Дълбоко зад германските ренесансови стени на „Дакота“, в края на поредицата от три свързани и много уединени апартамента, зад плъзгащ се параван от дърво и оризова хартия, лежеше учи роджи — вътрешната градина на японска чайна. Пътечка от плоски камъни се виеше като синусоида между вечнозелени бонсаи. Въздухът беше пълен с аромата на евкалипт и песните на невидими птици. В далечината се издигаше самата чайна – малка и безупречна, почти невидима в измамната светлина на късния следобед.
Това близко до чудо нещо – прелестна миниатюрна частна градина, изградена зад стените на огромна жилищна сграда в Манхатън, беше проектирано от агент Пендъргаст като място за медитация и подмладяване на душата. Той седеше на пейка от резбовано дърво кеяки, стояща до пътеката над малкото езерце със златни рибки. Седеше неподвижно, вторачен в черните води, където оранжево-белите рибки се стрелкаха безцелно като сенки.
Обикновено това убежище му осигуряваше спокойствие от суматохата на света или поне временно облекчение. Обаче този следобед не можеше да намери покой.
От джоба на сакото му се чу писукане. Беше от мобилния му телефон, чийто номер знаеха само шепа хора. Погледна да види кой се обажда и видя изписано на екрана: НЕПОЗНАТ НОМЕР.
— Да?
— Агент Пендъргаст. – Беше гласът на безименния агент на ЦРУ, с когото преди два дни се бе срещнал на стрелбището. При предишните обаждания в гласа на мъжа се долавяха нотки на горчива ирония, сякаш беше откъснат от ежедневните глупости в света. Днес иронията отсъстваше.
— Да? – повтори Пендъргаст.
— Обаждам се, защото знам, че предпочиташ да чуеш лошите новини веднага, а не по-късно.
Пендъргаст стисна телефона малко по-силно.
— Продължавай.
— Лошата новина е, че нямам никакви новини.
— Разбирам.
— Използвах някои сериозни ресурси, похарчих доста пари и поисках услуги както тук, така и в чужбина. Накарах няколко тайни агенти да рискуват разкриване с надеждата, че някои чужди правителства крият информация за операция „Горски пожар“. Обаче останах с празни ръце. Никакви признаци, че Олбън се е появявал в Бразилия или някъде другаде по света. Няма следи от влизането му в страната – разполагам с ферми от сървъри за лицево разпознаване в митниците и вътрешната сигурност, които работиха по въпроса, но без резултат. Никакви следи на местно и федерално полицейско равнище, които да водят някъде.
Пендъргаст изслуша това безмълвно.
— Разбира се, все още е възможно да се появи нещо – някое късче самородно злато от най-неочаквано място, някоя база данни, която сме пропуснали. Пуснах в употреба всичко от стандартния чувал с номера и дори нещо повече.
Пендъргаст запази мълчание.
— Съжалявам – продължи гласът от мобилния телефон. – Това е... това е повече от унизително. На моя пост, с инструментите, които имам на разположение, човек започва да свиква с успеха. Страхувам се, че на последната ни среща съм бил прекалено самоуверен, будейки надежди у теб.
— Няма нужда да се извиняваш. Надеждите ми не бяха събудени. Олбън беше труден човек.
Настъпи кратка пауза, преди мъжът отново да заговори:
— Има нещо, което може би си заслужава да знаеш. Лейтенант Англър, водещият детектив на Нюйоркската полиция по убийството на твоя син... Хвърлих поглед на вътрешните му доклади. Силно се интересува от теб.
— Наистина?
— Липсата на сътрудничество и твоето държание са събудили любопитството му. Например появата ти на аутопсията. Както и интересът ти към онзи тюркоаз. Дори си убедил Нюйоркската полиция да ти го даде назаем, а срокът вече е изтекъл. Може да си навлечеш проблем с Англър.
— Благодаря за съвета.
— Няма за какво. И отново – съжалявам, че нямам повече съвети. Все още разполагам с очи на сушата. Ако има с какво да помогна в бъдеще, звънни на основния телефонен номер на Лангли и поискай сектор „Игрек“. Междувременно ще те уведомя, ако има някаква промяна в положението.
Линията прекъсна.
Пендъргаст остана на мястото си известно време, вторачен в телефона. След това го плъзна обратно в джоба си, стана и закрачи по каменната пътека на излизане от вътрешната градина.
В голямата кухня на апартамента Киоко Ишимура, японският иконом на Пендъргаст, режеше лук. Когато агентът на ФБР мина през помещението, той погледна през рамо и с пестеливите жестове на глух човек му даде знак, че има съобщение на телефонния секретар. Пендъргаст кимна в знак на благодарност, след това продължи надолу по коридора към своя кабинет. Влезе, взе телефона и без да сяда зад бюрото, пусна съобщението.
— Ало, господин Пендъргаст. – Беше стремителният, задъхан глас на доктор Пейдън, минералога от музея. – Анализирах образеца, който ми оставихте вчера, с рентгенова дифракция, светлинна микроскопия, флуоресценция, поляризация, диаскопично и епископично осветление наред с другите тестове. Определено става дума за естествен тюркоаз: твърдост 6, рефрактивен индекс 1,614, специфичното тегло е около 2,87. И както вече споменах, няма признаци на стабилизиране или реконструкция. Обаче обектът проявява някои любопитни особености. Строежът му е много необичаен. Никога не съм виждал такава полупрозрачност, положена в голяма паяжиноподобна матрица. А цветът... не идва от нито една от известните кариери, а в базата данни няма запис на химическия му подпис... Накратко, аз се... ъъъ... страхувам, че е рядък образец от малка кариера, който ще бъде труден за идентифициране, и че ще е нужно много повече време, отколкото очаквах. Доста повече. Затова се надявам да бъдете търпелив и да не си поискате паинита обратно, защото...
Пендъргаст не си направи труда да изслуша докрай съобщението. Натисна с пръст бутона за изтриване и остави телефона на място.
Едва тогава седна зад бюрото, опря лакти на полирания плот, отпусна брадичка на преплетените си пръсти и се вторачи в пространството, без нищо да вижда.
Констънс Грийн беше седнала в музикалния салон на къщата на „Ривърсайд Драйв“ и тихо подрънкваше на клавесина – разкошен инструмент, изработен в Антверпен в началото на 50-те години на XVII век от прочутия Андреас Рукерс II. Дървото на корпуса, чиито ръбове бяха позлатени, показваше красивите си шарки. На долната част на капака бе изобразена пасторална сцена с нимфи и сатири, които лудуваха на обрасла със зеленина горска поляна.
Пендъргаст нямаше кой знае какво отношение към музиката. Вкусовете на Констънс бяха ограничени в рамките на бароковата и ранната класическа музика и тя беше отлична пианистка, затова на Пендъргаст му беше приятно да купи най-добрия инструмент от този период на пазара. Помещението беше обзаведено просто и с вкус. Освен клавесина имаше две износени кожени кресла от двете страни на персийски килим и две еднакви стоящи лампи от „Тифани“. На една от стените имаше вградена библиотека, пълна с нотни листове на музиката на композитори от XVII и XVIII век – всички оригинални издания. На противоположната стена висяха половин дузина рамкирани страници с оригинални партитури и писма от Телеман, Скарлати, Хендел и други.
Нерядко Пендъргаст се вмъкваше като призрак и сядаше на едно от креслата, докато Констънс свиреше. Този път младата жена вдигна очи и го видя застанал в рамката на вратата. Тя повдигна вежда, все едно искаше да попита дали да спре свиренето, но той просто поклати глава. Констънс продължи с прелюдия № 2 в до минор от Баховото „Добре темперирано пиано“. Докато без усилие изпълняваше късата пиеса, коварно бърза и пълна с повтарящи се пасажи, Пендъргаст не седна на обичайното си място, а започна да броди из помещението, като измъкваше по някоя партитура от библиотеката и безцелно я прелистваше. Едва след като тя свърши, той отиде да седне в едно от кожените кресла.
— Констънс, свириш прекрасно тази прелюдия – похвали я Пендъргаст.
— Деветдесет години практика спомагат за подобряването на техниката – отговори тя с почти незабележима усмивка. – Нещо ново за Проктър?
— Ще се оправи. Вече е излязъл от интензивното. Обаче ще трябва да прекара още няколко седмици в болницата, а след това месец-два на рехабилитация.
Настъпи мълчание. Тогава Констънс стана от клавесина и седна на противоположното кресло.
— Разтревожен си.
Пендъргаст не отговори веднага.
— Разбира се, причината е Олбън. Не каза нищо след... след онази вечер. Как си?
Той продължаваше да мълчи и безцелно да прелиства партитурата. Констънс също замълча. Тя знаеше по-добре от всички колко много Пендъргаст мрази да обсъжда чувствата си. Обаче същевременно инстинктивно усещаше, че е дошъл да поиска съвет. Затова просто седеше и чакаше.
Най-накрая Пендъргаст затвори партитурата.
— Чувствата, които изпитвам, са такива, каквито никой баща не би искал. Няма скръб. Съжаление – може би. Също така осъзнавам усещането за облекчение: облекчение, че на света ще бъдат спестени Олбън и неговата лудост.
— Разбираемо е. Обаче... той беше твой син.
Пендъргаст рязко запрати партитурата настрана, стана и започна да крачи напред-назад по килима.
— Въпреки това най-силното чувство, което изпитвам, е удивление. Как са го направили? Как са го хванали и убили? Ако не друго, умееше да оцелява. А със своите специални дарби... трябва да са били нужни огромни усилия, разходи и планиране, за да го пипнат. Никога не съм виждал по-добре извършено престъпление. Престъпление, от което са останали само онези доказателства, които са имали намерение да оставят, но не повече. А най-озадачаващото е – защо? Какво е посланието, което са ми изпратили?
— Признавам, че съм не по-малко озадачена от теб. – Констънс направи пауза. – Някакви резултати от твоето разследване?
— Тюркоазът, намерен в стомаха на Олбън – единственото истинско доказателство – не може да бъде идентифициран. Доктор Пейдън, минералог в Музея за естествена история, току-що ми се обади по този повод. Не изглежда уверен в успеха.
Констънс наблюдаваше агента на ФБР, който не беше спрял да крачи насам-натам.
— Не трябва да се отдаваш на мрачни мисли – каза тя тихо най-накрая.
Той се обърна и махна пренебрежително с ръка.
— Трябва да се заемеш с нов случай. Със сигурност има много нерешени убийства, които очакват твоята намеса.
— Тук никога не липсват скучни убийства, които не заслужават мисловно усилие. Защо да се безпокоя?
Констънс продължи да го наблюдава.
— Приеми го като средство да се разсееш. Понякога на нищо не се наслаждавам повече, отколкото да изсвиря проста пиеса, написана за начинаещи. Това прочиства съзнанието.
Пендъргаст се завъртя към нея.
— Защо да си губя времето с някаква дреболия, когато голямата загадка на Олбъновото убийство се е вторачила в лицето ми? Човек с редки заложби се опитва да ме въвлече в някаква пакостна игра по свой замисъл. Не познавам противника си, името на неговата игра, нито правилата й.
— Точно това налага да се потопиш в нещо напълно различно – обясни Констънс. – Докато чакаш по-нататъшното развитие, заеми се с някоя малка главоблъс— каница, някой обикновен случай. Иначе... ще изгубиш равновесието си.
Последните думи бяха казани бавно и убедено.
Погледът на Пендъргаст се плъзна по пода.
— Разбира се, ти си права.
— Предлагам това, защото... защото се безпокоя за теб и зная как този странен случай може да те обсеби и да те направи нещастен. Страда достатъчно.
За миг Пендъргаст остана неподвижен. След това се плъзна напред, наведе се към нея, повдигна брадичката й с ръка и за нейна голяма изненада я целуна нежно.
— Ти си моят оракул – промълви той.