ЕПИЛОГ


Два месеца по-късно


Бо Бартлет изведе сребристия „Лексус“ от черния път върху чакълестата пътека, подкара бавно по нея между шпалира от черни дъбове, окичени с испански мъх, и излезе на извитата автомобилна алея. Пред погледа му се показа голяма плантаторска къща в стил гръцко възраждане и както винаги, направо му спря дъхът. Тук, в община Сейнт Чарлз, беше горещо и той беше затворил прозорците на седана, защото климатикът работеше. Изгаси двигателя, отвори вратата и слезе в изключително добро настроение. Носеше поло с цвят на лайм, розови панталони и обувки за голф.

Две фигури стояха на предната веранда. В едната веднага разпозна Пендъргаст, облечен в обичайния за него черен костюм и както винаги блед. До него стоеше млада жена с неповторима красота. Слаба, с кестенява коса, облечена в бяла плисирана рокля.

Бо Бартлет спря, после пак закрачи към голямата къща. Чувстваше се като въдичар, който се готви да улови най-голямата риба в живота си. Трябваше с усилие на волята да си наложи да не потърка ръце. Това щеше да е проява на лош вкус.

— Гледай ти – възкликна той. – Плантация „Полусянка“.

— Точно така – измърмори Пендъргаст, докато се приближаваше. Младата жена крачеше до него.

— Винаги съм смятал, че е най-красивото имение в цяла Луизиана – обяви Бартлет в очакване да го запознаят с красивата млада дама. Обаче това не се случи. Пендъргаст само наклони глава.

Бартлет повдигна вежди.

— Изпълнен съм с любопитство. Моята фирма от години се опитва да ви придума да продадете това място. И не само тя. Защо си променихте мнението? – Внезапно по пълното лице на предприемача се изписа тревога, макар предварителният договор за покупко-продажба да беше вече подписан. Самият въпрос би могъл да хвърли сянка от съмнение върху сделката. – Разбира се, ние сме щастливи, че го направихте. Наистина щастливи. Аз просто съм... ами любопитен. Това е.

Пендъргаст се огледа, сякаш се опитваше да запечата в паметта си гледката: гръцките колони, покритата веранда, кипарисовите горички и скъпите градини. После се обърна към Бартлет.

— Да кажем, че... имението се превърна в неудобство.

— Сигурен съм. Тези стари плантаторски къщи са черни дупки, когато става дума за поддръжката! Е, ние от „Южни недвижими имоти“ ви благодарим, че ни се доверихте. – Бартлет беше почнал откровено да дърдори. Извади носна кърпа от джоба и избърса потното си лице. – Имаме прекрасни планове за имението – прекрасни планове! След около двайсет и четири месеца всичко тук ще бъде преобразено в комплекс „Кипарисови алеи“. Шейсет и пет големи, построени по поръчка къщи – наричаме ги вилни замъци – всяка на свой парцел от един акър. Само си представете!

— Мда, представям си. Представям си го съвсем нагледно – отговори Пендъргаст.

— Надявам се, че може би ще помислите и ще си изберете някоя от вилите замъци – ще е много по-удобна и с много по-малко грижи по поддръжката от тази стара къща. Към нея върви и членство в голф клуба. Ще ви предложим суперизгодни условия! – Бо Бартлет дружески тупна Пендъргаст по рамото.

— Много щедро от ваша страна – кимна Пендъргаст.

— Разбира се, напълно естествено. Обещавам, че ще бъдем добри стопани на земята. Старата сграда не може да се пипа, защото е паметник на културата, но от нея ще излезе чудесен клуб, бар, ресторант и офиси на управата. Комплекс „Кипарисови алеи“ ще бъде проектиран и построен в съответствие с всички екологични изисквания. Изцяло зелено строителство с най-модерните природосъобразни технологии. Според вашето желание кипарисовото мочурище ще бъде запазено като резерват за диви животни. По закон определена част от комплекса, тоест имението, трябва да бъде запазена за екологично оттичане на водата като средство срещу свлачища. Мочурището ще се впише отлично в това изискване. Голф игрището с трийсет и шест дупки само ще подсили привлекателността на „Кипарисови алеи“.

— Не се съмнявам.

— Ще се радвам да бъдете мой почетен гост в голф клуба, когато пожелаете. И така... следващата седмица започвате с пренасянето на семейното гробище? – попита Бартлет.

— Да. Ще уредя всички подробности и разходи.

— Много мило от ваша страна. Уважение към мъртвите. Похвално. Християнско.

— Да не забравяме Морис – подхвърли Пендъргаст.

При споменаването на Морис, възрастния иконом, който безброй години беше поддържал „Полусянка“, постоянното слънчево изражение на Бартлет леко помръкна. Морис беше древен като околните хълмове, крайно немощен, суров и мълчалив. Обаче Пендъргаст се бе оказал костелив орех в това отношение.

— Да, Морис.

— Ще го задържите на работа като иконом, докато желае.

— Така се споразумяхме. – Предприемачът вдигна отново очи към внушителната фасада. – Нашите адвокати ще се свържат с вас за довършване на продажбата.

Пендъргаст кимна.

— Чудесно. Сега ще оставя вас и... младата дама... да окажете последна почит. Моля, не бързайте! – Бартлет любезно отстъпи назад от къщата. – Да ви закарам ли до града? Сигурно сте дошли с такси, защото не виждам кола...

— Благодаря, нямаме нужда от превоз – отговори Пендъргаст.

— Разбирам. В такъв случай довиждане. – Бартлет стисна последователно ръката на Пендъргаст и на младата жена. – Благодаря ви отново. – След като се обърса за последно с носната кърпа, се върна при колата си, запали двигателя и замина.

***

Пендъргаст и Констънс Грийн се изкачиха по древните стъпала на покритата веранда и влязоха вътре. След като извади малка връзка ключове от джоба си, Пендъргаст отключи входната врата на къщата и пропусна Констънс да влезе преди него. Вътрешността миришеше на политура, старо дърво и прах. Те крачеха мълчаливо през различните помещения на първия етаж: приемната, салона, трапезарията – като тук-там оглеждаха различните вещи в тях. Всичко пред очите им беше етикетирано с имената на различни антиквари, агенции за недвижими имоти, аукционни къщи и готово за изнасяне.

В библиотеката спряха, а Констънс застана пред стъклената витрина на шкафа. Вътре лежаха истински съкровища: първото фолио на Шекспир[47], ранен екземпляр от Пребогатия илюстрован часослов на херцог дьо Бери, първо издание на „Дон Кихот“. Обаче онова, което най-вече интересуваше Констънс, бяха четири големи тома в края на лавицата. Тя издърпа почтително единия и запрелиства страниците, възхищавайки се на невероятно реалистичните и ярки рисунки на птици по тях.

— Албумът на Одюбон „Птиците на Америка“ – измърмори тя. – Всички четири тома – фолианти, за които твоят прапрапрапрадядо се е абонирал лично при Джеймс Одюбон.

— Да, бащата на Езекия – потвърди Пендъргаст с безизразен глас. – Тъй като това е истината, мога да ги задържа заедно с Гутенберговата библия, която е у нашата фамилия от времето на Анри Пендъргаст дьо Мускетон. Двете издания предхождат петното на Езекия. Всичко останало в библиотеката трябва да се махне.

Те се върнаха в приемната и поеха нагоре по широкото стълбище към горната площадка. Салонът на горния етаж лежеше пред тях и когато влязоха, минаха край чифт слонски бивни от двете страни на входа. Вътре освен кожата на зебра и множеството препарирани трофеи по стените имаше и оръжеен шкаф, пълен с редки и много скъпи ловни пушки. Подобно на долния етаж, и тук всяка пушка беше етикетирана.

Констънс се приближи към шкафа.

— Коя беше на Хелън? – попита тя.

Пендъргаст бръкна в джоба си и отново извади връзката ключове. Отключи шкафа и извади двуцевка с гравирани метални части и инкрустирана със скъпоценни метали ложа и приклад.

— Двуцевка „Кригхоф“ – обясни той. Загледа се в нея и сякаш се пренесе в друго време. После си пое дълбоко дъх. – Беше моят сватбен подарък за нея. – Предложи я на Констънс.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочела да не я взимам – отказа тя.

Пендъргаст върна пушката на място.

— Крайно време е да се освободя от тези пушки и всичко свързано с тях – измърмори той сякаш на себе си.

Седнаха около централната маса в салона.

— Значи наистина ще продадеш всичко? – попита Констънс.

— Всичко, което е било придобито пряко или непряко с пари от еликсира на Езекия.

— Нали не искаш да кажеш, че си повярвал в правотата на Барбо?

Пендъргаст се поколеба, преди да отговори.

— Преди моето... ъъъ... заболяване, никога не съм си задавал въпроса за богатството на Езекия. С Барбо или без него, мисля, че освобождаването ми от всички мои имоти в Луизиана, пречистването от плодовете от труда на Езекия, е правилно. Днес цялата тази собственост е като отрова за мен. Както знаеш, влагам парите, получени от продажбата, в нова благотворителна организация.

- Vita Brevis[48] — струва ми се подходящо име, нали?

— Твърде подходящо, защото целта на организацията е доста необикновена, макар и уместна.

— И каква е тя?

По лицето на Пендъргаст се плъзна лека усмивка.

— Светът ще види.

Станаха от масата и направиха кратка обиколка на втория етаж, като Пендъргаст проявяваше интерес към различни неща. Останаха малко по-дълго в стаята, която е била негова като дете. След това слязоха отново на първия етаж.

— Остава винарската изба – отбеляза Констънс. – Ти ми каза, че е великолепна – събрани на едно място всички винарски изби на фамилните клонове, които са измрели. Няма ли да я разгледаме?

Сянка мина по лицето на Пендъргаст.

— Ако нямаш нищо против, мисля, че още не съм готов за това.

На входната врата се почука. Той отиде да отвори. Пред нея стоеше любопитна особа: нисък, слаб мъж, облечен в черен фрак с бял карамфил в бутониерата. В едната си ръка стискаше скъпа на вид чанта, а в другата, макар денят да беше ясен, спретнато сгънат чадър. На главата му се мъдреше бомбе под ъгъл, на косъм от онзи, който човек би сметнал за екстравагантен. Приличаше на някаква кръстоска между Еркюл Поаро и Чарли Чаплин.

— О, господин Пендъргаст – каза мъжът със сияещо лице, – изглеждате добре.

— Благодаря. – Пендъргаст се обърна, за да ги представи един на друг. – Констънс, това е Хоръс Огилби. Неговата фирма се грижи за интересите на фамилия Пендъргаст тук, в района на Ню Орлиънс. Господин Огилби, това е Констънс Грийн, моята повереница.

— Очарован съм – каза господин Огилби. Той пое ръката на Констънс и я целуна тържествено.

— Предполагам, че всички документи са готови? – попита Пендъргаст.

— Да. – Адвокатът отиде при една близка странична маса, отвори чантата и извади няколко листа. – Ето документите за преместване на фамилното гробище.

— Чудесно – кимна Пендъргаст.

— Моля, подпишете тук. – Адвокатът гледаше, докато Пендъргаст се подписваше. – Вероятно осъзнавате, че... ъъъ... макар гробището да се премести, изискванията на дядо ви във връзка с наследството от него ще останат в сила?

— Да, осъзнавам.

— Това означава, че мога да ви очаквам на неговия гроб след – адвокатът замълча за миг, докато пресмяташе – още три години.

— Да, ще бъда там. – Пендъргаст се обърна към Констънс и обясни: – Моят дядо е постановил в завещанието си, че всички живи наследници, за съжаление днес вече са по-малко, на всеки пет години трябва да ходят на поклонение до неговия гроб под заплахата да бъдат обезнаследени.

— Той беше много оригинален човек – добави Огилби, докато ровеше из документите. – А, да. Още едно важно нещо за днес. Става дума за частния паркинг на улица „Дофин“, който продавате.

Пендъргаст го погледна въпросително.

— И по специално ограниченията, които наложихте в договора с агенцията за недвижими имоти.

— Да?

— Ами... – адвокатът се запъна – изискванията ви са доста странни. Например клаузата да се забрани там да се копае. Това ще е пречка за всякакви строителни работи и много ще намали цената, която може да получите за този имот. Сигурен ли сте, че искате да останат?

— Да.

— Така да бъде. От друга страна – сплете пълните си ръце адвокатът, – за ролса получихме сензационна цена. Направо ме е страх да ви кажа колко.

— Бих предпочел да не го правите. – Пендъргаст прочете документите, които Огилби му беше дал. – Всичко изглежда наред. Благодаря ви.

— В такъв случай ще тръгвам. Не можете да си представите колко документи са нужни за ликвидация на толкова много активи.

— Ще ви изпратим до вратата – предложи Пендъргаст.

Те слязоха по стъпалата на верандата и спряха до колата на адвоката. Огилби сложи чантата и чадъра на задната седалка, след това се изправи и се огледа наоколо.

— Как ще се нарича комплексът?

— „Кипарисови алеи“. Шейсет и пет вили-замъци и голф игрище с трийсет и шест дупки.

— Ужасно. Питам се, какво ли ще каже старият семеен дух за това.

— Интересно – кимна Пендъргаст.

Огилби се засмя. После отвори шофьорската врата и отново се огледа.

— Жалко. Мога ли да ви предложа транспорт до града?

— Не, благодаря. Аз съм се погрижил за това.

Пендъргаст и Констънс гледаха как адвокатът се качва, помаха им и потегли надолу по алеята. След това Пендъргаст тръгна напред и двамата заобиколиха къщата. В дъното се издигаше стара конюшня, боядисана в бяло и сега преустроена в гараж с няколко клетки. Пред него върху ниска платформа стоеше един „Ролс-Ройс Силвър Рейт“, лъснат като скъпоценен камък, готов да бъде откаран при новия си собственик.

Констънс погледна от Пендъргаст към колата и обратно.

— Не ми трябват два – обясни той.

— Не става дума за това – отговори тя. – Каза на господин Бартлет и господин Огилби, че имаме с какво да се върнем в града. Да не би да е с влекача на ремаркето?

Вместо да отговори, Пендъргаст тръгна към гаража, отключи, отвори вратите на една от клетките и се приближи към кола, покрита с брезент – единствения автомобил, останал в сградата. Той хвана брезента за единия край и го дръпна.

Отдолу се показа ниска червена спортна кола със свален гюрук. Тя проблясваше слабо в сумрачната светлина.

— Хелън я беше купила, преди да се оженим – обясни агентът. – „Порше 550 Спайдър“ от 1954 година.

Той отвори пътническата врата за Констънс, после се настани зад волана. Пъхна ключа и го завъртя. Двигателят се събуди с рев за живот.

Излязоха от гаража и Пендъргаст слезе, за да заключи отново клетката.

— Интересно – отбеляза Констънс.

— Кое? – попита Пендъргаст, когато отново седна зад волана.

— Освободи се от всичко, купено с парите на Езекия.

— Да, доколкото беше възможно.

— Обаче очевидно ти е останало още много.

— Така е, но по-голямата част е от моя дядо – онзи, чийто гроб трябва да навестявам на всеки пет години. Това ми позволява да запазя апартамента в „Дакота“ и най-общо казано, да продължа да живея по начина, с който съм свикнал.

— А къщата на „Ривърсайд Драйв“?

— Нея наследих от моя прачичо Антоан. Твоят доктор Енох. Разбира се, и множеството негови инвестиции.

— Разбира се. И все пак много интересно.

— Констънс, чудя се накъде биеш с тези въпроси.

Констънс се усмихна хитровато.

— Отказа активите на един сериен убиец – Езекия, но прие тези на друг такъв – доктор Енох Ленг. Защо?

Мина известно време, докато Пендъргаст обмисляше чутото.

— Предпочитам лицемерието пред бедността.

— Като се замисли човек, в това има логика. Ленг не е спечелил от убийствата на други хора, а от спекулации на борсата с железници, петрол и скъпоценни метали.

Пендъргаст повдигна вежди учудено.

— Не знаех това.

— Има много неща, които не знаеш за него.

Те останаха така, потънали в мълчание, докато двигателят работеше на празни обороти. Пендъргаст се поколеба, после се обърна към нея и заговори с известна доза неловкост:

— Не съм сигурен, че ти благодарих както трябва... и на доктор Грийн... че ми спасихте живота... поемайки толкова голям риск...

Тя го накара да замълчи, слагайки пръст на устните му.

— Моля те. Знаеш какво изпитвам към теб. Не ме карай да се чувствам неловко и да се повтарям.

За миг изглеждаше така, сякаш Пендъргаст е на прага да каже нещо, но после отрони само:

— Ще изпълня желанието ти.

Той подкара колата с мъркащ двигател по чакълестата алея. Зад тях голямата къща бавно започна да се смалява.

— Колата е красива, но не особено удобна – отбеляза Констънс, докато оглеждаше вътрешността. – До Ню Орлиънс ли ще пътуваме с нея, или чак до Ню Йорк?

— Нека оставим на колата да реши.

Пендъргаст пое по черния път, върху който хвърляха сянка короните на редиците дъбове, после излезе на главния. Там даде газ и ревът на мотора отекна из мочурливите и сънливи мангрови гори на община Сейнт Чарлз.

Загрузка...