17.

В избелели джинси, риза от същия плат с метални тик-так копчета и стари каубойски ботуши, агент Алойшъс Шингу Л. Пендъргаст огледа езерото Солтън от покрайнините на Националния природен парк „Сони Боно“[14], обрасли с овесена трева. Виждаха се кафяви пеликани, които се виеха над тъмните води, стрелкайки се в различни посоки с писъци. Беше десет и половина сутринта, а температурата не мърдаше от приятните 42-43 градуса.

Мнозина наричаха Солтън море, но то определено си беше вътрешно езеро, възникнало случайно след произшествие със зле замислена мрежа от напоителни канали, разрушени от силни дъждове, които карат водите на река Колорадо да се излеят в долината Солтън, заливайки едноименния град. Така се създава езеро, което покрива площ от почти 640 квадратни километра. Известно време районът се запазва плодороден и по крайбрежието възникват ваканционни селища. Обаче със спадането си водата става все по-солена и селищата остават буквално на сухо. Летовниците престават да идват и курортите фалират. Сега районът със своите пусти хълмове и покрити със сол брегове, заобиколен от паркинги за потрошени каравани и изоставени курорти от 50-те години на XX век, приличаше на свят след ядрен Армагедон. Земята беше обезлюдена, превърнала се в скелет, изпържена до бяло – брутален пейзаж, където нямаше живот, като се изключат хилядите птици.

Мястото се стори много привлекателно на Пендъргаст.

Той прибра мощния бинокъл и се върна при колата си – перлен „Кадилак Девил“от 1998 година. Качи се обратно на шосе 86 и следвайки пътя покрай западния бряг на езерото, започна да се изкачва към Импириъл Вали. По време на пътуването спираше при крайпътните сергии и антикварните магазини с тъжен вид, където прекарваше известно време в разглеждане на стоката. Питаше и за колекционерски предмети като заложени индиански бижута, раздаваше визитки и от време на време купуваше по нещо.

Около обед насочи кадилака по един неотбелязан на картата черен път, кара няколко километра и спря в подножието на възвишенията Скерит – поредица голи хребети и върхове, оглозгани до кокал от ерозията и напълно лишени от живот. Взе бинокъла от пътническата седалка и започна да се изкачва по най-близкото възвишение. Когато наближи върха, забави крачки. Прислони се зад една голяма скала, сложи бинокъла пред очите си и предпазливо надникна над ръба й.

На изток полите на планината се спускаха до пустинята и може би дори до пустите брегове на езерото Солтън, което лежеше на около километър и половина по-нататък. Вихрушки пълзяха по солените плоски повърхности, повдигайки циклони от прах.

Под него, на половината разстояние между хълмовете и брега, от равната пустиня се издигаше странна постройка – съсипана от капризите на времето и порутена. Представляваше конструкция от бетон и дърво, някога боядисани в ярки цветове, но сега избелели почти до бяло, осеяна с фронтони, минарета и пагоди, подобно на някакъв фантастичен мелез между китайски храм и увеселителен парк. Това беше някогашното солтънско „Фонтебло“. Преди шейсет години бе най-пищни— ят комплекс край езерото Солтън, известен като Южен Лас Вегас, посещаван от филмови звезди и гангстери. Един от филмите на Елвис е заснет по неговите плажове и широки веранди. „Глутницата плъхове“[15] беше пяла в неговите салони, а хора като Франк Костело[16] и Мо Далиц[17] бяха сключвали сделки в задните стаички. Обаче един ден водите на езерото се отдръпнали от елегантните кейове на летовището, нарастващото съдържание на сол убило рибата, която водата изхвърлила по бреговете на вонящи разлагащи се купчини. Затова комплексът бе изоставен на слънцето, ветровете и мигриращите птици.

Пендъргаст разгледа старата сграда внимателно и подробно. Времето беше изжулило боята от дъските и повечето прозорци зееха като черни отвори. На няколко места огромният покрив се беше продънил, оставяйки зеещи дупки. Тук-там някои от претрупаните балкони се бяха килнали на една страна, отслабени от годините без поддръжка. Нямаше следи от скорошна дейност. „Фонтебло“ беше недокоснат, спокоен, откъснат – не представляваше интерес дори за бандите подрастващи и художниците на графити.

Пендъргаст насочи бинокъла си половин километър на север, извън комплекса. Тук древни жлебови релси водеха към черен отвор в страната на хълма. Неравната му паст беше запушена със стара дървена врата. Това беше входът за кариерата „Златният паяк“ – мястото, където парчето тюркоаз, намерено в храносмилателната система на Олбън, е било изкопано. Пендъргаст огледа входа крайно внимателно. За разлика от „Фонтебло“ кариерата за тюркоази показваше очевидни следи от скорошна дейност. Виждаха се пресни следи от гуми нагоре по стария път, а пред самата кариера земята беше разровена, натрошена и откриваше поглед към един нюанс по-светла сол. Бяха положили усилия да премахнат следите от гуми и стъпки, обаче от наблюдателния пост на върха на хълма още се виждаха фантомните им очертания.

Това не беше нито случайност, нито съвпадение. Олбън беше убит, а тюркоазът напъхан в тялото му по една-единствена причина: да подмами Пендъргаст в това забравено от Бога място. А причината беше забулена в дълбока тайна.

Пендъргаст беше позволил да бъде подмамен, но нямаше да позволи да бъде изненадан. Най-накрая насочи бинокъла още по на север, за да огледа околностите. Само на три километра и половина от „Фонтебло“, върху едно малко възвишение се виждаше мрежата от улици, счупените улични лампи и изоставените къщи на онова, което някога е било град. Пендъргаст го проучи внимателно. След това прекара още един час в изучаване на околността на север и юг, търсейки нещо друго, което би могло да говори за скорошна деятелност.

Нямаше нищо.

Спусна се по хълма до колата си, качи се и подкара към зарязания град. Когато наближи, го посрещна голяма, избеляла от времето табела с „Добре дошъл в град Солтън Палмс“. Призрачната илюстрация под надписа, изглежда, представляваше жена по бикини, която кара водни ски, усмихвайки се и махайки на зрителя.

Когато Пендъргаст стигна предградията на един от разнебитените квартали, паркира и тръгна да се разхожда безцелно из Солтън Палмс. Каубойските му ботуши тропаха по напукания асфалт на улиците, вдигайки облачета бял като сняг прах. Някога Солтън Палмс е бил град със скромни летни къщи. Сега тези втори домове бяха в руини, избелели от ветровете, без врати, изгорели. Някои бяха срутени. Рухнал яхтклуб, наклонен под невъзможен ъгъл, избелял и изгнил, стоеше на стотици метри от сегашната брегова линия. Търкалящ се храст се бе закачил за солната кора, украсен със солни кристали като някаква огромна снежинка.

Пендъргаст бродеше бавно из бъркотията, оглеждаше ръждясалите останки от люлки в обезтревените задни дворове, старите барбекюта и напуканите детски басейни. В средата на улицата беше полегнала на една страна детска количка с педали от 50-те години. В сянката на една открита галерия лежеше скелетът на куче, инкрустиран със сол. Нашийникът още си беше на мястото. Единственият шум беше тихият вой на вятъра.

В южните покрайнини на Солтън Палмс, настрана от другите сгради, се издигаше импровизирана барака с покрив, покрит с асфалтова хартия – мрачна, оградена от сол, струпана набързо с парчета от изоставените къщи. До нея стоеше стар пикап, но в движение. Пендъргаст дълго и преценяващо огледа колибата. След това започна да се приближава към нея с леки, но големи крачки.

Като изключим камионетката, не се виждаха други следи на живот. Бараката, изглежда, нямаше ток или течаща вода. Пендъргаст отново огледа околността и почука по парчето гофрирана ламарина, което служеше за импровизирана врата. Когато нищо не се случи в отговор, той почука отново.

Вътре се чу едва доловим шум от движение.

— Махай се! – изкряска дрезгав глас.

— Извинявайте – каза Пендъргаст пред вратата, а старият му южняшки акцент беше сменен с лек носов тексаски изговор, – чудя се дали не би могъл да ми отделиш минутка от времето си?

Когато казаното не предизвика някакъв осезаем резултат, Пендъргаст извади визитка от гръдния джоб на ризата, на която пишеше:


Уилям У. Фийтърс

Търгува с колекционерски предмети,

индиански украшения, западни артефакти

и произведения в каубойски стил.

Специалист по препродажби в еВау.


Пъхна я под парчето гофрирана ламарина. За миг тя остана на мястото си, после изведнъж изчезна. След това дрезгавият глас се обади отново:

— Какво искаш?

— Надявах се, че може да имате неща за продан.

— В момента нямам нищо.

— Хората винаги казват така, защото не знаят какво имат, докато не им покажа. Плащам добре. Някога да сте гледали шоуто „Представяне на антики“?

Нямаше отговор.

— Сигурно сте намерили интересни неща тук, пречесали сте този стар град за колекционерски вещи. Може би ще мога да купя нещо от вас. Разбира се, ако това не ви интересува, ще ида сам да поогледам из старите къщи. Имам предвид, след като съм бил този път дотук.

В продължение на около минута – нищо. След това вратата се отвори със скърцане и в отвора се показа посивяло брадато лице, което се рееше като призрачен балон на фона на черния интериор отзад, изкривено от подозрения.

Пендъргаст веднага се възползва от ситуацията и прекрачи прага, докато същевременно ентусиазирано се здрависваше и промъкваше навътре с показна общителност. Заливаше мъжа с благодарности, без да му даде възможност да вметне и една дума.

Вътрешността на колибата беше задушаващо вонлива. Пендъргаст бързо я огледа. В единия ъгъл лежеше смачкан сламеник. Под единствения прозорец стоеше готварска печка, а върху нея чугунен тиган. Две отрязани парчета от дървесен ствол служеха за столове. Всичко беше в безпорядък: дрехи, одеяла, дреболии, празни консерви, стари пътни карти, подпалки, потрошени инструменти и безброй други вещи лежаха разхвърляни из малкото жилище.

Сред боклуците нещо проблесна слабо. Пендъргаст прекъсна ръкостискането и се наведе да го грабне е радостен вик:

— Ето това имах предвид – вижте това! Защо, по дяволите, лежи на земята? Трябва да е зад витрина!

Беше парче от индианска огърлица с формата на цвят от тиква е висулка наджа, нащърбена и издрана, изработена от евтиното сребро на претопени съдове. Скъпоценният камък липсваше. Обаче Пендъргаст я обви е длани толкова грижовно, сякаш беше някоя от каменните плочи е Божиите заповеди.

— Мога да изкарам шейсет кинта в ибей от нея – изграчи той. – Честна дума. – Ще поема цялата продажба, ще направя снимките, ще напиша обявата, ще я изпратя, ще поема работата е пощата – с една дума, всичко. Единственото, което искам, е малка комисиона. Ще ви платя, за да тръгнат нещата, а ако изкарам повече от ибей, ще задържа десет процента. Какво казах – шейсет? Нека да са седемдесет. – И без повече приказки извади пачка банкноти от джоба си.

Сълзящите очи на обитателя на бараката се застрелкаха от лицето на агента към дебелата пачка и обратно. После останаха залепени върху нея, докато Пендъргаст отброяваше седем десетдоларови банкноти и му ги предложи. Имаше малко колебание, но после треперещата ръка на възрастния мъж се стрелна напред и грабна парите, сякаш се страхуваше да не отлетят, и ги прибра в джоба на джинсите си.

С широка тексаска усмивка Пендъргаст се разположи като у дома си, сядайки върху едно от парчетата ствол. Неговият домакин, макар и с несигурно изражение на лицето, направи същото. Мъжът беше нисък и кльощав, с дълга бяла сплъстена коса и бакенбарди, къси, дебели ръце и невероятно мръсни нокти. Лицето и ръцете му бяха потъмнели от дългите дни на слънце. В очите му все още пламтеше подозрение, донякъде отслабено от вида на парите.

— Приятелю, как се казвате? – попита Пендъргаст. Той продължи да стиска балата с пари в ръка.

— Кают.

— Е, господин Кают, позволете да ви се представя: Бил Фийтърс на вашите услуги. Тук трябва да имате хубави неща. Сигурен съм, че ще се разберем! – Пендъргаст вдигна стара указателна табела за щатската магистрала 111, подпряна на две сгурбетонни блокчета, използвани за малка маса. Боята се лющеше, а повърхността й беше нагъната от удари на сачми. – Например това. Знаеш, че ги закачат по стените на заведенията. Много се търсят. Обзалагам се, че мога да я шитна за... ъъъ... петдесетак? Какво ще кажеш?

Пламъчетата в очите на стареца станаха по-ярки. След минута Кают кимна забързано. Пендъргаст надлежно отброи още пет десетачки и му ги подаде.

След това го изгледа лъчезарно.

— Господин Кают, виждам, че сте делови човек. Смятам, че нашите отношения ще бъдат особено плодотворни и за двама ни.

Загрузка...