Марго стигна да вратата на първия склад и пъхна чипкартата си в отвора с молитва. Бравата щракна, тя зяпна, отвори вратата със замах, хвърли се вътре и я блъсна да се затвори зад нея. Докато го правеше, Слейд се хвърли срещу нея и я отвори малко, обаче тя настървено я блъсна с все сили. Той отново се хвърли срещу нея, но Марго я блъсна обратно.
Това не можеше да продължава дълго. Щеше да изгуби това състезание. А и той можеше просто да стреля през вратата.
Слейд отново се хвърли срещу вратата точно в момента, когато тя я разтвори широко, и той се просна в краката й. Тя го ритна с все сили в слепоочието и хукна в мрака на склада. През рамо го чу как зяпва от болка за въздух. Беше изгубила челника, а той още имаше фенерче. Лъчът му се стрелна покрай нея, когато завиваше зад ъгъла на безкрайната редица стелажи. Марго се втурна надолу по една от пътеките между тях, след това по друга. При преминаването си забеляза, че лавиците са пълни с големи стъкленици. Във всяка имаше блещукащо, вторачено, пихтиесто кълбо е големината на топка за боулинг. Спомни се, че това е прочутата сбирка на музея от очни ябълки на китоподобни.
Докато тичаше, извади телефона си и го провери. Както и очакваше, нямаше сигнал. Дебелите стени на мазето под музея блокираха връзката.
Тя беше бърза и в добра форма, но изглежда това важеше и за Слейд. Докато тичаше, осъзна, че е на път да изгуби и това състезание. Трябваше да намери начин да го спре или поне да го забави. Защо не стреляше? Може би не смееше заради шума, който щеше да вдигне. Очевидно Слейд бе предпазлив – човек никога не знае кой може да обикаля из мазето, независимо че беше късно вечерта.
Когато мина край група електрически ключове в края на една от пътеките, ги щракна. Вярно, светлината щеше да я направи видима, но щом Слейд не смееше да използва оръжието си, това щеше да го лиши от предимството, което му даваше фенерчето. Когато флуоресцентните тръби светнаха, Марго веднага се обърна и затича по следващата пътека в противоположната посока. Чуваше как Слейд тича по успоредната. Внезапно я осени идея: спря пред стелажа, протегна двете си ръце напред и избута стъклениците с образци от външния край на лавицата. Те се стовариха на пода и се пръснаха точно пред него. Когато продължи спринта си, го чу как прескача големите, меки, търкалящи се на всички страни очни ябълки. Беше успяла до го забави, но не много. Може би щеше да успее да бутне върху му целия стелаж. Не, бяха твърде тежки и завинтени за пода.
Имаше няколко врати, които водеха от склада с очните ябълки в други помещения, но само една от тях стигаше до изхода в задния край на Сграда 6. Слейд я настигаше, а тя не беше дори близо до изхода. По това време на нощта той може би беше заключен отвътре. Докато тичаше, Марго бутна още стъкленици, за да се разбият на пода. Дали щеше да успее да запали етиловия алкохол? Обаче нямаше запалка в чантата, а освен това цялото помещение можеше да гръмне и да отнесе и нея.
В края на следващата пътека се втурна обратно, но преди това блъсна още стъкленици на пода. Огромните очни ябълки се изтърколиха на всички страни, оставяйки следи от алкохол и слуз по пода. Слейд изруга, защото се подхлъзна на една от тях, хвана се за стелажа, за да не падне, и така запрати още стъкленици на пода. Воня на риба и алкохол изпълни помещението. Той бързо се изправи, но Марго беше спечелила още няколко секунди преднина. Когато стигна края на пътеката, задъхана и с болки в краката, най-накрая видя вратата, която водеше към изхода от Сграда 6. Обаче Слейд беше толкова наблизо, че щеше да я настигне, преди дори да успее да пъхне чипкартата в четеца.
До вратата имаше пожарогасител.
Макар да чуваше настигащите я стъпки, успя да го грабне, завъртя се и го стовари в слънчевия сплит на мъжа, поваляйки го на пода. Когато той започна с ръмжене да се изправя, тя издърпа щифта, насочи дюзата към него и от упор започна да пръска пяната в лицето му. Заслепен, той се опита да отблъсне пяната, като напразно се опитваше да докопа пожарогасителя.
— Кучка! – изрева ченгето, докато се опитваше да стане и едновременно да махне пяната, която Марго продължаваше да пръска в лицето му. – Заради това ще те убия! – Той се хвърли напред, подхлъзна се и отново се простря. Тя се възползва от удобния момент и стовари пожарогасителя върху главата му.
Със стон Слейд застина: в безсъзнание, почти погребан в пяната и с очи, въртящи се в орбитите.
Марго спря, мислейки трескаво. Още един силен удар в главата сега, когато беше неподвижен, щеше да му строши черепа. Тя вдигна пожарогасителя... само за да открие, че не е способна да го направи. Запрати го настрана. Слава богу, не беше загубила чантата си. Можеше просто да се махне оттук. По кой път обаче? Ако продължи към задния вход, трябваше да мине през още няколко помещения, вероятно заключени, а картата й можеше да не става за тях. Много по-бързо щеше да е, ако се върне обратно по същия път, покрай ботаническите сбирки до асансьора. Онова, което Слейд беше казал за блокирането на ключалката, вероятно са глупости. Как би излязъл той самият?
Тя се втурна обратно към Хербарийния трезор. Божичко, надяваше се, че ще успее да излезе по този път. Иначе трябваше отново да се върне и пак да мине край Слейд. Може би вече беше умрял.
Бързайки колкото беше възможно на сумрачното аварийно осветление, Марго мина покрай входа за ботаническите сбирки и пое по коридора към изхода от Сграда 6. Ако успее да се качи с асансьора, ще тръгне към контролния пункт, охраняван от въоръжена охрана. Там щеше да е на сигурно място. Щеше да им разкаже за смъртта на Фрисби и за ченгето убиец в безсъзнание на пода в мазето...
Стигна до вратата и опита антипаник механизма. Заключен. Дръжката на вратата също не помръдна. Опита се да пъхне картата в четеца, но установи, че казаното от Слейд е вярно: беше натикал острието на джобно ножче в него. Тя изруга на глас. Все пак щеше да се наложи да опита изхода в задната част и да мине покрай него.
Сега й се прииска да му беше пръснала мозъка. Как не се сети да му вземе пистолета! Нямаше да направи тази грешка на връщане – разбира се, стига да е още в безсъзнание.
Бързо и тихо Марго пое обратно по пътя, откъдето беше дошла. Какво щеше да стане, ако стигне там и се окаже, че се е свестил? Трябваше да намери някакво оръжие. Тя започна да търси. Сега отново се намираше при входа към ботаническата колекция. Замисли се. Какво растение би било от полза срещу пистолет? Разбира се, никакво.
Обаче тогава си спомни нещо.
Втурна се в стаята със сбирката и хукна покрай шкафовете и стелажите – спря се само за да вдигне челника си – докато не стигна до Хербарийния трезор. Малката червена светлина на индикатора й служеше за фар в мрака. Дишайки тежко, въведе кода, после отвори тежката врата.
Ето ги там: на светлината от челника тя различи в далечния край сарбаканите – дълги кухи цеви – и колчана с малки костени стрели, всяка от които завършваше със снопче пера. Върховете им бяха намазани с лепкава черна течност.
Грабна един от сарбаканите, преметна през свободното си рамо колчана и зареди цевта – пъхна една от стреличките вътре, оставяйки снопчето пера да я запуши. После излезе от трезора и пое покрай сбирките колкото може по-бързо, загаси челника, разчитайки на аварийното осветление. Мина през вратата на склада и влезе отново в помещението със сбирката от очи на китове. Когато влезе, вонята я удари почти като юмрук.
Сърцето й прескочи: там, където беше оставила полицая, имаше локва пяна, но не и тяло. Виждаха се мокри отпечатъци.
Тя се смрази от ужас. Той беше в съзнание и на крака – може би я причакваше някъде. Огледа се, но нищо не видя. Опита се да контролира блъскащото си сърце и се ослуша напрегнато. Това не бяха ли тихи стъпки, идващи неизвестно откъде?
Обзе я паника и тя хукна към изхода отзад, но когато зави зад един от стелажите се блъсна в Слейд, който беше извадил пистолета си. Той я сграбчи, хвана я в „ключ“, после я запрати на пода. Прекрачи я с насочено оръжие.
— Писна ми от теб! Дай ми шибаната чанта, иначе ще ти пусна един .45-калибров в главата.
— Давай, това ще докара охраната в галоп.
Той не отговори, но тя видя, че е улучила. В този момент на лицето му се появи лека усмивка.
— Изглежда ще трябва да сменя оръжието. С нещо тихо.
Той се наведе и вдигна цевта и колчана със стрелички, които беше изпуснала при сблъсъка им. Извади една от колчана и я огледа.
— Отровна. Прекрасно. – После огледа цевта. – Ти вече си я заредила, за да ме улесниш, нали?
Вдигна я неумело и я постави на устните си. Марго се хвърли настрана в мига, когато духна. Стрелата излетя и я пропусна на сантиметри, след което изтрака по плочките. Тя запълзя настрани като рак, след това скочи на крака, докато той вадеше нова стрела и я пъхаше в цевта. Спринтира отчаяно, когато втората стрела профуча край нея. Чу го да хуква отново подире й.
Единственият й шанс беше да успее да се отърве от него из безкрайните складови помещения на музея.
Марго зави бегом зад един ъгъл, след това зад друг, стелажите прелитаха край нея. Стигна до врата в най-близката стена, отвори я, прекоси друг склад, зави зад ъгъла в задния му край и хукна към друга врата в тази задънена улица. Беше заключена и този път картата й не проработи. Тя се обърна, за да се върне, но чу подигравателния глас на Слейд иззад ъгъла.
— Мисля, че си в капан.
Тя се огледа, но нямаше накъде да бяга. Той беше прав: наистина се бе озовала в капан.
Задъхана и с блъскащо сърце, Марго видя сянката на Слейд да се очертава на далечната стена на задънения проход – черна на фона на аварийното осветление – и продължи да пълзи напред с приближаването към ъгъла. В този момент видя как цевта се показва и се поклаща леко, докато той бавно напредва. После се показаха главата и ръцете на Слейд. Той се движеше предпазливо с долепена до устата цев. Този път се прицелваше, без да бърза, подготвяйки се да изстреля още една стрела.
Нямаше да рискува отново да не я улучи.