Винсънт Д’Агоста се облегна удобно на стола и се вторачи мрачно в компютърния монитор. Вече минаваше шест. Беше отменил срещата с Лора в корейския ресторант зад ъгъла и бе решен да не спира, докато не направи всичко, което може. Затова сега седеше и упорито зяпаше екрана, сякаш за да го накара да роди нещо полезно.
Прекара повече от час в ровене из файловете на Нюйоркското полицейско управление, търсейки информация за Джон Барбо и „Ред Маунтин Индъстрийс“, и не намери нищо. Нюйоркската полиция не притежаваше файлове за този човек. Търсенето онлайн даде малко по-добър резултат. След кратка, но славна кариера в Корпуса на рейнджърите, Барбо, който произлизаше от богато семейство, беше основал „Ред Маунтин“ като военна консултантска фирма. Тя се беше разраснала в най-големия в САЩ частен подизпълнител в сферата на безопасността. Роден в Чарлстън, Барбо беше на шейсет и една и вдовец, а единственият му син бе починал преди по-малко от две години от неизвестна болест. Извън това Д’Агоста не научи нищо. „Ред Маунтин“ беше прословута със своята потайност. На фирмения сайт нямаше никаква информация, която да му помогне. Потайността обаче не беше престъпление. В интернет пространството се ширеха слухове, каквито се носят за всички военни подизпълнители. Няколко самотни гласа, които виеха из необятното дигитално пространство, свързваха фирмата с различни южноамерикански и африкански преврати, наемнически акции и сенчести военни операции. Но това бяха същият тип хора, които твърдяха, че Елвис още е жив и живее на международна космическа станция. Д’Агоста протегна ръка с въздишка, за да изключи монитора.
В този момент си спомни нещо. Преди около шест месеца бяха качили програма, управлявана от консултант на полицията – бивш служител на Департамента за вътрешна сигурност, за да дигитализират всички документи на Нюйоркското полицейско управление и да ги прекарат през софтуер за оптическо разпознаване на символи. Идеята беше да се получат кръстосани връзки между всички, дори и най-малките късчета информация, съдържащи се във файловете на управлението. Така можеха да се открият шаблони, които да помогнат в решаването на някои от случаите в „студените“ досиета. Само че и тази, както много други инициативи, се бе провалила. Превишиха бюджета, консултантът бе уволнен и проектът куцукаше, без да му се вижда краят в обозримо бъдеще.
Д’Агоста се втренчи в екрана. Екипът трябваше да започне с най-новите документи, вкарани в системата, и след това да се връща хронологично към по-старите.
Но съставът на екипа бе съкратен, а обемът на материалите, които идваха всеки ден, нарастваше, затова се говореше, че тъпчат на място. Никой не ползваше базата данни, защото всички я смятаха за провал.
Както и да е, търсенето нямаше да отнеме много време. За щастие Барбо не беше често срещана фамилия.
Той влезе отново в мрежата на управлението, проби си път с мишката през поредица от менюта и влезе в страницата на проекта. Появи се спартански на вид екран:
Нюйоркско полицейско управление.
Интегрирана система за анализ и издирване на данни (ИСАИД).
Забележка: Бета тестване[37].
Отдолу имаше кутийка за въвеждане на текст. Д’Агоста кликна на нея с мишката, за да я активира, после набра „Барбо“ и натисна бутона „въведи“ до нея.
За негова изненада системата регистрира попадение:
Допускане до досие 135823_R
Обект: Джон Барбо
Формат: JPG (със загуби)
Метаданни: налични
— Не е за вярване – измърмори Д’Агоста. До текста имаше иконка на документ. Той кликна върху нея и на екрана се появи сканираният официален документ. Беше паметна бележка от полицията в Олбъни, изпратена преди шест месеца като един вид жест на внимание към управлението. В нея се описваха слухове от „неназовани трети лица“ за незаконни оръжейни сделки на „Ред Маунтин Индъстрийс“ в Южна Америка. Обаче бележката продължаваше със: „слуховете не можаха да бъдат потвърдени“. Във всяко друго отношение фирмата имаше чисто досие и така, вместо да изпратят разследването нагоре по йерархията от федерални агенции като Бюрото за алкохол, тютюн, огнестрелно оръжие и експлозиви, са прекратили случая.
Д’Агоста се намръщи. Защо не беше открил този дребен къс информация по нормалните канали?
Той кликна на екрана и започна да разглежда прикачените метаданни. От тях се видя, че физическото копие на паметната бележка е било прибрано във файл „Барбеки, Албърт“ в архива на Нюйоркското полицейско управление. От главата на записа се разбираше, че човекът, архивирал бележката, е сержант Лумис Слейд.
С още няколко кликвания на мишката Д’Агоста отвори досието на Албърт Барбеки. Барбеки се оказа дребен бандит, починал преди няколко години.
Барбо, Барбеки. Небрежна работа. Д’Агоста поклати глава. Подобна небрежност не беше присъща на Слейд. Той взе телефона си, погледна в указателя и набра един номер.
— Слейд – чу се атоналният глас от другата страна на линията.
— Сержант? Обажда се Винсънт Д’Агоста.
— Да, лейтенант?
— Току-що попаднах на документ за един човек на име Барбо. Чувал ли си за него?
— Не.
— А би трябвало, защото ти си го регистрирал и прибрал в погрешно досие. На Барбеки.
Пауза.
— О, това ли? От Олбъни, нали? Много глупаво от моя страна. Съжалявам.
— Чудя се как паметната бележка е попаднала у теб?
— Англър ми я даде за регистрация. Доколкото си спомням, случаят беше на Олбъни, а не наш, пък и не даде резултат.
— Някаква идея защо изобщо са я изпратили на Англър? Той ли я поиска?
— Съжалявам, лейтенант, но нямам никаква представа.
— Добре, лично ще го попитам. Някъде около теб ли е?
— Не. Взе си няколко дни отпуска, за да посети роднини в северната част на щата.
— Добре, тогава ще се свържа е него по-късно.
— Пази се, лейтенант. – Чу се щракване и Слейд прекъсна линията.