4.

Беше шест и половина същата вечер, когато мобилният телефон на Пендъргаст започна да звъни.

— Специален агент Пендъргаст? – гласът беше анонимен, монотонен, но въпреки това познат.

— Да.

— Аз съм вашият приятел в нужда.

— Слушам.

Чу се ироничен кикот.

— Срещали сме се веднъж. Дойдох у вас. Отидохме с колата до моста „Джордж Вашингтон“. Там ви дадох файл.

— Разбира се. Отнасяше се до Лок Бълард. Вие сте господинът от... – Пендъргаст се спря, преди да спомене местоработата на мъжа.

— Точно така, а вие сте достатъчно умен, за да не споменете тези досадни абревиатури на правителствени служби в разговор по незащитен телефон.

— Какво мога да направя за вас? – попита Пендъргаст.

— По скоро аз би трябвало да попитам: какво мога да направя за вас?

— Какво ви кара да мислите, че се нуждая от помощ?

— С две думи. Операция „Горски пожар“.

— Разбирам. Къде ще се срещнем?

— Знаете ли стрелбището на ФБР на Западна двайсет и втора улица?

— Разбира се.

— След половин час. Стрелкови тунел шестнайсет. – Линията прекъсна.

***

Пендъргаст влезе през двойната врата в дългата ниска сграда на ъгъла на Двайсет и втора улица и Пето авеню, показа значката си от ФБР на жената, която беше на пропуска, спусна се по късо стълбище, показа отново значката си на отговорника на участъка, взе няколко хартиени мишени и протектори за ушите и влезе в самата огнева зона. На път за № 16 мина през задната част на стрелковите коридори покрай агенти, стажанти и инструктори по стрелба. Между стрелковите тунели имаше шумозаглушителни прегради и той забеляза, че и двата тунела – 16 и 17, бяха празни. Шумът от изстрелите в другите коридори беше само отчасти заглушен и тъй като беше много чувствителен към силните звуци, Пендъргаст си сложи протекторите.

Докато подреждаше четири празни пълнителя и кутия муниции на малкия рафт пред себе си, усети, че някой влиза в нишата. Беше висок, слаб мъж на средна възраст в сив костюм, с дълбоко лежащи очи и твърде много бръчки по лицето за годините си. Пендъргаст го разпозна на мига, макар косата му да бе пооредяла в сравнение с последния и единствен път, когато го беше видял преди около четири години. Обаче във всяко друго отношение изглеждаше същият – ироничен и все така обвит в ореол от анонимност. Беше от ония хора, с които, ако се разминеш на улицата, дори само миг по-късно няма да можеш да опишеш.

Мъжът не отговори на погледа на Пендъргаст. Вместо това извади от джоба на сакото си „Зиг Зауер“ Р229 и го остави на полицата на тунел № 17. Не носеше протектори и все още без да поглежда към Пендъргаст, с лек жест подкани агента да свали своите.

— Интересен избор на място – подхвърли Пендъргаст, гледайки по протежение на стрелковия тунел. – Не толкова уединено, колкото автомобил под подхода към моста „Джордж Вашингтон“.

— Самата липса на уединеност го прави по-анонимно. Просто двама федерални агенти, които се упражняват на стрелбището. Няма телефони за подслушване, нито записващи устройства. И разбира се, при цялата тази шумотевица – никакви шансове за подслушване.

— Отговорникът на участъка ще си спомни за идването на агент от ЦРУ в стрелбище на ФБР, особено след като вие, момчета, обикновено не носите оръжие.

— Разполагам с достатъчен избор на самоличности. Нищо определено няма да си спомни.

Пендъргаст отвори кутията с мунициите и започна да зарежда пълнителите.

— Харесвам твоя 1911 по поръчка – отбеляза мъжът, след като хвърли поглед към оръжието на Пендъргаст. „Лес Беър Тъндър Ранч Спешъл“? Оръжието изглежда супер.

— Може би най-сетне ще ми кажеш защо сме тук?

— След първата ми среща те държа един вид под око – обясни мъжът, все още без да търси зрителен контакт. – Когато научих за участието ти в „Горски пожар“, се заинтригувах. Наблюдение без много шум, но за сметка на това напрегнато, от определени хора в ЦРУ и ФБР в търсене местоположението на младеж, който може би се е наричал или не Олбън. Който може би се е криел в Бразилия или съседните страни, който говорел перфектно португалски, английски и немски и който на всичко отгоре трябвало да бъде смятан за изключително способен и крайно опасен.

Вместо да отговори, Пендъргаст закачи хартиената мишена – майсторската десетка с червен център под формата на X, на транспортната шейна, натисна бутона върху шумоизолацията от лявата си страна и я закара до края на коридора – пълни 22 метра.

Мъжът до него закачи на шейната мишената за пригодност на ФБР – сива форма с контура на бутилка без кръгове и маркировки, и я откара до края на коридор № 17.

— А днес дочух за доклада на Нюйоркското полицейско управление, в който заявяваш, че твоят син, който също се казва Олбън, е оставен пред входната ти врата мъртъв.

— Продължавай.

— Не вярвам в съвпаденията, затова е тази среща.

Пендъргаст взе един от пълнителите и зареди оръжието.

— Моля, не ме мисли за груб, но те моля да говориш по същество.

— Мога да ти помогна. Ти удържа на думата си в случая с Лок Бълард и така ми спести много неприятности. Аз вярвам в реципрочността. Освен това, както казах, не те изпусках от очи. Ти си много интересен човек. Напълно възможно е някога в бъдещето да ми помогнеш отново. Партньорство, ако щеш. Ще ми бъде приятно да направя подобно вложение.

Пендъргаст не отговори.

— Знаеш много добре, че можеш да ми се довериш – каза мъжът под звука на заглушените, но обгръщащи ги отвсякъде трясъци от изстрелите. – Целият съм дискретност, както и ти. Всяка информация, която ми дадеш, остава за мен. Мога да разполагам с ресурси, до които иначе не би имал достъп.

След малко Пендъргаст кимна.

— Приемам предложението ти. Що се отнася до изходните данни: имам двама синове, близнаци, за чието съществуване научих едва преди година и половина. Един от тях – Олбън, е или по-скоро беше от най-опасните убийци социопати. Той е така нареченият Хотелски убиец, случай, който остана незакрит и неразрешен от Нюйоркската полиция. Искам случаят да си остане такъв и вече съм предприел мерки за това. Скоро след като разбрах за съществуването на Олбън, той изчезна в бразилските джунгли. Оттогава не съм го чувал, нито виждал, докато онази нощ не се появи на прага ми. Винаги съм вярвал, че един ден ще се появи... и че резултатът ще бъде катастрофален. Това е причината да поставя началото на операция „Горски пожар“.

— Обаче тя никога не реализира някакви попадения.

— Точно така.

Безименният мъж зареди своя пистолет, вкара патрон в патронника, прицели се с две ръце и изпразни целия пълнител в мишената за пригодност. Всеки куршум попадна в очертанията на сивата бутилка. Шумът в това шумозаглушено пространство беше оглушителен.

— Довчера кой знаеше, че Олбън е твой син? – попита мъжът, докато вадеше пълнителя.

— Шепа хора – повечето роднини или прислужници.

— Въпреки това някой не само го е намерил и заловил, успял е да го убие и да го остави пред входната ти врата, а след това и да избяга, без да бъде открит.

Пендъргаст кимна.

— С една дума, нашият извършител е успял да направи онова, което ЦРУ и ФБР не можаха, и дори много повече.

— Точно така. Извършителят има големи способности. Може той самият да работи в правоохранителните органи. Заради това не вярвам, че Нюйоркското полицейско управление ще постигне някакъв напредък в този случай.

— Разбрах, че Англър е добро ченге.

— Уви, в това е проблемът. Той е достатъчно добър, за да се превърне в сериозна пречка пред моите усилия да намеря убиеца. По-добре да беше некадърен.

— Затова ли беше толкова неотзивчив?

Пендъргаст не отговори.

— И нямаш представа защо са го убили и какво е посланието им към теб?

— В това е целият ужас: нямам никаква представа както за посланието, така и за неговия изпращач.

— А другият ти син?

— Уредих да бъде задържан под полицейска закрила в чужбина.

Мъжът пъхна друг пълнител в зигзауера, освободи плъзгача, изпразни пълнителя в мишената и натисна бутона за изхвърляне на пълнителя.

— Какви чувства изпитваш? Имам предвид заради убийството на сина ти.

Пендъргаст дълго не отговаряше.

— На езика на нашето време отговорът е: аз съм разкрачен. Той е мъртъв, а това е добър изход. От друга страна... ми беше син.

— Какви са плановете ти, когато... или ако намериш отговорните лица?

Пендъргаст отново не отговори, вместо това вдигна „Лес Беър“ с дясната ръка, лявата прилепена отзад на кръста – стойка за стрелба без опора.

Последваха бързи изстрели, макар че се целеше грижливо, докато не изпразни пълнителя в мишената. След това бързо го смени с пълен, прехвърли пистолета в лявата ръка и отново се обърна с лице към мишената, този път от друг ъгъл, и сега много по-бързо изстреля всички седем патрона. Натисна бутона на шумоизолиращата преграда, за да върне шейната с мишената. Агентът на ЦРУ погледна към нея.

— Изтрил си напълно десетката. С една ръка в стойка без опора. Като използва силната и слабата си ръка. – Мъжът направи пауза. – Това ли беше отговорът ти на моя въпрос?

— Просто се възползвах от момента да поизлъскам уменията си.

— Нямаш нужда от излъскване. Както и да е. Веднага ще пусна ресурсите си да работят. Щом открия нещо, ще ти съобщя.

— Благодаря.

Агентът кимна. След това сложи протекторите си на главата, остави зигзауера настрана и се зае да зарежда пълнителите.

Загрузка...