Като човек, завършил класическа филология в университета „Браун“, и някогашен природозащитник, лейтенант Питър Англър не беше типичното нюйоркско ченге. Все пак между него и другарите му имаше прилики: обичаше случаите му да бъдат разрешавани чисто и бързо, да вижда извършителите зад решетките. Същата целенасоченост го накара в първи курс през 1992 г. да преведе „Пелопонеската война“ от Тукидит и да забива пирони в дърветата из девствените гори, за да пречи на незаконната сеч с моторни триони по-късно същото десетилетие. Тя беше причината и да израсне в службата до лейтенант, командир на отделението детективи, на младенческата възраст от трийсет и шест години. Той организираше своите разследвания като военни походи и се грижеше детективите под негово командване да изпълняват точно и грижливо своите задължения. Резултатите, които се постигаха с подобна стратегия, бяха източник на трайна гордост за Англър.
Точно заради това сегашният случай предизвикваше у него такова лошо усещане.
Трябваше да признае, че случаят не беше по-стар от двайсет и четири часа. И неговият отряд не можеше да бъде винен за липсата на напредък. Бяха направили всичко като по учебник. Първите озовали се на мястото го бяха обезопасили, бяха записали показанията и задържали свидетелите до пристигането на техниците по разследването. Те от своя страна грижливо бяха обработили местопрестъплението, изследвайки, търсейки и събирайки доказателства. Бяха работили в тясно сътрудничество с екипа криминалисти: с групата за установяване на следите, с тази за биологичните останки, с фотографите, съдебните медици.
Не – неговото недоволство беше свързано с необичайната природа на престъплението... и по ирония на съдбата с бащата на покойника – специален агент на ФБР. Англър беше прочел разпечатката от изявлението на мъжа и то се оказа забележително по своята краткост и липса на полезна информация. Макар и да не пречеше пряко на разследващия екип, агентът се оказа странно неготов да им осигури по-голям достъп до своето жилище освен нужния за периметъра на местопрестъплението. До степен, че не позволи на един от полицаите да използва тоалетната. Разбира се, ФБР не беше включено в разследванията, но Англър беше готов любезно да осигури достъп на мъжа до документите, ако беше поискал. Агентът обаче не беше отправил подобна молба. Ако не знаеше, че е точно обратното, Англър би могъл да си помисли, че Пендъргаст не иска убийците на неговия син да бъдат заловени.
Затова беше решил да разпита лично мъжа след – погледна часовника си – точно една минута. Човекът, който го въведе, беше сержант Лумис Слейд, адютант, личен помощник и често просто добър слушател на Англър. С обиграно око Англър мълчаливо попи подробностите от външния вид на своя посетител: висок, жилест, руса до бяло коса, светлосини очи. Аскетичната картина се допълваше от черен костюм и вратовръзка със строги шарки. Той беше всичко друго, но не и типичният агент на ФБР. Разбира се, като се вземат предвид жилищата му – апартамент в „Дакота“[4] и истински замък на „Ривърсайд Драйв“, където беше изхвърлен трупът, Англър реши, че няма защо да се изненадва. Предложи на агента стол, след това сам се настани зад бюрото си. Сержант Слейд седна в един от далечните ъгли зад Пендъргаст.
— Агент Пендъргаст – започна Англър, – благодаря ви, че дойдохте.
Мъжът в черния костюм наведе глава.
— Първо ми позволете да изкажа съболезнованията си за вашата загуба.
Мъжът не отговори. Всъщност нямаше вид на съкрушен. Фактически нямаше изражение – лицето му беше като затворена книга.
Кабинетът на Англър не беше като на повечето офицери в Нюйоркското полицейско управление. Разбира се, и тук не липсваха папки и купчини доклади. Обаче по стените вместо снимки с висши началници и похвални грамоти висяха дузина рамкирани старинни географски карти. Англър беше запален колекционер на карти. Обикновено посетителите в кабинета веднага биваха привлечени от страниците из Френския атлас на Льо Клерк от 1631 г. или гравюра № 58 от Британския атлас на Огилби, показващ пътя от Бристол до Ексетър, или – неговата радост и гордост – пожълтелия и чуплив фрагмент от пътната карта на Пойтингер, копирана от Ейбрахам Ортилиъс. Обаче Пендъргаст въобще не обърна внимание на колекцията.
— Ако нямате нищо против, бих искал да прегледаме наново първоначалното ви изявление. Преди това искам да кажа, че ще ми се наложи да задам някои неудобни и неприятни въпроси, за което се извинявам предварително. Не се съмнявам, имайки предвид вашия опит с прилагането на закона, че ще проявите разбиране.
— Разбира се – отговори агентът с мелодичен южняшки акцент, но с нещо твърдо в него – метално.
— Има няколко момента в това престъпление, които, честно казано, намирам за загадъчни. Според вашето изявление и това на – Англър стрелна поглед към доклада на бюрото си – вашата подопечна госпожица Грийн снощи около девет и двайсет се почукало на входната врата на вашето жилище. Когато госпожица Грийн я отворила, открила пред нея вашия син, завързан с дебели въжета. Вие сте се уверили, че е мъртъв, и сте подгонили черен „Линкълн“ на юг по „Ривърсайд“, като през това време сте се обадили на деветстотин и единайсет. Така ли е?
Агент Пендъргаст кимна.
— Какво ви накара да решите, поне на първо време, че убиецът е в тази кола?
— Беше единствената движеща се по това време. Не се виждаха минувачи.
— Не ви ли хрумна, че извършителят може да се крие някъде из двора ви и да избяга по друг маршрут?
— Колата мина няколко пъти на червено, качи се на тротоара и прегази цветна леха, влезе в магистралата по алеята за излизане от нея, правейки незаконен обратен завой. С други думи, създаде доста убедително впечатление, че се опитва да избегне залавянето.
Сухият, леко ироничен тон на това заявление подразни Англър. Пендъргаст продължи:
— Мога ли да попитам защо полицейският хеликоптер закъсня толкова?
Англър се подразни допълнително.
— Не е закъснявал. Беше на място пет минути след обаждането, а това е доста добре.
— Не е достатъчно добре.
В опит да си върне контрола върху разпита, Англър каза малко по-рязко, отколкото беше имал намерение:
— Нека се върнем на престъплението. Въпреки внимателното претърсване на околността моите детективи не успяха да намерят свидетели, като се изключат онези от Уестсайдската магистрала, видели самата кола. Няма следи от насилие, нито от алкохол или наркотици в трупа на сина ви. Починал е от строшен врат може би пет часа преди да го намерите. Или поне това е предварителната оценка в очакване на аутопсията. Според показанията на госпожица Грийн й е отнело петнайсет секунди да отвори вратата. Така че имаме убиец – или убийци – който отнема живота на сина ви, връзва го (не непременно в този ред), подпира го на входната ви врата вече в rigor mortis; звънва на звънеца, връща се в линкълна и успява да се отдалечи на няколко преки, преди вие да успеете да започнете преследването. Как е могъл той или те да се движат толкова бързо?
— Престъплението беше безупречно планирано и извършено.
— Така, а възможно ли е да сте били в шок, нещо напълно разбираемо предвид обстоятелствата, и да сте реагирали по-бавно, отколкото споменавате в показанията си?
— Не.
Англър обмисли този кратък отговор. Погледна сержант Слейд, както обикновено мълчалив като Буда, после отново Пендъргаст.
— След това имаме, ъъъ, драматичния характер на самото престъпление. Вързан с въжета труп, сложен пред входната ви врата – определено показва някои от характерните черти на бандитските убийства. Което ме насочва пак към основната насока на разпита. Отново моля за извинение, ако някои от въпросите са натрапчиви или обидни. Синът ви беше ли член на някоя банда?
Агент Пендъргаст отвърна на вторачения поглед на Англър със същото каменно и непроницаемо изражение.
— Нямам представа с какво се е занимавал синът ми. Както посочих в своите показания, ние се бяхме отчуждили.
Англър прелисти страница от доклада.
— Криминалистите и детективите от моя отряд проучиха местопрестъплението много внимателно. Нямаше биологичен материал, нито цялостен, нито частичен, като се изключи този от сина ви. Нито косми, нито влакна, отново с изключение на тези от сина ви. Дрехите му бяха чисто нови – най-обикновена направа, и като капак тялото на починалия беше грижливо измито и облечено. Не намерихме гилзи на магистралата, защото вероятно изстрелите са били дадени от вътрешността на колата. С една дума, извършителите са били запознати с криминологичните техники на проучване на местопрестъплението и са внимавали много да не оставят следи. Знаели са много добре какво правят. Агент Пендъргаст, любопитен съм как бихте коментирали това от професионална гледна точка?
— Пак ще повторя, че това е грижливо планирано престъпление.
— Оставянето на трупа пред входната ви врата означава, че извършителите ви изпращат съобщение. Някаква представа какво може да е?
— Не мога да направя предположение.
Не мога да направя предположение. Англър изгледа въпросително агент Пендъргаст. Беше разпитвал много родители, смазани от загубата на детето си. Не беше необичайно страдалците да бъдат безчувствени от шока. Често отговорите им на неговите въпроси бяха колебливи, объркани, непълни. Обаче Пендъргаст изобщо не беше като тях. Той, изглежда, напълно беше запазил здравия си разум. По-скоро сякаш не искаше да сътрудничи или не беше заинтересуван да го направи.
— Нека поговорим за, ъъъ, мистерията с вашия син – каза Англър. – Всъщност единственото доказателство, че той е ваш син, са вашите показания. Няма го в нито една от полицейските данни бази, които проверихме: нито в КУДНК (Комбинирания указател на ДНК), нито в АСИПО (Автоматизираната система за идентификация на пръстови отпечатъци), нито в базата данни на Националния информационен център за престъпления (НИЦП). Той няма акт за раждане, шофьорска книжка, номер за социално осигуряване, паспорт, диплома за завършено образование, нито виза за влизане в страната. Джобовете му бяха празни. Докато очакваме ДНК анализа, вашият син сякаш никога не е съществувал. В показанията си казвате, че е роден в Бразилия и не е бил гражданин на САЩ. Обаче не е и бразилски гражданин, защото тази страна няма негово досие. Градът, в който посочвате, че е отраснал, изглежда не съществува, или поне не официално. Няма доказателства, че е напуснал Бразилия, нито за влизане в САЩ. Как бихте обяснили всичко това?
Агент Пендъргаст бавно прехвърли крак върху крак.
— Не мога. Както споменах в показанията си, узнах за съществуването на моя син и изобщо за факта, че имам син, преди около осемнайсет месеца.
— Тогава видяхте ли го?
— Да.
— Къде?
— В бразилската джунгла.
— А оттогава?
— Нито съм го виждал, нито съм поддържал връзка с него.
— Защо не? Защо не сте го потърсили?
— Казах ви: ние сме... бяхме се отчуждили.
— И защо точно се отчуждихте?
— Личностна несъвместимост.
— Може ли да кажете нещо за неговия характер?
— Почти не го познавах. Харесваха му злонамерените игри. Беше експерт в подигравките и униженията.
Англър си пое дълбоко дъх. Тези отрицателни отговори започваха да го дразнят.
— А майка му?
— В показанията ми ще видите, че е починала в Африка скоро след неговото раждане.
— А, да. Ловното произшествие. – В това също имаше нещо странно, но Англър не можеше да поема повече от една нелепост наведнъж.
— Смятате ли, че синът ви е имал неприятности?
— Не се съмнявам в това.
— Какви неприятности?
— Нямам представа. Той беше напълно способен да се справи и с най-големите неприятности.
— Как може да знаете, че има неприятности, без да знаете какви са?
— Защото имаше изявени престъпни наклонности.
Те просто се въртяха в кръг. Англър имаше силното усещане, че Пендъргаст не само не е заинтересуван да помогне на Нюйоркското полицейско управление да залови убийците на сина му, но вероятно и криеше информация. Защо ще го прави? Нямаше и гаранция, че трупът наистина е на неговия син. Вярно, имаше невероятна прилика. Обаче единственото разпознаване беше това на Пендъргаст. Щеше да е интересно да се види дали с ДНК на жертвата ще имат попадение в базата данни. Щеше да бъде просто и да се сравни с ДНК на Пендъргаст – като агент на ФБР неговата вече беше документирана.
— Агент Пендъргаст – каза той студено, – трябва отново да ви попитам: имате ли представа, подозрение, някаква следа кой е убил вашия син? Някаква информация за обстоятелствата, довели до неговата смърт? Някаква представа защо трупът е бил захвърлен пред вашата врата?
— Няма нищо в моите показания, което бих могъл да разширя.
Англър бутна доклада настрана. Това беше едва първият рунд. Той още не беше свършил с този човек.
— Не зная кое е по-странно – подробностите около убийството, липсата на реакция у вас на случилото се или липсата на биографични данни за вашия син.
Лицето на Пендъргаст остана напълно безизразно.
— Ах, как прекрасни били човеците! И как щастлив си с тях, нов свят[5] – отговори той.
— За тебе той е нов! – изстреля в отговор Англър.
Сега Пендъргаст показа за пръв път в продължение на целия разпит признаци на интерес. Очите му леко се разшириха и той загледа детектива с нещо подобно на любопитство.
Англър се наклони напред и опря лакти в бюрото.
— Агент Пендъргаст, мисля, че вече сме готови. Засега. Нека завърша, като ви кажа това: вие може да не искате случаят да бъде разрешен. Но той ще бъде разрешен и аз съм човекът, който ще го направи. Ще стигна дотам, докъдето трябва, и ако се налага, до вратата на един агент на ФБР, който не желае да сътрудничи. Разбрано?
— Не бих очаквал по-малко. – Пендъргаст стана, кимна на Слейд, докато отваряше вратата, и безмълвно излезе от кабинета.
След като се върна в къщата на „Ривърсайд Драйв“, Пендъргаст прекоси целеустремено балната зала в посока библиотеката. Насочи се към една от високите книжни лавици, пълни с томове с кожена подвързия, и дръпна настрана дървения панел, зад който се показа лаптоп. Започна да пише бързо, като използваше пароли, когато беше нужно. Първо влезе в сървърите на Нюйоркската полиция, след това в базата данни с неразкрити убийства. Написвайки набързо няколко номера на справки, той се прехвърли в полицейската ДНК база данни, където бързо откри резултатите от тестовете на ДНК пробите, взети от предполагаемия Хотелски убиец, който беше тормозил изисканата част на Манхатън преди година и половина. Въпреки че беше влязъл като упълномощен ползвател, данните бяха заключени и не можеха да бъдат променяни или изтрити.
Пендъргаст остана за миг вторачен в екрана. След това извади мобилния телефон от джоба си и набра извънградски номер в Ривър Пойнт, Охайо. Някой вдигна телефона още след първото позвъняване.
— Е, ако това не е моят любим таен агент – се чу мекият, задъхан глас.
— Здрасти, Майм – отговори той.
— С какво мога да помогна днес?
— Искам няколко записа в базата данни на Нюйоркската полиция да изчезнат. Тихо и без следи.
— Винаги с радост бих направил каквото мога, за да погубя нашите момчета в сини униформи. Кажи ми: това има ли нещо общо с операция, как се казваше?... Операция „Горски пожар“?
Пендъргаст направи пауза.
— Да, има. Обаче, Майм, повече никакви въпроси.
— Не можеш да ме обвиняваш за това, че съм любопитен. Както и да е. Разполагаш ли с нужните справочни номера?
— Кажи, когато си готов.
— Готов съм.
Бавно и отчетливо, вперил очи в екрана и с ръка на тъчпада на лаптопа, Пендъргаст започна да рецитира номерата.