50.

Кабинетът беше спартански, функционален и както подхождаше на личността на собственика – с не малко намеци за военна ефективност. На голямото писалище с блестяща политура нямаше нищо освен старомодна попивателна, настолен комплект от писалка и молив, телефон и една-единствена снимка в сребърна рамка – всички спретнато подредени. Нямаше компютър или клавиатура. В един от ъглите на дървен пилон висеше американското знаме. Стената зад бюрото беше покрита с книжни лавици, натъпкани с томове по военна история, годишниците на „Джейнс“ и ежегодните им сборници: „Бронирани части и артилерия“, „Обезвреждане на експлозивни оръжия“, „Военен транспорт и логистика“. На другата стена бяха подредени в редици рамкирани медали, награди и похвали.

Зад бюрото седеше мъж, облечен в делови костюм, снежнобяла риза и към нея тъмночервена вратовръзка. Седеше напълно изправен и носеше костюма като военна униформа. Пишеше с писалка и скърцането на перото беше единственият шум, който се чуваше в стаята. През единичния прозорец се виждаше малка група еднакви сгради с тъмни стъкла. Всички бяха заобиколени с двойна ограда от телена мрежа, завършваща с бодлива тела. Отвъд външната ограда се виждаше горичка, а зад нея синьото петно на езеро.

Телефонът започна да звъни и мъжът вдигна слушалката.

— Да? – попита той кратко. Гласът му сякаш беше пълен с чакъл, докато излизаше от дъното на широките му гърди.

— Господин Барбо – чу се гласът секретарката му от преддверието на кабинета, – тук има полицаи, които искат да се видят с вас.

— Добре, дай ми минутка – нареди той, – после ги въведи.

— Да, господине.

Мъжът остави слушалката на вилката. Остана неподвижен зад бюрото си в продължение на още няколко секунди. След като погледна само веднъж снимката, стана от стола. На малко повече от шейсет, движението му беше без усилие като на двайсетгодишен. Обърна се, за да провери външността си в малко огледало, което висеше на стената зад бюрото. Оттам в него се вторачи кокалесто и грубовато лице: сини очи, издадена брадичка, римски нос. Въпреки че вратовръзката му имаше съвършен възел, той го пооправи. След това се обърна към вратата на кабинета.

Докато го правеше, тя се отвори и секретарката му въведе двама души.

Барбо местеше поглед от единия на другия. Първият беше висок, с тъмноруса коса, малко разрошена от вятъра. Той се движеше властно и с лекотата на роден атлет. Другият беше по-нисък и смугъл. Той отвърна на погледа му с напълно безизразни очи.

— Джон Барбо? – попита по-високият от двамата.

Запитаният кимна.

— Аз съм лейтенант Англър от Нюйоркското полицейско управление, а това е моят партньор сержант Слейд.

Барбо стисна протегнатите им ръце и се върна на мястото си.

— Моля, седнете. Нещо за пиене? Чай, кафе?

— Благодаря, нищо. – Англър се настани на един от столовете пред бюрото, Слейд направи същото. – Е, господин Барбо, имате истинска крепост тук.

Барбо се усмихна.

— По-голямата част е театър. Ние сме частна военна компания. Научих, че се отплаща, ако се държим по съответния начин.

— Вижте, изпълнен съм с любопитство. Защо ви е било нужно да изграждате такава скъпа база далеч в провинцията, в средата на нищото?

— Защо не? – отговори Барбо. Когато Англър не отговори, той добави: – Родителите ми идваха всяко лято тук. Харесва ми районът на езерото Шрун.

— Разбирам – Англър кръстоса крак връз крак. – Природата тук е много красива.

Барбо кимна в потвърждение.

— Освен това земята е евтина. „Ред Маунтин“ притежава повече от хиляда акра за тренировки, симулация на военни действия, тестване на муниции и подобни. – Той направи пауза. – И така, господа, какво ви води в северната част на щата Ню Йорк?

— Всъщност „Ред Маунтин“. Поне отчасти.

Барбо се смръщи от изненада.

— Наистина? Какъв интерес може да има Нюйоркската полиция към моята фирма?

— Нали нямате нищо против да ми кажете с какво точно се занимава „Ред Маунтин Индъстрийс“? – попита Англър. – Порових се малко в интернет, обаче офи— циалната ви страница е твърде бедна на факти и цифри.

Изражението на Барбо още беше изненадано.

— Ние обучаваме и предоставяме помощ на клиенти от правозащитните органи, охранителния бизнес и армията. Занимаваме се и с научни изследвания в областта на най-модерните оръжейни системи и тактически и стратегически теории.

— Аха. А тези теории включват ли антитерористични действия?

— Да.

— Предоставяте ли помощ на място и административни подкрепа?

Настъпи малка пауза, преди Барбо да отговори.

— От време на време – да. Как по-точно бих могъл да ви помогна?

— Скоро ще ви кажа, ако ми позволите още един-два въпроса. Предполагам, че правителството на САЩ е вашият най-голям клиент?

— Да, така е – отговори Барбо.

— Значи може да се каже, че за вас като военен подизпълнител поддържането на добри отношения с него е от първостепенна важност? Имам предвид всички тези надзорни комитети на Конгреса и подобни.

— Това е от първостепенна важност – потвърди Барбо.

— Разбира се – съгласи се Англър, свали крака си на земята и се премести малко по-напред на стола. – Господин Барбо, причината да сме тук е, че открихме проблем във вашата организация.

Барбо сякаш се вкамени на мястото си.

— Моля? Какъв проблем?

— Не разполагаме с подробностите. Обаче смятаме, че е човек или група хора – малка, разбира се, но по-вероятно е някой пакостлив тип. Използвал е неправомерно ресурси на „Ред Маунтин“ и вероятно е забъркан в незаконни действия. Може би частна търговия с оръжие, обучение или наемническа работа.

— Но това е напълно невъзможно. Изчерпателно проверяваме всички новопостъпили, колкото може по-пълно проучваме тяхното минало. Всички действащи служители веднъж годишно трябва да се подложат на тест с детектор на лъжата.

— Разбирам, че ви е трудно да повярвате – отговори Англър. – Въпреки това нашето разследване ни доведе до подобно заключение.

Барбо потъна за миг в мълчание, докато обмисляше чутото.

— Господа, разбира се, бих искал да ви помогна. Ние обаче сме толкова съвестно предприятие – в този бизнес се налага да бъдеш, че просто не виждам как казаното от вас би могло да е истина.

Англър направи кратка пауза, преди да продължи.

— Нека го представя в малко по-различна светлина. Ако съм прав, ще се съгласите ли, че независимо от подробностите, това ще направи „Ред Маунтин“ уязвима?

Барбо кимна.

— Да, ще я направи уязвима.

— А ако е истина и новината се разчуе... е, предполагам можете да си представите какви ще са последиците.

Известно време Барбо обмисля думите му, после бавно издиша.

— Знаете ли... – започна той, но спря. След това стана и заобиколи бюрото. Първо погледна Англър, след това сержант Слейд. По-ниският от двамата мъже беше мълчал по време на разговора, оставяйки инициативата на своя началник. – Знаете ли, мисля, че трябва да проведем този разговор някъде другаде. Ако съм научил нещо в живота, то е, че и стените могат да имат уши дори в частен кабинет като този.

Той тръгна напред по коридора, преведе ги през приемната и към асансьорите. Натисна бутона „надолу“ и най-близкият чифт врати се отвори с шепот. Барбо пропусна двамата полицаи пред себе си, влезе последен и натисна бутона П3.

— П3? – попита Англър.

— Третият етаж под земята. Там имаме няколко стрелбища за тестване на муниции. Те са шумоизолирани и допълнително укрепени. Там можем спокойно да поговорим.

Асансьорът се спусна до най-ниското равнище и вратите се отвориха към дълъг бетонен коридор. Червени крушки в телена мрежа хвърляха червена светлина наоколо. След като излезе от асансьора, Барбо тръгна по коридора. От време на време минаваха през някоя дебела стоманена врата без прозорец. Накрая спря пред врата, на която пишеше само ПР-Д, отвори я, щракна редица ключове с длан и се увери, че помещението е празно, преди да покани двамата полицаи да влязат.

Лейтенант Англър влезе и огледа стените, пода и тавана – всичко беше покрито е някакъв черен, гумиран изолационен материал.

— Помещението прилича на нещо средно между игрище за скуош и изолатор.

— Както вече казах, никой не може да ни подслуша. – Барбо затвори вратата и се обърна с лице към двамата полицаи. – Лейтенанте, онова, което казахте, е много смущаващо, но аз ще ви сътруднича колкото мога по-добре.

— Бях уверен, че ще кажете това – отговори Англър.

— Сержант Слейд проучи миналото ви и решихме, че сте от хората, които правят каквото трябва.

— Как точно мога да ви помогна? – попита Барбо.

— Започнете собствено разследване. Помогнете ни да демаскираме този или тези нечестни ваши служители. Господин Барбо, истината е, че не искаме да даваме „Ред Маунтин“ под съд. Натъкнахме се на нея заради разследването на едно убийство. Мен ме интересува потенциален заподозрян, свързан с убийството, за когото смятаме, че може да е забъркан с престъпни елементи от вашата фирма.

Барбо се намръщи.

— О, и кой е този заподозрян?

— Един агент на ФБР, чието име засега не искам да споменавам. Но ако ни сътрудничите, ще се погрижа „Ред Маунтин“ да не попада в докладите. Аз ще изправя агента на ФБР пред съда, а вие ще видите фирмата си освободена от гнилите ябълки.

— Нечестен агент на ФБР – измърмори Барбо сякаш на себе си. – Много интересно. – Той погледна Англър. – Само това ли знаете? Нямате ли информация коя е гнилата ябълка в моята фирма?

— Не. Затова дойдохме при вас.

— Разбирам. – Барбо се обърна към сержант Слейд. – Вече можеш да го гръмнеш.

Лейтенант Англър примигна, сякаш искаше да направи разбор на нелогичния завършек на разговора. Когато се обърна към своя партньор, Слейд вече беше извадил служебното си оръжие. Спокойно го вдигна и стреля бързо два пъти в главата на лейтенанта. Тя отхвръкна назад, а тялото му рухна на земята. Миг по късно фина мъгла от кървави капчици и сиво вещество го покриха.

Шумът от изстрелите беше странно притъпен от изпитаната шумоизолация на помещението. Докато прибираше оръжието си, Слейд гледаше Барбо.

— Защо го остави да продължава толкова дълго? – попита го той.

— Исках да разбера колко знае.

— Аз можех да ти кажа това.

— Лумис, свърши добра работа. Ще бъдеш съответно възнаграден.

— Надявам се, защото петдесетте хиляди, които ми плащаш годишно, не са достатъчни. Работих извънредно, за да ти покрия задника в тази история. Не можеш да си представиш какви връзки трябваше да използвам, за да уредя случая с Олбън Пендъргаст да бъде възложен на Англър.

— Приятелю, не мисли, че не го оценявам, но сега има спешна работа, за която трябва да се погрижа. – Барбо се насочи към телефона, който висеше до вратата, взе го и набра номер. – Ричард? Намирам се в района за тестване „Д“. Нацапах доста. Моля, прати екипа чистачи, за да оправи работата. След това събери Операционния екип. Организирай среща в тринайсет часа в частната ми съвещателна зала. Смяна на приоритетите.

Той закачи слушалката на мястото й и внимателно прескочи трупа, около който бързо се образуваше локва кръв.

— Сержанте – обърна се той към Слейд, – внимавай да не си нацапаш обувките.

Загрузка...