47.

Униформеният полицай спря патрулката до бордюра.

— Пристигнахме, сър – обяви той.

— Сигурен ли си? – попита Д’Агоста, който надничаше през прозореца на пътника.

— Булевард „Колфакс“ четиресет и едно, двайсет и седем. Нали не съм сбъркал адреса?

— Не. Това е.

Д’Агоста беше изненадан. Очакваше да види парцел с каравани или някой мрачен апартамент дълбоко в гетото. Обаче тази къща в частта на Гари, Индиана, Милър Бийч, беше добре поддържана и макар и малка, бе прясно боядисана, а целият парцел – добре окосен. Парк „Маркет“ беше на няколко преки оттук.

Д’Агоста се обърна към полицая от Гари.

— Но...

— Моля, припомнете ми досието му. Ще ми се всичко да ми е в главата.

— Няма проблем. – Полицаят дръпна ципа на една чанта и извади компютърна разпечатка. – Чисто е. Няколко глоби за пътни нарушения. Една е за каране с шейсет в зона с ограничение четиресет километра в час. Другата е за минаване по банкета.

— Минаване по банкета? – попита Д’Агоста. – Нима тук глобяват заради това?

— По време на стария шериф глобявахме. Той беше буквояд. – Полицаят отново погледна разпечатката. – Единственото съществено, което имаме срещу него, беше установено по време на нахлуване в бандитско свърталище. Обаче той самият беше чист – никакви наркотици, никакви оръжия. Оттогава няма връзки или участие, затова не са му повдигани обвинения. Четири месеца по-късно жена му го обяви за изчезнал. – Полицаят прибра разпечатката в чантата при останалите документи. – Това е всичко. Като се има предвид възможната връзка с банда, стигнахме до извода, че е убит. Не се появи отново – нито жив, нито мъртъв. Няма труп, нито нещо друго. Най-накрая прехвърлихме случая при студените досиета.

Д’Агоста кимна.

— Ако нямате нещо против, нека аз да говоря с нея.

— Разбира се.

Д’Агоста си погледна часовника. Шест и половина. Отвори вратата на лимузината и слезе със сумтене. Последва полицая по пътеката и изчака, докато позвъни на вратата. Малко по-късно на вратата се появи жена. Благодарение на дългата си практика Д’Агоста почти несъзнателно възприе подробностите: метър и седемдесет и два, шейсет и два-три килограма, брюнетка. В едната ръка стискаше чиния, а в другата кухненска кърпа. Беше облечена за работа с гащеризон, който макар и стар, бе чист и добре изгладен. Когато видя полицая, изражението й се превърна в смесица от безпокойство и надежда.

Д’Агоста пристъпи.

— Госпожо, вие ли сте Керълайн Ръд?

Жената кимна.

Д’Агоста й показа значката си.

— Аз съм лейтенант Винсънт Д’Агоста от Нюйоркското полицейско управление, а това е Ектор Ортильо от полицията в Гари. Питам се дали бихте могли да ни отделите няколко минути от времето си?

Жената се поколеба съвсем малко, после кимна:

— Да. Да, разбира се. Моля, влезте.

Тя отвори вратата по-широко и ги въведе в малка всекидневна. Мебелите бяха стари, но функционални, добре поддържани и безупречно чисти. Д’Агоста отново остана с впечатлението за домакинство, в което парите са намалели, но цивилизоваността и класата все още имат значение.

Госпожа Ръд ги покани да седнат.

— Искате ли лимонада? – предложи тя. – Или кафе?

Двамата мъже поклатиха глава.

От стълбата за втория етаж се чу шум и скоро се показаха две любопитни лица: момче на може би дванайсет и няколко години по-малко момиче.

— Хауи, Дженифър – каза жената, – трябва да поговоря с тези двама чичковци. Моля ви да се качите обратно горе и да си довършите домашните работи. Скоро ще свършим.

Двете деца изгледаха полицаите мълчаливо с широко отворени очи и след малко поеха обратно нагоре по стълбите и изчезнаха от поглед.

— Извинете ме за миг – само да оставя тази чиния. – Жената тръгна към кухнята, след това се върна и седна срещу Д’Агоста и полицая от Гари.

— С какво мога да ви помогна? – попита тя.

— Дойдохме да поговорим за вашия съпруг – обясни Д’Агоста. – Хауърд Ръд.

Надеждата, която се бе изписала по лицето й преди минути, сега отново се появи.

— О! – възкликна тя. – Да не би да имате нови доказателства? Жив ли е? Къде е?

Пламенността, с която бяха изстреляни тези думи, изненада Д’Агоста не по-малко, ако не и повече, от външния вид на къщата. През последните няколко дни си беше изградил определена представа за мъжа, атакувал специален агент Пендъргаст и най-вероятно убил Виктор Марсала: агресивно копеле без морален кодекс; користолюбив кучи син без или с много малко ценности, които да изкупят минусите му. Когато Тери Бономо и софтуерът на Нюйоркското полицейско управление за разпознаване на лица установиха самоличността на заподозрения като Хауърд Ръд, покойник, от Гари, Индиана, Д’Агоста беше доста сигурен на какво ще попадне, когато излетя, за да разговаря с жената му. Обаче надеждата в нейните очи го накара да преосмисли предположенията си. Внезапно изпита несигурност как да подходи.

— Не, не сме го намерили. Всъщност не съвсем. Причината да съм тук, госпожо Ръд, е желанието ми да науча повече за вашия съпруг.

Тя погледна Д’Агоста, после полицай Ортильо и отново Д’Агоста.

— Да не би да подновявате случая? Още тогава си помислих, че много бързо го претупаха. Искам да помогна. Само ми кажете какво да направя.

— Е, можете да помогнете, като ми кажете какъв човек беше. Като баща и съпруг.

— Е.

— Моля?

— Какъв човек е. Знам, че полицията го смята за мъртъв, но аз съм сигурна, че е жив някъде по света. Чувствам го. Сигурно има сериозна причина да изчезне. Някой ден ще се върне и ще обясни какво се е случило и защо.

Неудобството на Д’Агоста нарасна. Вярата в гласа на жената беше смущаваща.

— Госпожо Ръд, просто ни разкажете за него.

— Какво има да се казва? – Жената замълча за миг, за да си помисли. – Беше добър съпруг, отдаден на семейството си. Трудолюбив, верен, прекрасен баща. Не ходеше по кръчми, не залагаше, не е поглеждал друга жена. Баща му беше методистки проповедник и Хауърд бе възприел много от неговите добри черти. Не познавам по-упорит човек от него. Ако започне нещо, винаги го докарва докрай. Винаги. Изкарал е общинския колеж с миене на чинии. Като младеж е бил шампион по бокс и носител на „Златните ръкавици“. Освен на семейството си, държеше много на своята дума. Блъскаше се да задържи железарския си магазин на повърхността, блъскаше ден и нощ и не се отказа дори когато „Баумакс“ отвори магазин на шосе № 20 и търговията започна да замира. Не беше негова вината, че се наложи да вземе пари на заем. Само да знаеше кой...

Потокът думи изведнъж секна, а очите на жената леко се уголемиха.

— Моля, продължете – подкани я Д’Агоста. – Само да знаеше какво?

Жената се колебаеше. След това въздъхна, погледна към стълбата за втория етаж, за да се увери, че децата не могат да чуят, и продължи:

— Само да знаеше какви са хората, от които взе назаем. Нали разбирате, банката смяташе магазина за голям риск. Не искаха да му дадат заем. Парите не стигаха. – Тя преплете длани и се вторачи в пода. – Взе назаем от лоши хора.

Внезапно вдигна очи и погледна умолително право в Д’Агоста.

— Но човек не може да го вини за това, нали?

Д’Агоста можа само да поклати глава.

— Нощите, които прекарваше седнал на масата в кухнята, вперил очи в стената, без да продумва... о, направо ми късаше сърцето! – Жената избърса сълза.

— И накрая един ден изчезна. Просто така. Това стана преди повече от три години. Оттогава не се чу повече нищо за него. Но за това има причина – зная, че е така. – Изражението на госпожа Ръд стана предизвикателно. – Знам какво мисли полицията, но не го вярвам. И никога няма да го повярвам.

Когато Д’Агоста заговори, беше внимателен.

— Имахте ли някаква представа, че се готви да замине? Някакви признаци?

Жената поклати глава.

— Никакви, като изключим обаждането по телефона.

— Какво обаждане?

— Беше вечерта, преди да изчезне. Някой се обади по телефона. Беше доста късно. Той вдигна в кухнята. Говореше тихо – мисля, че не искаше да чувам. След това изглеждаше опустошен. Но не пожела да говори с мен, не искаше да ми каже за какво става дума.

— Значи нямате представа какво може да се е случило с него или къде може да е бил през цялото това време?

Жената отново поклати глава.

— Как свързвате оттогава двата края?

— Започнах работа в една рекламна агенция. Занимавам се с оформление и проектиране. Работата е почтена.

— А хората, от които съпругът ви е взел назаем? След като изчезна, заплашвали ли са ви? Някакви притеснения?

— Не, никакви.

— Случайно да имате снимка на вашия съпруг?

— О, да, и то доста. – Госпожа Ръд се обърна и протегна ръка към група рамкирани снимки върху помощната маса. Взе една от тях и я подаде на Д’Агоста. Той започна да я разглежда. Беше семейна снимка. Родителите в средата, а от двете им страни – децата.

Тери Бономо беше улучил десетката. Мъжът на снимката беше човекът от словесния портрет преди пластичната операция.

Когато понечи да върне снимката, госпожа Ръд неочаквано го хвана за китката. Хватката й беше изненадващо силна.

— Моля – каза тя, – помогнете ми да намеря съпруга си. Моля!

На Д’Агоста това му дойде в повече.

— Госпожо, имам лоши новини за вас. Преди малко ви казах, че не сме намерили съпруга ви. Обаче разполагаме с труп и се боя, че това е той.

Хватката върху китката му се засили.

— Нужна ни е проба от неговата ДНК, за да сме сигурни. Може ли да вземем назаем негови лични вещи – например четка за коса или четка за зъби? Разбира се, ще ви бъдат върнати.

Жената не отговори.

— Госпожо Ръд – продължи Д’Агоста, – понякога да не знаеш е много по-лошо, отколкото да знаеш, дори когато знанието се оказва много болезнено.

В продължение на няколко дълги мига жената остана вкопчена в китката му, после бавно разхлаби хватката си. Ръката й се свлече в скута. За момент придоби унесен вид. След това се стегна, стана, отиде при стълбището и започна да се качва, без да каже и дума.

***

Двайсет минути по-късно на задната седалка на патрулката на път за летище „О`Хеър“, Д’Агоста носеше в джоба на сакото си четка за коса на заподозрения, грижливо затворена в торбичка с цип. С разкаяние разсъждаваше колко погрешни могат да бъдат човешките предположения. Последното, което очакваше, беше спретнатата къща на булевард „Колфакс“ и пламенната и решителна вдовица, която живееше там.

Ръд може да беше убиец, но изглежда, че е бил добър човек, направил лош избор, който го е вкарал в неприятности. Д’Агоста беше виждал такива неща и преди. Понякога човек колкото повече се напъва, толкова повече затъва в лайната. Д’Агоста бе принуден да преоцени Ръд. Сега осъзна, че точно тази любов на Ръд към семейството му и зависимостта, в която се бе озовал, каквато и да беше тя, го бяха принудили да извърши ужасни неща, включително промяна на външния вид и самоличността. Не се съмняваше, че средството за натиск, използвано срещу него, беше малкото му семейство.

Тези хора бяха гадни копелета.

Той погледна към полицая от Гари.

— Благодаря ви, колега.

— Няма защо.

Д’Агоста премести очи върху магистралата пред тях. Беше странно, много странно. Техният „Немо“ – вероятен убиец на Марсала и нападател на Пендъргаст – беше в хладилната камера... обаче нямаше история, нямаше предистория. С изключение на това, че някога е бил трудолюбив семеен човек на име Хауърд Ръд. Между изчезването на Ръд от Гари и появата му в музея, представяйки се за фалшив учен на име Уолдрън, имаше празнина от три години.

Заради това Д’Агоста се питаше: какво ли се беше случило в тази празнина?

Загрузка...