46.

Констънс Грийн вървеше по блестящия коридор на петия и последен етаж в частната женевска болница „Колин“. До нея крачеше лекар в бяла престилка.

— Как бихте описали неговото състояние? – попита тя на съвършен френски.

— Госпожице, беше много трудно да поставим диагноза – отговори лекарят. – Това е нещо чуждо на нашия опит. Ние сме многопрофилна болница. Половин дузина специалисти бяха повикани да прегледат пациента. Резултатите от консултациите и тестовете са... удивителни. И противоречиви. Някои членове на екипа смятат, че страда от непознато генетично разстройство. Други мислят, че е бил отровен или показва абстинентни синдроми от някаква смес от наркотици или лекарства. В кръвта му има незначителни следи от необичайни елементи, но нищо, което да съвпада с известни вещества в нашата база данни. Други смятат, че проблемът поне отчасти е и психологически. Никой обаче не може да отрече острите физически проявления.

— Какви лекарства използвате за лечението му?

— Не можем да го лекуваме, докато нямаме точна диагноза. Контролираме болката с кожни пластири с фентанил. За отпускане на мускулите използваме ка— ризопродол. А за успокоително – бензодиазепин.

— Кой по-точно?

— Клонопин.

— Докторе, това е твърде страшен коктейл.

— Така е. Но докато не знаем каква е причината, можем само да третираме симптомите. Ако не го правим, ще са нужни колани за връзване.

Лекарят отвори вратата и пусна Констънс да влезе първа. Зад вратата се откри модерна, безупречна и функционална болнична стая с едно-единствено легло. Множество монитори и медицински уреди бяха наредени около него. Някои имаха сложни дисплеи от течни кристали, а други пиукаха в постоянен ритъм. В далечния край на стаята имаше редица прозорци, оцветени в синьо, които гледаха към улица „Бо Сежур“.

В леглото лежеше специален агент Алойшъс Пендъргаст. Към слепоочията му бяха закачени проводници, в извивката на едната му китка беше вкаран абокат; към другата ръка бе закрепен маншет за измерване на кръвното, а за върха на един от пръстите му беше хванат пулсов оксиметър. До долния край на леглото стоеше параван за осигуряване на нужното уединение.

— Той каза твърде малко – продължи лекарят. – А от казаното нищожна част беше смислена. Ако можете да ни предоставите информация, която би ни помогнала – ще ви бъдем много благодарни.

— Благодаря, докторе – кимна Констънс. – Ще се опитам да направя всичко възможно.

— Госпожице. – Лекарят леко се поклони и излезе от стаята, затваряйки тихо вратата.

Констънс остана за миг неподвижна, стрелвайки поглед към затворената врата. После приглади с длан роклята си, преди да се настани на самотния стол до леглото. Макар да нямаше по-хладнокръвна от нея, гледката, пред която се озова, я разстрои дълбоко. Лицето на агента на ФБР имаше ужасно сив цвят, светлорусата му коса бе разбъркана и потъмняла от пот. Изваяните черти на лицето бяха замъглени от няколкодневната му брада. От тялото му лъхаше на треска. Очите му бяха затворени, обаче тя виждаше как очните ябълки мърдат под клепачите, които имаха вид на насинени. Докато го оглеждаше, тялото му се стегна от болка, получи спазъм, после се отпусна. Тя се наведе над него и сложи ръка върху свитата му в юмрук длан.

— Аз съм Констънс.

Мина известно време без реакция. Но в един момент юмрукът се отпусна, главата на Пендъргаст се завъртя на възглавницата. Устата му промълви нещо неразбираемо.

Констънс леко стисна ръката му.

— Не разбрах?

Пендъргаст отвори уста, за да каже нещо, и си пое дълбоко дъх.

- Lasciala’ indegno[30] — измърмори той. – Battiti meco[31]. L’assassino m ‘ha ferito[32].

Констънс престана да стиска ръката му.

Друг спазъм разтърси тялото му.

— Не – каза той с тих, сподавен глас. – Не трябва. Вратата към ада... стой настрана... моля, стой далече... не гледай... тристранното пламтящо око!...

Тялото му се отпусна и за няколко минути той потъна в мълчание. След това отново се размърда.

— Бъркаш, Тристрам – каза той с глас, който сега звучеше по-ясен и разбираем. - Той никога не би се променил. Боя се, че си бил заблуден.

Мълчанието, което настъпи след това, продължи много по-дълго. Влезе сестра, която провери жизнените показатели на Пендъргаст, смени кожния пластир с нов и излезе. Констънс остана на стола неподвижна като статуя, а ръката й продължаваше да лежи върху неговата. Най-накрая – след дълго чакане – очите му потрепнаха и се отвориха. За миг останаха мътни и разфокусирани. След това, премигвайки, огледаха болничната стая. Накрая се спряха на нея.

— Констънс – прошепна той.

В отговор тя отново му стисна ръката.

— Аз... имам кошмар. Той сякаш никога няма да свърши.

Гласът му беше сух и лек и се носеше подобно на бриз през пожълтели листа. Тя се наклони към него, за да долавя думите.

— Цитираше либретото на „Дон Жуан“.

— Да, представях си се като... Командора.

— Да сънуваш Моцарт на мен не ми звучи като кошмар.

— Аз... – Устата му помръдна няколко пъти безгласно, преди да продължи. – Аз не обичам операта.

— Имаше и нещо друго – отбеляза Констънс. – Нещо, което прозвуча като кошмар. Спомена врата към ада.

— Да, да. В кошмарите ми има и спомени.

— След това спомена Тристрам. И някаква грешка, която е направил.

В отговор Пендъргаст само поклати глава.

Когато отново изпадна в безсъзнание, Констънс остана да чака. Десет минути по-късно той отново се размърда и отвори очи.

— Къде съм?

— В една женевска болница.

— Женева. – Пауза. – О, да, разбира се.

— От онова, което успях да науча, си съсипал деня на някакъв пътен полицай.

— Помня. Той настояваше да ми напише фиш. Бях възмутен. Боя се, че... не мога да понасям дребните бюрократи. – Отново последва пауза. – Това е един от многото ми лоши навици.

Когато отново потъна в мълчание, Констънс, която сега беше уверена, че той е с бистра глава, му разказа набързо случилото се наскоро. Така както Д’Агоста беше информирал нея: самоубийството на неговия нападател в затвора в Индио; пластичната хирургия за промяна на лицето, която мъжът си беше направил; реконструкцията на неговия оригинален външен вид и истинската му самоличност, установена от Д’Агоста. После откритието на Д’Агоста от документите на Англър, че миналата година Олбън е влязъл в страната под името Топенъс Ландбърг, предприел е кратко пътуване до северната част на щата Ню Йорк, преди да се върне в Бразилия. Пендъргаст слушаше разказа й с интерес. Един-два пъти в очите му проблесна старата искра, която тя познаваше толкова добре. Обаче щом свърши, той затвори очи, обърна глава и отново изпадна в безсъзнание.

Следващият път, когато се събуди, беше нощ. Констънс, която беше останала при него, го чакаше да заговори.

— Констънс – започна той с тих както предния път глас, – трябва да разбереш, че от време на време за мен е трудно да... запазя връзката си с действителността. Тя идва и си отива както болката. Например, за да говоря сега с теб разумно, е нужна цялата ми концентрация. Затова позволи ми да ти кажа нужното, колкото може по-бързо.

Констънс го слушаше, без да помръдва.

— Казах ти нещо непростимо.

— Вече ти простих.

— Ти си прекалено добра. От самото начало, когато подуших лилиите в онази странна животинска газова камера край езерото Солтън, усетих какво се е случило: миналото на моето семейство се е върнало да ме преследва. Под формата на човек, склонен да отмъщава.

Той задиша ускорено и плитко.

— Онова, което е направил моят праотец Езекия, е престъпление. Създал е еликсир, който в действителност бил пристрастяваща отрова, убила много хора и съсипала живота на други. Но това е толкова... толкова далече в миналото... – Той направи пауза. – Аз знаех какво ми се случва и ти също позна. Обаче точно в този момент просто не можех да понеса твоето съжаление. Каквито и надежди да таях бързо да спра развитието на болестта, те се изпариха много скоро. Дори предпочитах да не мисля за това. Оттам и ужасната ми забележка в музикалния салон.

— Моля те, нека забравим това.

Той потъна в мълчание. В тъмната стая, осветена само от екранните светлини на медицинската апаратура, Констънс не беше сигурна дали още е буден.

— Лилиите започнаха да гният – каза той.

— О, Алойшъс! – възкликна тя.

— Има нещо по-страшно от страданията. И това е, че ми липсват отговорите. Този бароков заговор край езерото Солтън има всички признаци на организиран от Олбън. Обаче с кого е работил и защо са го убили? И... как да понеса това плъзгане в лудостта?

Сега Констънс сграбчи ръката му в своята.

— Трябва да има лек, някаква противоотрова. Заедно ще се справим.

Пендъргаст поклати глава в мрака.

— Не, Констънс, няма лек. Трябва да си вървиш. Аз ще се върна вкъщи със самолет. Познавам частно практикуващи лекари, които ще ме поддържат в поносимо състояние, докато краят наближава.

- Не! — каза Констънс, но много по-високо, отколкото възнамеряваше. – Никога няма да те оставя.

— Не ми е приятно да ме виждаш... да ме виждаш в подобно състояние.

Тя стана и се наведе над него.

— Нямаш избор.

Пендъргаст се размърда леко под завивките.

— Човек винаги има избор. Моля те, изпълни молбата ми да не ме виждаш в най-екстремното състояние. Като мъжа в Индио.

Мълчанието се проточи известно време, после тя се наведе над него и го целуна по челото.

— Съжалявам, но моят избор е да се боря до края срещу това. Защото...

— Защото ти си другата половина на моето сърце – промълви тя. После седна на стола, хвана го за ръката и повече не проговори.

Загрузка...