След петнайсет минути Пендъргаст беше купил още пет напълно безполезни предмета за общо долара. Резултатът беше успокоението на много подозрителния Кают. Половинлитровата бутилка с „Южна утеха“, извадена от задния джоб на Пендъргастовите джинси и предложена безплатно, се оказа допълнителната причина старият чешит да развърже езика си. Той беше скитник, като малък прекарал известно време в този район, и когато изпитал трудности, се оставил на течението, което го довлякло обратно в Солтън Палмс, след като другите го изоставили. Използваше колибата за база, докато събираше неща за продан.
С търпение и такт Пендъргаст го разпита за историята на града и близкото „Фонтебло“ и беше възнаграден на пристъпи и с прекъсвания с истории за триумфа и дългия тъжен упадък на казиното. Кают бил помощник-келнер в най-елегантния ресторант на „Фонтебло“, и то в най-славните му дни.
— Мили боже – възкликна Пендъргаст, – сигурно е било незабравима гледка.
— Направо не можеш да си представиш – отговори Кают с дрезгавия си глас, докопчи половинлитровото шише и го остави настрана, все едно и то беше колекционерски предмет. – Всички идваха там. Всички холивудски величия. Мерилин Монро се подписа на маншета ми, докато отсервирах масата й!
— Не може да бъде!
— Изпрах го по невнимание – тъжно добави Кают. – Само си помисли колко щеше да струва днес!
— Много жалко! – Кратка пауза. – Колко време мина, откакто комплексът беше затворен?
— Петдесет, петдесет и пет години.
— Това е цяла трагедия! Такава хубава сграда!
— В комплекса имаше всичко: казино, плувен басейн, крайбрежна алея, кей, спа, зоологическа градина.
— Зоологическа градина?
— Точно така. – Мъжът вдигна бутилката „Южна утеха“, огледа я с копнеж, после я остави обратно. – Построиха я в една естествена дупка в земята под хотела. Точно пред коктейлния бар. Все едно си в джунглата. Имахме истински живи лъвове, черни пантери и сибирски тигри. Вечерта всички големи клечки се събираха на терасата с питиетата си, за да гледат животните под тях.
— Колко интересно. – Пендъргаст потърка замислено брадичката си. – Има ли още нещо ценно там вътре? Имам предвид, проверихте ли вътрешността?
— Всичко е свалено. Всичко.
Нещо друго, което се подаваше изпод един опърпан каталог на „Сиърс-Роубък“, привлече погледа на агента. Той го взе и го вдигна пред импровизирания прозорец, за да го види по-добре. Беше необработен къс от тюркоаз, набразден с черни жилки.
— Какъв хубав камък. Чудесни жилки. Може би ще успеем да постигнем съгласие и за него. – Той стрелна поглед към Кают. – Чух, че тук има стара кариера. „Златният паяк“, ако не ме лъже паметта. Оттам ли го имаш?
Старият мъж поклати глава.
— Никога не влизай там.
— Защо не? Мисля, че това е точното място, където човек да търси тюркоази.
— Заради историите.
— Историите?
Лицето на Кают се изкриви в странно изражение.
— Хората казват, че мястото е обитавано от духове.
— Стига бе!
— Мината не е голяма, но има някои доста дълбоки галерии. Носят се много слухове.
— Какви?
— Единият, който чух, е, че собственикът на мината е скрил някъде вътре цяло състояние в тюркоази. Историята твърди, че починал и мястото на съкровището умряло с него. Мине не мине време, и някой започва да го търси, но досега нищо не са намерили. Преди двайсетина години един търсач на съкровища влязъл вътре. Някои от дървените планки на пода били изгнили и той паднал през тях в една от шахтите. Счупил си и двата крака. Никой не го чул, докато крещял за помощ. Умрял от жаждата и горещината там долу в мрака.
— Ужасно!
— Хората казват, че ако влезеш, още можеш да го чуеш.
— Да го чуеш? Искаш да кажеш стъпки?
Кают поклати глава.
— Не, по-скоро шум от влачене и викове за помощ.
— Влачене? Разбира се, заради счупените крака. Колко ужасна история.
Кают не отговори, но отново погледна с копнеж към празната бутилка.
— Предполагам, че легендата не плаши всички – отбеляза агентът на ФБР.
Очите на Кают се стрелнаха към него.
— Какво искаш да кажеш?
— О, малко по-рано се разходих край входа на кариерата. Видях следи от гуми и стъпки – пресни.
Очите на мъжа се стрелнаха към него така бързо, както се извиха на другата страна.
— Нищо не знам за това.
Пендъргаст изчака да чуе някакво обяснение, но нищо подобно не стана. Накрая се размърда на импровизирания стол.
— Така ли? Изненадан съм да го чуя, защото от прозореца ти мината се вижда като на длан. – Докато говореше, Пендъргаст небрежно извади дебелата пачка банкноти от джоба.
Кают не реагира.
— Да, наистина съм изненадан. Мястото не може да е на повече от километър и половина или малко повече от тук. – И той бавно започна да премята десетачките, показвайки отдолу двайсетачки и петдесетачки.
— Защо се интересуваш толкова? – попита Кают, изведнъж станал отново подозрителен.
— Ами тюркоазите са моя специалност. Както и – без да се хваля много – търсенето на съкровища. Също като онзи човек от твоята история. – Пендъргаст доверително се наведе към него и леко му смигна. – Ако в кариерата се върши нещо, това ще ми е интересно.
Старият вехтошар не изглеждаше сигурен. Премигна един-два пъти с кръвясалите си очи.
— Платиха ми да си трая.
— Аз също мога да платя. – Пендъргаст разгъна балата, измъкна петдесетачка, после още една. – Може два пъти да заработиш и никой няма да разбере.
Кают се вторачи жадно в парите, но не продума. Пендъргаст измъкна още две петдесетачки и му ги предложи. Пак колебание, и после бързо, сякаш за да не може да премисли, възрастният човек грабна банкнотите и ги натъпка в джоба си при другите.
— Беше преди няколко седмици – каза той. – Пристигнаха с няколко пикапа – голяма суматоха. Паркираха пред входа на кариерата и започнаха вадят оборудване от кашоните. Реших, че ще отворят мината отново, и затова отидох да кажа „здрасти“. Предложих да им продам една стара карта на мината, която намерих.
— И?
— Ами не бяха от най-любезните. Казаха, че проверяват кариерата за... структурна здравина... мисля, че това беше. Обаче съвсем не приличаха на такива.
— Защо не?
— На мен не ми приличаха на инспектори. И заради оборудването, което внасяха. Никога не бях виждал подобно нещо. Куки, въжета и нещо като... като... – Кают показа с ръце. – Едно от онези неща, в които влизат водолазите.
— Противоакулна клетка?
— Да, но по-голяма. Не пожелаха да купят моята карта – вече си имали. След това ми казаха да си гледам работата и ми дадоха петдесетачка да си държа устата затворена. – Възрастният вехтошар дръпна ръкава на Пендъргаст. – Нали няма да кажеш на никого какво съм видял?
— Не, разбира се.
— Обещаваш ли?
— Това ще бъде нашата тайна. – Пендъргаст поглади брадичката си. – После какво стана?
— След няколко часа си заминаха. Вчера се върнаха. Беше късно. Този път бяха само с един пикап. Вътре седяха двама души. Паркираха малко по-надолу и слязоха.
— И? – подкани го агентът.
— Беше пълнолуние и можех да виждам всичко ясно. Единият заличи всички следи с гребло, а другият разхвърля пръста насам-натам. Вървяха назад, замитайки всички следи, чак до пикапа. Качиха се и си заминаха.
— Можеш ли да опишеш тези хора? Как изглеждаха?
— Диви типове. Не ги видях хубаво. Вече казах повече, отколкото трябваше. Да не си забравиш обещанието.
— Господин Кают, няма защо да се страхуваш. – За миг изражението на Пендъргаст стана отсъстващо. – Спомена за някаква карта на мината? – Користният плам отново заблестя в мътните старчески очи, смекчавайки вълнението и вечната подозрителност.
— Какво за нея?
— Може би ще ме заинтересува и ще я купя.
Известно време Кают остана неподвижен. След това, без да става от импровизирания си стол, започна да рови из боклуците под краката си. Накрая измъкна избеляла, наплюта от мухи ролка хартия, скъсана и зацапана. Без да продума, разгъна картата и я показа на Пендъргаст.
Пендъргаст се наклони, за да я разгледа по-добре. След това също безмълвно извади още четири петдесетачки и ги показа на Кают.
Трансакцията завърши бързо. След като нави картата, агентът стана от стола и стисна старата жилава ръка.
— Благодаря, господин Кают, и хубав ден – каза той и напъха покупките си в джобовете, а картата и пътния знак стисна под мишница. – Да се работи с теб е удоволствие. Не си прави труда да ме изпращаш, и сам ще намеря пътя.