43.

Пендъргаст спря на посетителския паркинг на санаториума „Пиц Жулиер“ и загаси двигателя.

Както и бе очаквал, паркингът беше празен. Този спа комплекс за възстановяване беше отдалечен, малък и твърде придирчив в избора си на клиенти. Фактически в момента имаха само един пациент.

Слезе от колата – дванайсетцилиндрово „Ламборгини Галардо Авентадор“, и закрачи бавно към далечния край на паркинга. Отвъд парцела и далеч долу зелените поли на Алпите се простираха чак до швейцарския курортен град Сен Мориц. От това разстояние изглеждаше твърде съвършен и красив, за да бъде истински. На юг от него стърчеше Пиц Бернина – най-високият връх в Източните Алпи. В подножието му мирно пасяха овце – малки бели точици.

Той се обърна и тръгна към санаториума – червено-бяла измислица с пищни корнизи и преливащи от цветя сандъчета под прозорците. Макар все още да беше твърде слаб и несигурен в краката, болките и психическото объркване, които бе преживял в Бразилия бяха намалели, най-малкото временно. Дори беше планирал да наеме шофьор, но се отказа и вместо това взе кола под наем. Знаеше, че ламборгинито е твърде крещящо и съвсем не в неговия стил, обаче си беше казал, че скоростта и усилията да следва планинските пътища ще прочистят съзнанието му.

Пендъргаст спря пред входната врата и натисна звънеца.

Дискретната камера за видеонаблюдение над вратата се завъртя към него. Чу се бръмченето на зумера, вратата се отвори и той влезе. Зад вратата имаше малко фоайе и сестринска стая. На прага й стоеше жена в бяла униформа и бяла касинка.

— Да? – каза жената на немски и го загледа очаквателно.

Пендъргаст бръкна в джоба, извади личната си карта и й я подаде. Тя бръкна в едно чекмедже, извади папка, погледна снимката, която беше вътре, после я сравни с Пендъргаст.

— О, да – каза жената, затвори папката и премина на английски с акцент. – Господин Пендъргаст, очаквахме ви. Само минутка.

Тя вдигна слушалката на телефона и проведе кратък разговор. Минута по-късно вратата в стената зад нея се отвори след избръмчаването на зумера и се появиха още две сестри. Една от тях махна на Пендъргаст да се приближи. Той мина през вътрешната врата, следвайки двете жени надолу по хубав коридор, чиято външна стена бе заета от прозорци, през които нахлуваше яркото утринно слънце. Със своите тафтени пердета и алпийски снимки мястото изглеждаше светло и весело. Обаче решетките на прозорците бяха от усилена стомана, а под снежнобелите сестрински униформи се виждаха издутини от оръжия.

Към края на коридора жените спряха пред една затворена врата. Отключиха я, отстъпиха назад и с жест поканиха Пендъргаст да влезе.

Зад прага се простираше голямо и проветриво помещение – неговите прозорци също бяха отворени и защитени от стоманени решетки. От тях се откриваше гледка към красиво езеро далече под тях. В помещението имаше легло, писмена маса, лавица, пълна с книги на немски и английски, кресло и баня.

Зад масата в кръг от слънчева светлина седеше младеж на седемнайсет. Той старателно, дори усърдно преписваше нещо от една книга в дневник. Слънцето позлатяваше светлорусите му коси. Сиво-сините му очи се местеха от книгата върху дневника и обратно. Беше толкова задълбочен в заниманието си, че не беше чул влизането му. Пендъргаст безмълвно попиваше с очи патрицианските черти и стройната фигура.

Усещането му за умора се усили.

Младежът вдигна глава от своите занимания. За миг на лицето му се изписа неразбиране. После по него се разля усмивка.

— Татко! – извика той. – Каква изненада!

Пендъргаст си позволи да отговори на синовната прегръдка. Тя беше последвана от неловко мълчание.

— Кога мога да изляза оттук? – попита най-накрая Тристрам. – Мразя това място. – Той говореше странен ученически английски с германски акцент, омекотен с лека португалска нотка.

— Съжалявам, Тристрам, но мисля, че няма да е скоро.

Младежът се смръщи и започна да си играе с пръстена на средния пръст на лявата ръка – златен, инкрустиран с хубав звезден сапфир[25].

— Добре ли се отнасят с теб?

— Да, напълно. Храната е отлична. Всеки ден ходя на разходка в планината. Но те през цялото време се въртят около мен. Нямам приятели и е скучно. В училището „Мер Еглиз“ беше по-хубаво. Нека се върна там, татко!

— След известно време. – Пендъргаст замълча. – След като се погрижа за едни неща.

— Какви неща?

— Няма за какво да се притесняваш. Слушай, Тристрам, трябва да те питам нещо. Да ти се е случвало нещо необичайно, откакто се видяхме за последен път?

— Необичайно? – повтори Тристрам.

— Нещо необикновено. Може би някакви писма? Телефонни обаждания? Неочаквани посещения?

Когато чу това, Тристрам го изгледа с празен поглед. Поколеба се, после безмълвно поклати глава.

— Не.

Пендъргаст го гледаше внимателно.

— Лъжеш.

Тристрам не отговори и остана с поглед, вперен в земята.

Пендъргаст си пое дълбоко дъх.

— Не зная как да ти го кажа. Брат ти е мъртъв.

Тристрам трепна.

— Олбън? Мъртъв? – мина той на немски.

Пендъргаст кимна.

— Как?

— Беше убит.

В стаята стана много тихо. Шокиран, Тристрам стоеше втренчен в нищото, после погледът му отново потърси пода. Сълза се събра в ъгъла на окото и боязливо се търкулна по бузата му.

— Тъжен ли си? – попита Пендъргаст. – След като се отнесе така с теб!

Тристрам поклати глава.

— Той ми беше брат.

Пендъргаст силно се трогна от тези думи. Беше и мой син. Чудеше се защо изпитва толкова малко съжаление за смъртта на Олбън, защо не притежава съчувствието на своя син.

Когато се отърси от тези мисли, видя, че Тристрам го гледа със своите тъмносиви очи.

— Кой го направи?

— Не зная. Опитвам се да разбера.

— Нужно е било много... за да се убие Олбън.

Пендъргаст не отговори. Чувстваше се неловко от вперения в него поглед на Тристрам. Нямаше никаква представа как да бъде баща на това момче.

— Татко, болен ли си?

— В момента се възстановявам от пристъп на малария, която хванах при последните си пътувания, нищо повече – отговори той бързо.

Помещението отново потъна в тишина. Тристрам, който по време на разговора се беше въртял около баща си, се върна на мястото си зад писалищната маса и седна. Имаше вид на човек, който се бори със себе си.

— Да. Излъгах. Има нещо, което трябва да ти кажа. Обещах му, но щом е мъртъв... мисля, че трябва да знаеш.

Пендъргаст остана безмълвен.

— Татко, Олбън дойде да ме види.

— Кога?

— Преди няколко седмици. Още бях в „Мер Еглиз“. Разхождах се в подножието на планините. Беше там на пътеката преди мен. Каза, че ме е чакал.

— Продължавай – подкани го Пендъргаст.

— Изглеждаше различно

— В какъв смисъл?

— По-стар. По-слаб. Тъжен. И начинът, по който ми говореше... не беше както преди. Нямаше го... нямаше... – Той разпери ръце и продължи на немски: – Презрението.

— Презрението – каза Пендъргаст думата на английски.

— Точно така.

— Каза, че отива в Съединените щати.

— Каза ли защо?

— Да. Каза, че отива да... поправи едно зло. Да спре нещо ужасно, което бил задвижил.

— Това ли бяха точните му думи?

— Да. Аз не разбрах какво иска да каже. Да поправи едно зло? Да спре нещо ужасно? Помолих го до обясни, но той отказа.

— Какво друго каза?

— Поиска да обещая, че няма да ти казвам за посещението му.

— Това ли е всичко?

Тристрам замълча.

— Имаше още нещо.

— Да?

— Каза, че е дошъл да ми иска прошка.

— Прошка? – повтори Пендъргаст силно изненадан.

— Да.

— А ти какво му отговори?

— Простих му.

Пендъргаст стана. С нещо като пристъп на отчаяние осъзна, че психическото объркване и болката се връщат.

- Как ти поиска прошка? – попита той рязко.

— Разплака се. Беше като луд от мъка.

Пендъргаст поклати глава. Това разкаяние искрено ли е било, или някакъв жесток номер, който Олбън е разиграл на своя наивен брат?

— Тристрам – каза той, – преместих те тук след убийството на твоя брат, за да си в безопасност. Опитвам се да намеря убиеца. Трябва да останеш тук, докато реша случая и... се погрижа за разни неща. Щом това стане, се надявам да не искаш да се връщаш в „Мер Еглиз“. Надявам се, че ще поискаш да дойдеш в Ню Йорк и да живееш... – той се поколеба – със семейството.

Очите на младежа се ококориха, но той нищо не каза.

— Ще ти се обаждам или ще поддържаме връзка чрез Констънс. Ако имаш нужда от нещо, обади се или пиши. – Приближи се към Тристрам, целуна го леко по челото и се обърна да си върви.

— Татко? – каза момчето.

Пендъргаст се обърна.

— Добре познавам маларията. В Бразилия много слабаци умираха от нея. Ти нямаш малария.

— Какво имам, си е моя работа – отговори Пендъргаст рязко.

— Не е ли и моя, след като съм твой син?

Пендъргаст се поколеба.

— Съжалявам. Не исках да те обидя. Правя каквото мога срещу моето... страдание. Довиждане, Тристрам. Надявам се скоро да се видим отново.

След тези думи бързо напусна помещението. Двете сестри, които чакаха отвън, заключиха отново вратата и го поведоха обратно по коридора.

Загрузка...