73.

Джон Барбо чакаше в затъмнената част на Палмовата къща. Двамата мъже, които бяха останали с него, бяха проснали Пендъргаст на пода. Агентът, чиито ръце бяха в белезници, продължаваше да е в безсъзнание въпреки опитите да го свестят с шамари и електрошокове от остена. Барбо се наведе над него и сложи два пръста отстрани на шията му, търсейки да напипа сънната артерия, за да провери за пулс. Нищо. Натисна малко по-силно. Ето го, много слаб.

Беше на крачка от смъртта.

При тази мисъл Барбо изпита леко безпокойство. Мигът на неговия триумф бе настъпил. Този момент, за който мислеше от толкова отдавна, за който си фантазираше и предвкусваше деня, когато Пендъргаст щеше да се изправи пред истината. Мигът, който Олбън Пендъргаст му бе обещал. Само че нещата не се бяха развили точно така, както си беше представял. Пендъргаст се оказа прекалено слаб, за да вкуси Барбо напълно своята победа. Освен това, за най-голяма негова изненада, агентът се беше извинил. По същество бе поел отговорност за греховете на бащите. Тази изненада беше отнела голяма част от удоволствието на постигнатото. На практика лиши Барбо от възможността да злорадства. Най-малкото беше сигурен, че това е причина за безпокойството му.

Освен това момичето...

На хората му трябваше много повече време да я намерят, отколкото беше очаквал. Той отново започна да крачи насам-натам. Движенията му накараха светлината от самотната свещ на масата да трепка и играе.

Той я духна, оставяйки Палмовата къща на лунната светлина.

Отново се чу поредица от изстрели. Този път извади радиостанцията си.

— Стайнър, докладвай.

— Сър – чу се гласът на командира на неговия операционен екип.

— Какво става?

— Кучката премахна двама от хората ни. Изсипа върху тях киселина или нещо подобно.

— Престанете да стреляте по нея. Искам я жива...

— Да, сър, но...

— Къде е сега?

— На върха на някое от дърветата в Тропическия павилион. Има шише с киселина и е луда за връзване...

— Трима от вас с автоматични оръжия срещу жена на дърво, само по слип и въоръжена с какво – шише с киселина? Правилно ли съм разбрал?

Мъжът се поколеба.

— Да.

— Съжалявам, но какъв точно е проблемът, мамка му?

Отново известно колебание.

— Няма проблем, сър.

— Добре, но ще има, ако бъде убита. Който я убие – умира.

— Сър... извинете, но мишената е на крачка от смъртта или вече е мъртъв. Прав ли съм?

— Какво искаш да кажеш?

— За какво ни е момичето? Дали тя ще намери онова растение – вече няма никакво значение. Би било много по-лесно да я свалим с няколко залпа и...

— Стайнър, не чу ли какво казах? Искам я жива.

Настъпи мълчание.

— Сега... какво да правим?

И това от професионалист. Направо не можеше да повярва какво чува. Барбо си пое дълбоко дъх.

— Заеми позиция с отряда си. Приближете се по диагонала. Течността пада вертикално.

Мълчание.

— Слушам, сър.

Той прибра радиостанцията. Само момиче срещу професионални наемници, част от тях някогашни командоси. Въпреки това ги беше стреснала. Направо не беше за вярване. Сега се видяха действителните способности на неговите хора. Луда? Да, напълно. Беше я подценил, но това нямаше да се повтори.

Той се наведе и отново опря пръсти в шията на Пендъргаст. Сега не успя да напипа пулс, колкото и да натискаше и местеше пръсти.

— Мамка му – измърмори той през стиснати зъби. Почувства се измамен, предаден – бяха му откраднали победата, за която бе работил толкова дълго и усилно. Той ритна с все сили тялото на агента.

Обърна се към двамата мъже, които стояха от двете страни на Пендъргаст. Вече нямаше нужда от охрана. Сега имаше по-важни неща за вършене.

Барбо огледа първо единия, после другия. След това махна с палец през рамо:

— Вървете при останалите – излая той. – Хванете момичето.

Загрузка...