаха.

Д’Агоста гледаше как Марго се заема с работата си. Тя издърпа подвижната масичка в задната част на линейката, отвори кутийката на Констънс и започна да вади от нея различни неща: стара бутилка с някаква течност, ампули, пликчета с прах и стъкленица с нещо смляно. После старателно ги подреди. Към тях добави и лилията, която Констънс й бе дала, заедно с няколкото изсушени образци, които извади от чантата си, измъквайки ги измежду парченцата строшено стъкло. До всичко това постави омачкано парче хартия. В този момент трябваше да посегне бързо за ръкохватката над главата си, защото линейката изскочи на Уошингтън Авеню и полетя с виеща сирена.

— Какво правиш? – попита лейтенантът.

— Приготвям противоотровата – обясни Марго.

— Не трябва ли да се прави в лаборатория?

— Мислиш ли, че имаме нужното време?

— Как е пациентът? – попита Констънс парамедиците.

Той погледна първо Д’Агоста, после нея.

— Не е добре. Кръвното налягане е ниско, пулсът – едва доловим. – Той отвори пластмасов поднос до носилката на Пендъргаст. – Ще започна да му вливам лидокаин.

Докато линейката се носеше по „Ийстърн Паркуей“, Д’Агоста видя как Марго грабна торбичка с физиологичен разтвор от близкото чекмедже, взе скалпел за трахеотомия от другото и свали сребристата му защитна обвивка. Сряза торбичката с физиологичен разтвор, изля малко от него в пластмасова Бехерова чаша и пусна течащата торбичка на пода.

— Ей – развика се парамедикът, – какви ги вършиш?

Обаче с предупредителен жест Д’Агоста отново го накара да замълчи.

С вой линейката профуча край Проспект Парк, после пресече площад „Гранд Арми“. Закрепвайки се устойчиво срещу люшканията на колата, Марго извади малка стъкленица от кутийката на Констънс, стопли я с длани, после отля една мярка в пластмасовата Бехерова чаша. Сладникава миризма изпълни линейката.

— Какво е това? – попита Д’Агоста, душейки.

— Хлороформ – отговори Марго и запуши стъкленицата. Взе скалпела и започна да кълца лилията, която Констънс беше взела от Водната къща, направи я на каша и добави тази маса заедно с изсушените и натрошени на парченца растения от дамската си чанта в течността. След това запуши пластмасовата Бехерова чаша и започна да я разклаща.

— Какво правиш? – попита Д’Агоста отново.

— Хлороформът действа като разтворител. Във фармакологията се използва за извличане на съставките от растителни материали. След това ще се наложи да изпаря с варене по-голямата част, защото, ако бъде инжектирана така, е отровна.

— Момент – намеси се Констънс. – Ако свариш съставките, ще направиш същата грешка като Езекия.

— Не, не – увери я Марго. – Хлороформът завира при много по-ниска температура от водата – при около четиресет градуса. Няма да денатурира протеините или съединенията.

— Какви съединения извличате? – попита Д’Агоста.

— Нямам представа.

- Нямате представа?

Марго се извърна, за да го погледне.

- Никой не знае какви са активните съставки на тези растения. Импровизирам.

— Господи – възкликна Д’Агоста.

Линейката зави по Инглиш Авеню, наближавайки Нюйоркската методистка болница. В това време Марго погледна в листа, добави още течност, строши върха на една ампула и смеси два вида прах от пергаментовите пликчета.

— Лейтенант – заговори го тя през рамо, – като стигнем в болницата, ще имам нужда веднага от няколко неща. Ледена вода. Парче марля за прецеждане, епруветка. Половин дузина филтри за кафе. И запалка. Става ли?

— Ето ти запалка – каза Д’Агоста, докато бъркаше в джоба си. – Ще се погрижа и за останалото.

Линейката закова пред входа на спешното отделение и сирената млъкна. Парамедиците отвориха двете задни врати и свалиха носилката за чакащите служители на спешното. Д’Агоста погледна надолу към Пендъргаст, завит с тънко одеялце. Агентът беше блед и неподвижен като труп. Констънс скочи на земята и последва носилката. Дрехата й и мръсотията, с която беше покрита, привличаха недоумяващите погледи на хората. Д’Агоста също скочи на земята и хукна към входа на отделението. Докато бързаше, стрелна поглед през рамо и видя Марго седнала в задната част на линейката, осветена ярко от прожекторите на колата, да продължава съсредоточено работата си.

Загрузка...