Стаята за разпити „Б“ в Калифорнийския щатски затвор в Индио беше просторна, със стени от сгурбетонни блокчета. Вътре имаше една-единствена маса и четири стола – три от едната страна и един от противоположната. От тавана висеше, а в двата ъгъла стояха още видеокамери. На далечната стена се простираше черният четириъгълник на едностранно пропускливо стъкло.
Специалният агент Пендъргаст седеше в центъра от страната с трите стола. Ръцете му лежаха на масата с преплетени пръсти. В помещението цареше пълна тишина. Светлите му очи бяха впити в някаква далечна точка в пространството и той седеше неподвижно като мраморна статуя.
В този миг откъм коридора се чуха стъпки. Разнесе се металически шум, когато беше издърпано резето и вратата се отвори навътре. Пендъргаст се обърна и видя Джон Спандау, старшия надзирател, да влиза в стаята.
Пендъргаст се изправи – беше леко скован от вчерашния бой, и протегна ръка.
— Господин Спандау – поздрави агентът.
Спандау се усмихна леко и кимна.
— Той е готов, стига и вие да сте.
— Каза ли нещо?
— Нито дума.
— Разбирам. Въведете го.
Спандау излезе обратно в коридора. Чу се шум от кратък разговор. След това нападателят на Пендъргаст от солтънския „Фонтебло“ влезе. Носеше оранжев гащеризон и го придружаваха двама надзиратели. Мъжът беше с гипсова превръзка на китката и скоба на едното коляно. Пристъпваше с накуцване. Пазачите го насочиха към самотния стол от другата страна на масата и го сложиха да седне.
— Искате ли да присъстваме? – попита Спандау.
— Не, благодаря.
— Ако имате нужда от нещо, те ще са пред вратата. – Спандау кимна на надзирателите, след това тримата мъже излязоха от стаята за разпити. Чу се шумът от плъзгането на резето, после от завъртането на ключа в ключалката.
Пендъргаст втренчи поглед в затворената врата за известно време. След това седна и се обърна, за да огледа мъжа от другата страна на масата. Той отвърна на погледа му. Лицето му беше напълно безстрастно. Беше висок и мускулест, с широко лице, високо чело и дебели вежди.
Дълго време двамата мъже просто се гледаха втренчено, без да продумват. Най-накрая Пендъргаст наруши мълчанието.
— Аз мога да ти помогна – каза той. – Ако ми позволиш.
Мъжът не отговори.
— Ти си жертва толкова, колкото и аз. Беше не по-малко изненадан от мен, когато пуснаха упойващия газ в манипулационната. – Тонът му беше мек, отзивчив и доста почтителен. – Направиха от теб, както се казва, „козел отпущения“ или ако щеш – изкупителна жертва. Това не е приемливо. Нямам представа защо си се заел с тази поръчка, защо си се съгласил да ме нападнеш и какво щеше да е възнаграждението ти. Единственото, което знам, е, че е било поръчка, а не някакво лично недоволство, защото никога преди случилото се не съм те виждал. Ти си измамен, изигран, използван, а после подхвърлен на вълците. – Той направи пауза. – Казах, че мога да ти помогна. И ще го направя, ако ми кажеш кой си и за кого работиш. Това е единственото, което искам от теб: две имена. Аз ще свърша останалото.
Мъжът просто го гледаше със същото безстрастно изражение.
— Ако пазиш мълчание от някакво погрешно насочено чувство за вярност, нека ти кажа нещо: ти вече беше пожертван. Разбираш ли? Който и да е твоят кукловод, който и да ръководи действията ти – още от самото начало е имал намерение да бъдеш изваден от строя заедно с мен. Защо тогава да мълчиш?
Отговорът отново беше мълчание.
— Нека ти разкажа една история. Един от моите колеги във ФБР преди няколко години затвори някакъв бандит за грабителство и изнудване. На бандита бяха дадени много възможности да каже имената на своите началници в замяна на снизходителност. Обаче той остана верен войник. Изкара цялата присъда – цели седем години. Преди две седмици го освободиха. Първото нещо, което направи, беше да се прибере у дома при семейството си, където го посрещнаха със сълзи на радост. След по-малко от час беше застрелян от същите бандити, заради чиято защита беше влязъл в затвора. Направиха го, за да са сигурни, че ще си държи устата затворена... въпреки седемте години вярност и мълчание.
Докато Пендъргаст говореше, мъжът примигваше на неравни интервали, но иначе седеше неподвижен.
— Да не би да мълчиш с надеждата, че ще бъдеш възнаграден? Това никога няма да се случи.
Мълчание. Сега и Пендъргаст млъкна за малко, докато оглеждаше преценяващо типа от другата страна на масата. Накрая заговори отново:
— Може би предпазваш своето семейство, може би се страхуваш, че ако проговориш, ще ги убият.
Мъжът не реагира и на това.
Пендъргаст стана.
— Ако случаят е такъв, единствената надежда за семейството ти е да проговориш. Можем да го защитим. Иначе и ти, и те сте загубени – безвъзвратно! Повярвай ми, много пъти съм виждал това да се случва.
Нещо проблесна в очите на мъжа. Или така му се беше сторило?
— Довиждане.
След поздрава повика охраната. Отключиха вратата, дръпнаха резето и надзирателите заедно със Спандау влязоха в стаята за разпити. Пендъргаст остана прав, докато надзирателите отведоха затворника.
Пендъргаст се поколеба.
— Връщам се в Ню Йорк. Ще наредите ли да ми дадат полицейските му снимки, ДНК и доклада на лекаря при приемането му?
— Разбира се.
— Бяхте много отзивчив. – Той направи пауза. – Кажете, господин Спандау, не сте ли ценител на виното?
Мъжът го погледна, опитвайки се да скрие изненадата си.
— Защо мислите така?
— Вчера забелязах на бюрото ви брошура за фючърси на бордо.
Спандау се поколеба.
— Да, признавам, че съм малко нещо ентусиаст.
— Значи сте чували за „Шато Пишон Лонгвил Комтес де Ланд“?
— Разбира се.
— Харесва ли ви?
— Никога не съм го опитвал. – Спандау поклати глава. – Нито някога ще го направя със заплатата си на затворнически надзирател.
— Жалко. По една случайност тази сутрин успях да купя едно кашонче от реколта 2000. Отлична година, вече е почти годно за пиене. Уредих да го доставят у вас.
Спандау сбръчка чело.
— Не разбирам.
— Ще го сметна за лична услуга, ако ми звъннете, щом нашият приятел се разприказва. Лична услуга за една добра кауза – решаването на този случай.
Спандау обмисли чутото в мълчание.
— И ако наредите да се направи препис на казаното от него – разбира се, напълно официално – ето това вече ще бъде черешката на тортата. Възможно е да ви бъда от помощ, затова ето моята визитка.
Спандау помълча още малко. След това по лицето му, което обикновено беше безизразно, плъзна усмивка.
— Агент Пендъргаст, мисля, че за мен ще бъде удоволствие.