Скръбният лабиринт

13.

Комисарската столова, или както беше известна на всички – КС, се намираше на втория тавански етаж в сградата на „Полис Плаза“ №1. Там полицейският началник, неговият заместник и галеници от други отдели се събираха по време на обедната почивка. Д’Агоста беше влизал само веднъж – за тържествения обяд, когато той и двайсетина негови колеги бяха повишени в лейтенанти. Макар помещението да приличаше на капсула на времето с евтиното си обзавеждане от началото на 60-те години на XX век, панорамните прозорци откриваха смайващи гледки към Манхатън, които обезщетяваха посетителя.

Докато чакаше в просторната чакалня пред КС, Д’Агоста съвсем не мислеше за гледката. Гледаше прииждащите лица и търсеше това на Глен Сингълтън. Днес беше третата сряда от месеца – денят, когато началникът обядваше с всички капитани, началници на отдели, и той знаеше, че ще бъде тук.

Изведнъж забеляза добре облечената и добре поддържана фигура на Сингълтън. Д’Агоста бързо закрачи през навалицата, докато не се озова до капитана.

— Вини – изненада се Сингьлтън.

— Чух, че си искал да ме видиш

— Да, но нямаше защо да ме преследваш. Това можеше да почака.

Д’Агоста беше проверил при секретарката на Сингълтън и научи, че началникът е зает цял след обед.

— Няма проблем. Какво става?

Те крачеха по посока на асансьорите, но сега Сингълтън се спря.

— Прочетох доклада ти за убийството на Марсала.

— Така ли?

— При тези обстоятелства добра работа. Реших да поверя случая на Формоса, а на теб да възложа убийството на Седемдесет и трета улица. Нали чу – бегачката, която беше заклана, докато се опитвала да отблъсне нападателя си. Случаят изглежда солиден, има няколко очевидци и добри криминологични доказателства. Можеш да си подбереш хората от музея и да ги прехвърлиш към този случай.

В общи линии Д’Агоста беше очаквал да чуе точно това. И това беше причината да проследи Сингълтън до комисарската столова – искаше да говори с капитана, преди нещата да стигнат твърде далеч. Формоса... беше един от новаците сред лейтенантите в полицията – още имаше мляко около устата.

— Сър, ако за вас няма значение, предпочитам да остана по случая в музея.

Сингьлтън се смръщи.

— А докладът ти? Наистина случаят не е хубав. Липса на сериозни доказателства, няма свидетели...

Над рамото на Сингълтън Д’Агоста видя своята нова жена – Лора Хейуърд, да излиза от КС, а високите тесни прозорци на небостъргача „Улуърт“ рамкираха чудесното й дребно телце. Тя го видя, усмихна се инстинктивно и тръгна към него, но видя, че разговаря със Сингьлтън, и се задоволи да му махне, преди да поеме към асансьорите.

Д’Агоста погледна отново към началника си.

— Да, сър, зная, че е главоболна работа, обаче бих искал още една седмица по него.

Сингълтън го зяпна с любопитство.

— Това пренасочване не е плясване през ръцете, ако това си мислиш. Давам ти хубав, разрешим, шумен случай, който ще подпомогне кариерата ти.

— Не, капитане, не ми е минавало това през ум. Чух за убийството на бегачката – зная, че ще бъде страхотен случай.

— Тогава защо искаш да продължиш по убийството на Марсала?

Вчера Д’Агоста беше готов и нетърпелив да го прехвърли на някой нещастен мухльо.

— Не съм сигурен, шефе – отговори той бавно. – Мразя да оставям случай недовършен. А понякога човек има предчувствие, някакво шесто чувство ти казва, че ще има пробив. Сигурен съм, капитане, че сам добре познавате това чувство.

Шестото чувство, осъзна Д’Агоста, си имаше име и то беше Пендъргаст.

Сингълтън отново го изгледа, този път по-дълго и преценяващо. След това на лицето му се появи намек за усмивка и той кимна.

— Да, наистина го познавам – потвърди той. – И наистина вярвам в предчувствията. Добре, Вини, можеш да останеш по този случай. Ще възложа убийството на бегачката на Клейтън.

Д’Агоста преглътна малко трудно.

— Благодаря, шефе.

— Късмет и ме дръж в течение. – След като му кимна още веднъж, Сингълтън се обърна и го остави.