Трета зала на спешното отделение в Нюйоркската методистка болница представляваше сцена на контролиран хаос. Един стажант вкарваше вътре количка с апаратура за спешни случаи, докато сестра наблизо подготвяше поднос с инструменти за нос, уши и гърло. Друга закрепваше вендузите на различни монитори за неподвижното тяло на Пендъргаст: маншет за кръвното налягане, ЕКГ, пулсов оксиметър, стоика за инфузии. Парамедиците от линейката бяха предали информацията за състоянието на агента на болничния екип, след което си тръгнаха – нямаше какво повече да направят.
Влетяха двама лекари в бели престилки и бързо започнаха да преглеждат Пендъргаст, разговаряйки тихо със сестрите и стажантите.
Д’Агоста се огледа. Констънс седеше в далечния край на помещението, дребното й тяло сега бе загърнато в бяла престилка. Бяха минали пет минути, откакто достави исканите материали на Марго отзад в линейката. Тя беше все още там и се блъскаше като дявол. Използваше запалката му, за да нагрее течността в епруветката, която изпълваше въздуха със сладникава воня.
— Жизнени показатели? – попита единият от лекарите.
— Кръвно налягане шейсет и пет на трийсет и пада – отговори една от сестрите. Пулсовият оксиметър отчита седемдесет.
— Подгответе се за ендотрахеална интубация – нареди лекарят.
Д’Агоста стоеше и гледаше как в помещението се вкарва още оборудване. Изпитваше някаква ужасна смесица от гняв, отчаяние и далечна надежда. Това го измъчваше. Неспособен повече да стои на едно място, започна да крачи напред-назад. Единият от лекарите, който преди това се бе опитал да изхвърли него и Констънс, го изгледа кръвнишки, но той не му обърна внимание. Какъв беше смисълът от всичко това? Цялата тази история с противоотровата му се струваше твърде невероятна, ако не и пълна лудост. Пендъргаст умираше вече от дни и седмици, а сега бяха настъпили последните му мигове. Цялата тази суматоха, безплодната суетня, го разстройваше още повече. Нищо не можеха да направят – никой не можеше да направи каквото и да било. Марго, въпреки всичките си умения, се опитваше да забърка някакъв еликсир, чиито дози можеше само да предполага. Освен това веднъж вече не беше подействал. А и на нея й трябваше твърде много време. Дори тези лекари с цялата си апаратура не можеха да сторят нищо, за да спасят Пендъргаст.
— Ритъмът става летален – обади се единият от стажантите, който гледаше един от мониторите над главата на пациента.
— Спрете лидокаина – нареди вторият лекар, който разбута сестрите, за да се приближи. – Подгответе централен венозен катетър. Два милиграма епинефрин, веднага!
Д’Агоста седна на празния стол до Констънс.
— Жизнените показатели се губят – извика един от стажантите. – Той колабира.
— Побързайте с този епинефрин! – излая лекарят. – Веднага!
Д’Агоста скочи на крака. Не! Сигурно има нещо, което може да направи... трябва да има...
В този момент Марго се появи на входа на зала 3 в спешното отделение. Бутна настрана паравана и се приближи към леглото. В едната ръка носеше малка Бехерова стъкленица, пълна с водниста зеленикаво-кафява течност. Горната част на стъкленицата бе покрита с филтри за кафе, които той беше взел от стаята за почивка на спешното отделение. Стъкленицата бе увита в тънък прозрачен найлон, стегнат с ластик.
Един от лекарите я погледна.
— Вие пък коя сте?
Марго не отговори, втренченият й поглед се насочи към неподвижното тяло в леглото. После се насочи към сестрите.
— По дяволите, нямате работа тук! – изкрещя лекарят. – Това е стерилно пространство!
Марго се обърна към една от сестрите.
— Дайте ми една спринцовка с хиподермична игла.
Сестрата примигна от изненада.
— Моля?
— Хиподермична игла. С голяма спринцовка. Веднага!
— Прави каквото ти казва – обади се Д’Агоста и показа полицейската значка. Сестрата погледна от Марго към лейтенанта после към лекарите. След това безмълвно дръпна едно чекмедже, в което имаше продълговати предмети, завити в стерилни опаковки. Марго грабна един и скъса опаковката, откривайки голямата пластмасова спринцовка. После бръкна в същото чекмедже, избра игла и закрепи адаптора й към края на спринцовката. Тръгна към Д’Агоста и Констънс. Дишаше тежко, челото й беше осеяно с капки пот.
— Какво става? – попита другият лекар, който откъсна поглед от работата си.
Марго местеше поглед от Констънс към Д’Агоста и обратно. В едната ръка стискаше спринцовката, а в другата – Бехеровата стъкленица. Безмълвният й въпрос висеше тежко във въздуха.
Констънс кимна.
Марго огледа противоотровата под силната светлина в зала 3 на спешното отделение, махна запушалката на стъкленицата, пъхна иглата в течността, изтегли доза с буталото. След това я извади, вдигна нагоре и тръсна края, за да махне възможни мехурчета. Пое дълбоко дъх и тръгна към леглото.
— Това е върхът! – развика се лекарят. – Дръпнете се от пациента ми!
— Нареждам ви да й осигурите достъп – намеси се Д’Агоста. – По силата на моите пълномощия като лейтенант от Нюйоркската полиция.
— Тук нямате никакви пълномощия. Писна ми от вас. Сега ще се обадя на охраната.
Д’Агоста плъзна ръка към кръста си, но за своя изненада откри, че кобурът му е празен. Служебното му оръжие го нямаше!
Завъртя се към Констънс и видя, че е насочила служебния му .38-калибров револвер срещу лекарите и сестрите. Макар да беше успяла да измие по-голямата част от калта и мръсотията и да смени окъсаната шемизетка с болничен халат, все още бе покрита с драскотини и порезни рани. Изражението й беше смразяващо със своята напрегнатост. В залата настана тишина и цялата работа замря.
— Ще спасим живота на вашия пациент. А сега се дръпнете от паник бутона.
Нейното изражение и в не малка степен оръжието на Д’Агоста в ръката й накараха медицинския екип да отстъпи.
Марго използва смайването на лекарите, бързо забоде спринцовката в инфузионната система и с натиск на буталото вкара около три кубически сантиметра от течността.
— Ще го убиете! – изрева един от лекарите.
— Той вече е мъртъв – възрази Марго.
За миг всички останаха парализирани от шок. Пендъргаст лежеше неподвижно в леглото. Различните пиукания и писукания на машините, които следяха състоянието на пациента, образуваха своеобразен погребален марш. Сега сред този хор се чу нов, по-дълбок тревожен звук.
— Отново колабира! – обяви първият лекар от долния край на леглото.
За миг Марго замръзна на място, после вдигна спринцовката до инфузионната система.
— Мамка му – възкликна тя и вля двойна доза от противоотровата.
В този момент, все едно се бяха наговорили и пренебрегвайки револвера, сестрите и лекарите се впуснаха напред, заобиколиха я и измъкнаха спринцовката от несъпротивляващата се ръка. После настъпи хаос от остри викове и заповеди, след малко избухна воят на алармата.
Бледа и с втренчен поглед, Констънс свали оръжието.
— Не се долавя пулс, камерна тахикардия! – Един от гласовете надвика останалите.
— Губим пациента! – изкрещя вторият лекар. – Сърдечен масаж, веднага!
Д’Агоста стоеше парализиран от шок и наблюдаваше как фигурите в бели престилки трескаво работят около леглото. На ЕКГ монитора се виждаше права линия. Той пристъпи към Констънс, внимателно измъкна револвера от ръката й и го прибра в кобура.
— Съжалявам.
Вторачи се в безполезната суетня и се опита да си спомни последния път, когато Пендъргаст бе разговарял с него. Не онова полуналудничаво избухване в оръжейната зала, а наистина разговор – лице в лице. На Д’Агоста се струваше много важно да си спомни тези последни думи.
Доколкото си спомняше, това стана пред затвора в Индио, точно след като бяха приключили с опитите да разпитат Ръд. И какво точно му беше казал Пендъргаст, когато стояха там на асфалтирания паркинг под горещото слънце?
Защото, драги Винсънт, нашият затворник не е единственият, започнал напоследък да подушва цветя.
Още от самото начало Пендъргаст бе разбрал какво се случва с него. Боже, нима това щяха да са последните думи, които му е казал?
Изведнъж тревожните викове около него смениха тона.
— Напипвам пулс! – извика единият лекар. Равната линия на ЕКГ-монитора започна да трепка и да се връща към живот.
— Кръвното налягане се повишава – обяви една от сестрите.
— Спрете сърдечния масаж – нареди вторият лекар.
Мина минута, през която медиците продължиха с усилията си, докато жизнените показатели на пациента бавно се връщаха към нормалното. После, още на леглото, Пендъргаст леко отвори едното си око – и то се превърна в проблясваща цепнатина. Д’Агоста видя с удивление как зеницата с големината на глава на топлийка се върти насам-натам и попива околната обстановка. Констънс го стисна конвулсивно за ръката.
— Ти си жив! – каза Д’Агоста, учудвайки се от собствения си глас.
Устните на Пендъргаст се раздвижиха и след миг се чу късото изречение:
- Олбън... сбогом, синко.