След като излезе от затвора, Пендъргаст подкара обратно към Индио. Беше късен следобед, когато слезе от главния път и паркира в подножието на суровите очертания на възвишенията Скарит Хилс.
Той се изкачи на върха и се вторачи в източна посока. Между него и мъртвото крайбрежие на езерото Солтън се издигаше „Фонтебло“ – пищните му начупени очертания се губеха на фона на мрачната шир. Нищо не помръдваше. От хоризонт до хоризонт, които се простираха в безкрая, нямаше и най-малкия признак на живот. Компания му правеше само тихият писък на вятъра.
Сега Пендъргаст насочи погледа си на север към набраздения от коловози черен път, който водеше към мината „Златният паяк“. Лошо маскираните следи от гуми пред входа, които забеляза вчера, бяха изчезнали и всичко бе покрито от девствена коричка сол.
Той се спусна по срещуположната страна на склона и тръгна към комплекса точно както беше направил снощи. Стъпките му вдигаха облачета солна прах. Въпреки това нямаше следи от снощното му идване, а следите, водещи към верандата и по нея, изглеждаха така, сякаш са тук от години.
Той се отклони от солтънския „Фонтебло“ и извървя пеша осемстотинте метра в северна посока до входа на мината „Златният паяк“. Старата врата беше наполовина заровена под нанос сол. Малки солни дюни, издигнати от вихрушките, бяха разхвърляни по набраздения път.
Сякаш солта се беше спуснала от върховете на възвишенията: солната коричка изглеждаше недокосната.
Пендъргаст огледа входа от множество ъгли, отиваше първо тук, после там, спираше се от време на време, за да оглежда с преценяващ поглед. След това коленичи и много внимателно огледа коричката под краката си. Извади малка кърпичка от джоба на сакото си и започна да бръска повърхността леко-леко, като постепенно откриваше по-светлата сол отдолу. И накрая видя едва забележимите следи от дейност, толкова изкусно заличени, че нямаше начин да бъдат реконструирани или да се извлече някаква информация от тях. Той ги гледа дълго време, възхитен от положените усилия, преди да се изправи.
Вятърът плачеше и виеше, чорлеше косата му и си играеше с реверите на сакото. Само за миг от сухия въздух лъхна приятният аромат на лилии.
След като обърна гръб на мината, Пендъргаст продължи в северна посока и измина километър и половина до предградията на призрачния град Солтън Палмс. Изглеждаше точно както вчера: счупени улични лампи, разрушени къщи, зеещи прозорци, ръждясващи птичи бани, празни плувни басейни. Обаче струпаната надве-натри барака с покрив от насмолена хартия, която стърчеше в южния край на града, беше изчезнала.
Пендъргаст отиде до мястото, където беше стояла – там, където вчера беше почукал на грубата врата и разговарял с Кают. Сега нямаше нищо освен боклуци и ивици изсъхнала трева.
Човек имаше усещането, че курортът и мината са си стояли там непосещавани и недокоснати от години. Все едно възрастният човек и неговите безполезни вещи никога не са съществували.
Все едно всичко е било сън.
В продължение на десетина-петнайсет минути Пендъргаст се поклащаше, мъничко неустойчив, докато вятърът не му даваше мира и го дърпаше за глезените. След това се обърна и закрачи на юг през пясъка, солта и праха към наетата кола.