Марго осъзна, че влизането в музея след работно време ще се окаже много трудно. Сигурна беше, че Фрисби е включил името й в списъка с нежелани посетители при пропуска на първия етаж – единствения вход и изход от сградата след края на работното време. Затова реши просто да се скрие в музея до затварянето му. После щеше да вземе онова, което й трябва, и да се опита да излезе покрай охраната колкото може по-безгрижно с оправданието, че е заспала в лабораторията.
Когато краят на работното време наближи, Марго, преструвайки се на посетител, се отправи в най-отдалечените и малко посещавани зали. Гърдите я стягаха и трудно си поемаше дъх. Когато пазачите започнаха да подканят хората да излизат, тя се скри в една тоалетна и се качи на чинията, за да чака. Там се опита с усилие на волята да се отпусне. Най-сетне около шест часа всичко утихна и тя се измъкна.
Коридорите бяха повече или по-малко празни и Марго чуваше стъпките на пазачите да кънтят в далечината по мраморните плочи, докато правеха обиколките си. Бяха като предупредителен сигнал, който й помагаше да ги избягва, докато вървеше към мястото, което беше сигурна, че пазачите нямаше никога да проверят – Нишата с коремоногите.
Наистина ли щеше да го направи? Беше ли готова да стигне до края? Тя си вдъхна кураж, като си припомни думите на Констънс: Тези растения са жизненоважни, ако искаме да имаме някаква надежда за спасението на Пендъргаст.
Вмъкна се в нишата и се скри в ъгъла отзад, напълно в сянка. Потръпна, като се сети, че може би това е мястото, където се е крил убиецът на Марсала. Както бе предположила, пазачите минаваха покрай нишата на всеки половин час, без да си правят труда дори да светнат вътре с фенерчетата си. Няма престъпление, което да се случи два пъти на едно и също място, затова се бяха върнали към рутината отпреди него. От време на време минаваше и по някой служител на път към изхода, но щом наближи девет часът, музеят сякаш опустя напълно. Без съмнение, някои от куратори— те още се трудеха в лабораториите и кабинетите си, но вероятността да се сблъска с някого от тях беше малка.
Мисълта какво се готви да направи и къде се готви да отиде, накара сърцето й да заблъска в гърдите. Готвеше се да се спусне на място, което я плашеше повече от всичко на света. Караше я да се буди посред нощ, окъпана в студена пот, и бе причината никога да не влиза в музея без блистер диазепам в чантата си. Помисли си дали да не вземе веднага една таблетка, но реши да не го прави. Трябваше да остане нащрек. Започна да си поема дъх бавно и дълбоко, насилвайки съзнанието си да се съсредоточи върху малките предстоящи действия, а не върху цялата задача. Щеше да кара стъпка по стъпка.
Още една поредица бавни и дълбоки вдишвания. Вече беше време да тръгва.
Измъкна се от нишата веднага след като мина пазачът, който правеше обиколката си, и се промъкна по коридора до най-близкия товарен асансьор, където пъхна магнитната си карта в отвора. Макар пропускът й да беше от ниско равнище, вече имаше имейл от Фрисби да го върне. Получи писмото едва днес следобед и реши, че има поне един ден гратисен период, преди надутият задник да го направи на въпрос.
Асансьорът скърцаше и потракваше по пътя си надолу към онова, което бе известно като Сграда 6, подземен склад – анахронизъм, защото днес всички сгради, съставляващи музея, бяха свързани в едно подобно на лабиринт цяло. Вратата се отвори. Във въздуха висеше познатата миризма на нафталин, мухъл и стари мъртви неща. Миризмата я удари неочаквано и увеличи безпокойството й, защото я подсети за времето, когато я следяха точно из тези коридори.
Това обаче беше отдавна и днес нейните страхове вероятно можеха да бъдат определени като фобии. Там долу вече нямаше нищо, което да я заплашва, като се изключи някой случаен музеен служител, който да й поиска пропуска.
След като си пое още няколко пъти дълбоко въздух за кураж, Марго излезе от асансьора. Отвори вратата към мазето на Сграда 6 и пое по слабо осветените от защитени с мрежи крушки коридори към Ботаническата сбирка.
Дотук добре. Пъхна картата си в четеца до покритата с вдлъбнатини метална врата и откри, че все още работи. Вратата се отвори на добре смазани панти. Помещението зад нея беше тъмно и тя извади мощния диоден челник, който бе натъпкала в чантата си, сложи го на главата си и влезе. Пред нея се простираха тъмни помещения, които изчезваха в мрака. Въздухът беше спарен и миришеше на нафталин.
Тя се спря, сърцето й блъскаше толкова силно в гърдите, че едва успяваше да диша, и се опита да потисне пристъпа на ирационален страх. Въпреки всичко, което си беше повтаряла, миризмата, клаустрофобичният мрак и странните шумове отново предизвикаха паника и задавящ ужас. Остана на място, за да се опита за пореден път с дълбоко вдишване да се успокои и да преодолее ужаса със силата на разумни доводи.
Стъпка по стъпка. Стегна се и направи крачка в мрака, после още една. Сега трябваше да затвори вратата – нямаше да е разумно да я остави отворена. Тя се обърна и я дръпна тихо, прекъсвайки и малкото светлина, която нахлуваше от коридора.
Заключи я отново и се взря напред. Хербарийният трезор се намираше в другия край на помещението. Навсякъде около нея в мрака се извисяваха лавици с консервирани в течност растения – така наречените „мокри сбирки“. Тесни пътеки между тях водеха в две посоки, където всичко изчезваше в мрака.
Тръгвай, каза си тя и закрачи по водещата наляво пътека. Поне тези образци не я зяпаха злобно от мрака като динозавърските скелети и препарираните животни в другите складови помещения. Ботаническите образци не бяха плашещи.
Въпреки това еднообразието на мястото, тесните еднакви пътеки, проблясващите като безброй очи стъкленици, взиращи се в нея от мрака, съвсем не й помагаха да преодолее безпокойството си.
Закрачи бързо по пътеката, зави остро надясно, повървя още малко, направи ляв завой и после отново десен, напредвайки по диагонала към далечния ъгъл. Защо проектираха складовете толкова объркващи? След още няколко крачки се спря. Беше чула нещо. Шумът от собствените й стъпки го бе затъмнил, но въпреки това беше сигурна, че е чула нещо.
Тя зачака, вслушвайки се, докато се опитваше да не диша. Обаче единствените звуци бяха далечният пукот и щракане, които сякаш никога не спираха. Вероятната причина за тях беше улягането на сградата или работата на вентилационната система.
Тревогата й нарасна. Сега накъде? Страхът беше причина да забрави накъде да завие в тази координатна мрежа от стелажи. Ако се обърка и изгуби в този лабиринт... Взе решение и бързо закрачи по една пътека, докато не се озова пред стената на склада и се увери, че върви в правилната посока, след това продължи нататък.
Ето го: Хербарийния трезор. Приличаше на стар банков трезор и вероятно беше такъв, но преправен за различно предназначение. Беше боядисан в тъмнозелено, на вратата имаше голямо колело и допълнително вградена клавиатура, която в момента мигаше в червено. С въздишка на облекчение Марго се втурна към нея и набра цифровия код, който беше запаметила в кабинета на Йоргенсен.
Светлинната индикация на клавиатурата се промени от червена в зелена. Слава богу! Тя завъртя колелото и отвори тежката врата. Надникна вътре и освети наоколо с челника. Мястото не беше голямо – може би осем на десет метра. Стелажи се извисяваха по протежение на трите му страни. Марго стрелна поглед към тежката врата. И дума не можеше да става да я затвори и да рискува да се заключи вътре. Все пак реши да я притвори. За всеки случай, ако някой влезе в склада, което беше малко вероятно.
Тя се вмъкна и придърпа вратата така, че остана само малък процеп.
След като потисна пристъпа на паника и си припомни, че ще върши всичко стъпка по стъпка, Марго насочи вниманието си към написаните на ръка етикети на чекмеджетата, осветявайки ги с челника. Те бяха подредени различно – някои много стари, надписани на ръка с вече избеляло кафеникаво мастило, други много по-нови, с етикети, разпечатани с лазерен принтер. В далечния край на трезора под стелажите видя древни сарбакани[44] – по произход от амазонските или гвианските индианци – подредени покрай стената. На едната висеше малък колчан, изплетен от бамбук, в който имаше няколко стрели. Тя се учуди какво правят тук – отровата по върховете им не беше растителна, а жабешка. Предположи, че са били заключени тук заради нея.
Зае се отново да преглежда етикетите, бързо откри чекмеджето, на което пишеше: „Микохетеротрофи“, и безшумно го издърпа. Вътре имаше поставки с образци, подредени не много по-различно от традиционна картотека. Старите изсушени растителни видове, приготвени преди много години, бяха закрепени към пожълтели листове хартия, на които с тънък ъгловат шрифт пишеше какви са. Образците от своя страна бяха запечатани между високотехнологични предметни стъкла. Не бяха много и след по-малко от минута намери екземплярите Thismia americana.
Всичко вървеше толкова гладко, че направо не беше за вярване. Ако успееше да контролира страха си, след десет минути щеше да е извън сградата. Осъзна, че е покрита с лепкава пот и не може да успокои сърцето си да не блъска, но стратегията й стъпка по стъпка й помогна да запази здравия си разум.
Имаше три предметни стъкла с тисмия. В едното се виждаха няколко подземни коренища, в другото – образци от надземното растение, а последното – цветове и семена.
Марго се сети за думите на Йоргенсен: ... никога не бих позволил унищожаването на образец от изчезнало растение. Последното от своя вид, и то за някакво измислено лечение. Каква ценност представлява един обикновен човешки живот в сравнение с последния съществуващ екземпляр на изчезнало растение? Тя се вторачи в растението и неговия малък бял цвят. Изобщо не можеше да се съгласи с подобно мизантропско виждане за света. Може би нямаше да имат нужда и от трите образеца, но въпреки това щеше да вземе всички.
Прибра ги внимателно в чантата, затвори ципа и я преметна през рамо. С излишна предпазливост изгаси челника и отвори вратата на трезора. Излезе в мрака и напрегнато се ослуша. Когато й се стори, че всичко е наред, излезе и опипом затвори вратата, след това завъртя колелото. Бравата се заключи автоматично и зелената светлина на индикатора се смени с червена.
Готово! Тя се обърна, вдигна ръка и включи челника. Пред нея се видяха неясните очертания на човек. В този миг я ослепи неочаквано ярка светлина.