Откакто Марго работеше с нюйоркския Музей за естествена история, Йоргенсен все се „пенсионираше“. Въпреки това както винаги всеки ден заемаше ъгловия офис и сякаш никога не си ходеше вкъщи, ако изобщо имаше дом, и ръмжеше срещу всеки, който посмее да го обезпокои. Марго се спря пред наполовина отворената врата на кабинета му и се поколеба дали да почука. През пролуката виждаше възрастния мъж, който изучаваше с лупа някакви шушулки със семена, приведен над тях. Главата му беше напълно плешива, а гъстите вежди стърчаха като четина.
Почука.
— Доктор Йоргенсен? – осмели се тя.
Главата му се завъртя и към нея се насочиха чифт избелели сини очи. Той не отговори, но в погледа му се четеше раздразнение.
— Извинете, че ви прекъсвам.
Думите й бяха посрещнати с уклончиво ръмжене. След като не последва покана да влезе, Марго прекрачи прага непоканена.
— Аз съм Марго Грийн – обясни тя, подавайки ръка. – Работила съм тук.
Още едно неопределено изръмжаване и една повяхнала ръка срещна нейната. Веждите се извиха нагоре.
— Марго Грийн... А, да. Вие бяхте тук по време на онези ужасни убийства. – Той поклати глава. – Уитълси ми беше приятел – горкият човек.
Марго преглътна и побърза да смени темата.
— Това беше много отдавна, едва го помня – излъга тя. – Питах се...
— Но аз помня – прекъсна я Йоргенсен. – И вас ви помня. Странно, че наскоро чух името ви. Къде ли беше това?
Той се огледа, но когато не откри нищо, отново я погледна.
— Какво стана с онзи висок тип с лизнатото на челото, с когото се движехте тук? Онзи, който обичаше да си слуша гласа?
Марго се поколеба.
— Почина.
Йоргенсен сякаш се замисли над чутото.
— Починал? Бяха черни дни. Толкова много хора умряха. Е, значи сте се преместили на по-добро място?
— Да. – Тя се поколеба. – Тук имах твърде много лоши спомени. Сега работя за една медицинска фондация.
Възрастният мъж прие с кимване чутото. Марго се почувства окуражена.
— Имам нужда от помощ. Трябва ми ботанически съвет.
— Добре.
— Запознат ли сте с микохетерофорите?
— Да.
— Прекрасно. Интересува ме растение, наречено Thismia Americana.
— Изчезнало е.
Марго си пое дълбоко дъх.
— Зная, само че се надявах... чудех се... дали в сбирката на музея няма екземпляр от подобен микохетерофор?
Йоргенсен се облегна на стола си и сплете пръсти. Марго разбра, че й предстои лекция.
- Thismia americana — започна той, сякаш не беше чул последното й изречение – беше много популярно растение в ботаническите среди. Не само е изчезнало, но докато го имаше, беше едно от най-редките познати растения. Само един-единствен ботаник го е виждал и е взел образци от него. Растението изчезнало около 1916 г. заради разрастването на Чикаго. И то безвъзвратно.
Марго се престори на заинтересувана от тази минилекция, макар че вече знаеше и най-малките подробности. Йоргенсен завърши, без да отговори на нейния въпрос.
— Значи само един ботаник е взел образци? – попита тя.
— Точно така.
— И какво е станало с тях?
Когато чу това, старческото лице на Йоргенсен се изкриви в широка усмивка.
— Тук са, естествено.
— Тук? В музейната сбирка?
Кимване.
— Защо не са включени в онлайн каталога?
Йоргенсен махна пренебрежително с ръка.
— Защото са в Хербарийния трезор. За тези образци има отделен каталог.
Марго едва не онемя от своя късмет.
— Аха, а как мога да получа достъп до него?
— Не можете.
— О, но на мен ми трябва служебно!
Лицето на Йоргенсен взе да добива измъчено изражение.
— Скъпо момиче – започна той, – достъп до Хербарийния трезор имат само кураторите на музея, и то с писменото разрешение на самия директор. – В гласа му зазвучаха даскалски нотки. – Тези образци на изчезнали растения са крайно крехки и не биха оцелели, ако с тях работят аматьори без опит.
— Но аз не съм аматьор без опит! Аз съм етнофармаколог и имам причина, много важна причина да изучавам това растение.
Четинестите вежди се стрелнаха нагоре.
— И тя е?
— Аз... в момента проучвам... медицината в деветнайсети век...
— Минутка – прекъсна я Йоргенсен – сега се сещам къде беше споменато вашето име! – Повяхналата ръка пропълзя напред и вдигна листа най-отгоре на купчината. – Наскоро получих паметна бележка относно вашия статут тук в музея.
Марго замълча изненадана.
— Какво?
Йоргенсен хвърли едно око на документа, после й го подаде.
— Вижте сама.
Адресираната до всички служители на Ботаническия отдел паметна бележка беше от Фрисби и много кратка.
Моля да вземете под внимание промяната в статута на външния учен доктор Марго Грийн – етнофармаколог, която работи за института „Пиърсън". Нейното право на достъп до колекциите беше намалено от равнище 1 на равнище 5, считано от: веднага.
Марго знаеше много добре какво означава този къс бюрократична злоба. Достъп на „равнище 5“ на практика означаваше никакъв или почти никакъв достъп.
— Кога я получихте?
— Тази сутрин.
— Защо не казахте по-рано?
— Вече не обръщам твърде много внимание на писмата от музея. Направо е чудо, че изобщо се сетих. На осемдесет и пет паметта ми вече не е онова, което беше някога.
Марго се намести на мястото си, докато се опитваше да овладее раздразнението си. Нямаше никакъв смисъл да се гневи пред Йоргенсен. Най-добре е да бъда откровена, помисли си тя.
— Доктор Йоргенсен, мой приятел е тежко болен. Всъщност той умира.
Думите й бяха посрещнати с бавно кимване.
— Единственото, което може да го спаси, е извлек от това растение - Thismia americana
Йоргенсен се смръщи.
— Скъпо момиче...
Марго преглътна шумно. Цялата тази работа със „скъпо момиче“ започна страшно да й досажда.
— Не може да говорите сериозно. Ако това растение наистина ще спаси неговия живот, мога ли да видя медицинско за доказателство, подписано от неговия лекар'?
— Нека обясня. Моят приятел беше отровен и този извлек ще бъде част от противоотрова. Никой доктор не знае нищо за това.
— На мен ми звучи като шарлатанство.
— Уверявам ви...
— Дори да беше оправдано – прекъсна я той и продължи, – никога не бих позволил унищожаването на образец от изчезнало растение. Последното от своя вид, и то за някакво измислено лечение. Каква ценност представлява някакъв обикновен човешки живот в сравнение с последния съществуващ екземпляр на изчезнало растение?
— Вие... – Марго се вторачи в лицето му, сбръчкано от крайно неодобрение. Тя беше смаяна от чувството, току-що изразено от него: че един научен образец е по-ценен от човешкия живот. Никога нямаше да успее да стигне до този човек. Започна трескаво да мисли. Беше виждала Хербарийния трезор преди години и си спомни, че всъщност беше сейф, в който се влиза като в голям гардероб и който се заключва с електронна ключалка с клавиатура. Заради безопасността цифровите комбинации за подобни брави се сменяха често. Тя гледаше Йоргенсен, който отвръщаше на погледа й с кръстосани на гърдите ръце, докато я чакаше да довърши своето изречение.
Беше казал, че паметта му вече не е толкова силна. Това беше важна подробност. Тя огледа кабинета. Къде би записал цифровата комбинация? В някоя книга? В бюрото? Спомни си филма на Хичкок „Марни“, в който един бизнесмен беше скрил комбинацията за своя сейф в заключено чекмедже в бюрото на своята секретарка. Можеше да е на хиляди места, дори в толкова малък кабинет. А дали да не опита да го подмами да разкрие скривалището?
— Доктор Грийн, има ли нещо друго?
Ако не измисли бързо нещо, никога няма да влезе в този подземен склад... и Пендъргаст ще умре. Залозите бяха твърде високи.
Тя погледна Йоргенсен право в очите.
— Къде криете комбинацията за сейфа?
Очите му леко трепнаха, после отново се впиха в нея.
— Колко оскърбителен въпрос! Доктор Грийн, вече пропилях достатъчно време с вас. Приятен ден.
Марго стана, за да си тръгне. В този кратък промеждутък очите му се стрелнаха към място зад нея и над главата й. Когато се обърна, тя видя, че там виси малка рамкирана картина.
Изпълни се с надежда, че тя прикрива врата на сейф, в който е комбинацията. Обаче как да накара Йоргенсен да излезе от шибания си кабинет? И дори да открие сейфа, откъде ще намери неговата комбинация? Освен това, дори да успее да намери и тази комбинация, Хербарийният трезор е дълбоко в мазето на музея...
Когато се озова по средата на коридора, Марго спря. Дали да не натисне противопожарната тревога? Но това щеше да предизвика евакуацията на това крило и вероятно ще я забърка в неприятности.
Тя продължи надолу по коридора покрай кабинети и лаборатории. Обедната почивка още не беше свършила и мястото бе сравнително пусто. В една от празните лаборатории видя вътрешен телефон. Влезе и се вторачи в него. Дали да не му се обади, преструвайки се на нечия секретарка и да го повика на съвет? Ала той нямаше вид на човек, който ходи по съвети... нито пък на някой, който би се отзовал добронамерено на неочаквана покана. Освен това вероятно познаваше гласовете на повечето от секретарките.
Трябваше да има начин да го изкара от кабинета. О, а начинът беше да го докара до ярост и да хукне да нахока някого от колегите си.
Марго вдигна слушалката. Вместо да се обади на Йоргенсен, набра номера на Фрисби. Когато секретарката вдигна, тя преправи гласа си и попита:
— Обаждаме се от Ботаническия отдел. Мога ли да говоря с доктор Фрисби? Имаме проблем.
Миг по-късно Фрисби се обади задъхан.
— Ало, какво има?
— Получихме паметната ви бележка за онази доктор Грийн – каза Марго, като се опитваше да говори неясно и тихо.
— Какво за нея? Нали не ви е досаждала там долу?
— Нали познавате доктор Йоргенсен? Той е голям приятел на доктор Грийн. Мисля, че няма да изпълни вашата заповед и планира да й осигури достъп до колекциите. Цяла сутрин ругае вашата паметка. Казвам ви това само защото не искаме неприятности, а вие знаете колко труден може да бъде доктор Йоргенсен...
Фрисби тресна телефона. Марго зачака в празната лаборатория, чиято врата беше леко открехната. След няколко минути чу сумтене и един гневен Йоргенсен профуча с червено лице. Изглеждаше забележително енергичен за годините си. Без съмнение бързаше към кабинета на Фрисби, за да му даде да разбере.
Марго тихо се стрелна по коридора и за свое облекчение откри, че при забързаното си излизане Йоргенсен бе оставил вратата на кабинета широко отворена. Тя се вмъкна, тихо я затвори и вдигна картината от стената. Нищо. Никакъв сейф, само гола стена.
Почувства се съсипана. Защо беше погледнал насам? На стената нямаше нищо друго. Може да е било просто случаен поглед или да не е видяла добре. Готвеше се да върне картината на мястото й, когато забеляза парче хартия, залепено за рамката, на която имаше поредица числа. Всички бяха зачертани с „хикс“ освен последното.