— Моля, спрете тук.
Шофьорът плъзна колата до бордюра. Констънс Грийн подаде парите през плъзгащото се прозорче, после взе торбата и стъпи на тротоара. Тя постоя малко там, докато обмисляше какво да прави. От другата страна на Уошингтън Авеню се издигаше ограда от ковано желязо, а зад нея тъмните силуети на дърветата в Бруклинската ботаническа градина. Макар да беше вече девет и половина, движението по Уошингтън Авеню беше равномерно, мяркаха се и пешеходци.
Констънс преметна торбата през рамо, приглади плисетата на роклята и бръсна косата от лицето си. Отиде до ъгъла, изчака светофара на кръстовището да светне зелено и пресече на другата страна.
Тук оградата от ковано желязо се издигаше до кръста й и завършваше с тъпи шипове. Констънс крачеше небрежно покрай нея, докато не стигна до част от тротоара между две улични лампи: сумрачно място, което надвисналите отгоре клони на дърветата правеха още по-тъмно. Остави мешката на земята и извади мобилния си телефон, преструвайки се, че го проверява, и изчака, докато вече не се виждаха хора наоколо. Тогава с едно леко движение се хвана за два от шиповете и се прехвърли, спускайки се от другата страна. След това се протегна над оградата и взе торбата. Побягна и се скри в мрака под дърветата. Там спря и погледна назад, за да провери дали действията й не бяха привлекли внимание.
Всичко изглеждаше спокойно.
Отвори торбата, извади от нея малка чанта и я скри между декоративните растения. После закрачи в мрака. Не беше донесла фенерче, но восъчната луна в момента изгряваше над дърветата. Очите на Констънс така или иначе добре се приспособяваха към мрака от дългите години, прекарани в подземните коридори и ниските помещения под „Ривърсайд Драйв“ № 891.
От сайта на институцията бе свалила карта на Бруклинската ботаническа градина и грижливо я бе запаметила. Пред нея се издигаше граница от гъсти храсталаци, които образуваха естествена ограда. Тя се вмъкна между тях и си проби път напред, докато не се озова в един усамотен ъгъл на Шекспировата градина. Прецапа през леха с ириси и миризмата от смачканите растения се издигна около нея. След малко стигна до тухлена пътека, която се виеше през насажденията. Тук отново спря, за да се ослуша. Беше тъмно и тихо. Нямаше представа каква охрана може да има в градината, затова се придвижваше изключително предпазливо, като инстинктивно използваше уменията, придобити като дете, докато скиташе из нюйоркските докове, за да краде храна и пари.
Като се държеше встрани от главните пътеки, Констънс продължи покрай леха с безстъблени иглики и друга редица храсталаци, последвани от ниска каменна стена. След като я прехвърли, се озова до главната пътека, водеща към Палмовата къща – представителна сграда в стила на тосканския Ренесанс от желязо и стъкло. Отвъд нея бяха разположени оранжериите, включително Водната къща – дома на ходжсъновите тъги. Главната пътека обаче бе широка и добре осветена, така че не беше подходяща за незабелязано приближаване. Тя зачака в храсталаците, оглеждайки се за охрана, и остана удивена, че не видя такава. Хрумна й, че може би това е потвърждение на Пендъргастовото предупреждение, че Барбо ще бъде тук преди нея. Ако беше вярно, той бе неутрализирал охраната.
Би било добре да го знае със сигурност.
От друга страна, това беше ботаническа градина, а не музей за произведения на изкуството. Може би тук изобщо няма никаква охрана.
Като се придържаше към сенките на насажденията, мина между Градината на уханията и Японската градина на хълмовете и езерата. Нощният бриз довя до нея миризмата на орловите нокти и божурите. Докато вървеше край площ с гъсто засадени азалии, виждаше пред себе си Площада с магнолиите, вече пролетно разцъфтели. Отвъд него лежеше Езерото с лилиите, а водата му проблясваше на лунната светлина.
Докато проучваше картата на Ботаническата градина, Констънс бе избрала как да се приближи. Най-доброто място за проникване щеше да е Палмовата къща, защото голяма част от нея бе преустроена от оранжерия в място за провеждане на социални събития. Сградата имаше големи единични прозорци. От друга страна, по-новите парници бяха с много по-малки прозорци, а някои имаха двойни стъкла.
Тя се втурна да пресече Площада с магнолиите и влезе в сенките покрай дългото крило на Палмовата къща. Голямата викторианска постройка се състоеше от централен купол и две стъклени крила. Констънс се спря, за да надникне през един от прозорците. Тази част от Палмовата къща беше приготвена за елегантна сватба, която очевидно щеше да се състои на следващия ден. Дългите маси бяха застлани с бели ленени покривки и бяха богато заредени с посуда и прибори, свещници с бели свещи и чаши. Нямаше никакви видими следи от охранителна система. Тя клекна и свали торбата от рамото си на земята. От страничния джоб извади малък кожен несесер, а от него стъклорез и вакуумна дръжка за стъкло. Закрепи я в средата на голямото стъкло и внимателно прокара стъклореза по периферията му. Няколко резки почуквания извадиха парчето и тя внимателно го сложи настрана, вкара мешката през отвора, след това я последва, като придържаше роклята си с ръка, за да не се закачи.
Прехвърли отново чантата през рамо и пое между смълчаните маси, мина под големия централен стъклен купол и по паркета на дансинга, насочвайки се към далечното крило на сградата. Имаше врата, през която се влизаше в него. Опита и откри, че не е заключена. Докато напредваше, непрекъснато беше в готовност при първия звук от задействана аларма бързо да избяга, но Палмовата къща остана безмълвна и сенчеста.
Тя бутна вратата да се отвори, ослуша се, огледа наоколо и влезе. Тук беше Музеят на бонзаите – според пътеводителя най-големият извън Япония. От другата му страна се намираше нейната цел: Водната къща и сбирката орхидеи.
Музеят на бонзаите не предлагаше много места за криене. Дърветата джуджета бяха подредени в редици на пиедестали покрай предната и задните стени, оставяйки празен центъра. Констънс се сви зад един от пиедесталите и застина. Нямаше никакви следи нито от охрана, нито от Барбо. Тук, в музея на бонзаите, беше по-хладно и се носеше непрекъснато тихо бръмчене от вентилаторите, монтирани близо до тавана.
Тя мина бързо между малките, криви дървета и се спря пред следващата врата. Открехна я – отново се оказа незаключена – и се поколеба. Цареше тишина. Констънс се промъкна през процепа и се озова във входното фоайе. Вдясно от нея се извисяваше Оранжерийният комплекс „Стайнхард“ с неговия огромен Тропически павилион, а точно срещу нея се намираше входът за Водната къща.
Започна да се промъква през тъмното фоайе, докато не се озова пред входа на Бодната къща: двойна стъклена врата, която сега беше затворена. Тя се приближи до най-близкото крило, приклекна в сенките и надникна вътре.
Беше тихо. И тогава, след най-внимателно оглеждане на пространството зад вратата, очите й започнаха да различават острите очертания на мъж, който стоеше напълно неподвижен. Нямаше пряк изглед към него, а виждаше отражението му във водна повърхност, която проблясваше на лунната светлина. В ръката си държеше нещо с очертанията на пистолет.
Значи Пендъргаст все пак се оказа прав. Беше смайващо, че Барбо знае за идването й тук. Доколкото си спомняше, бе обсъждала това място единствено с Марго. Очевидно техният план бе издаден и между тях имаше предател. Барбо знаеше, че ще дойде за растението в тази оранжерия, и я очакваше.
Помисли за Марго и нейната мисия в мазето на музея. Възможно ли е Барбо да знае и за нея? Разбира се. Можеше само да се надява, че богатите познания на Марго за всички скришни места в музея ще й помогнат да не се излага на опасност.
Много бавно промени позицията си и забеляза втора фигура във Водната къща. Този мъж носеше преметнат през рамо автомат.
Тези хора очевидно бяха професионални войници и тежковъоръжени – тревожно, но не и изненадващо, като се има предвид областта, в която „Ред Маунтин“ работеше. Барбо не оставяше нищо на случайността.
Констънс знаеше, че оранжерията от другата страна е голяма, и дори сега в мрака се виждаше, че гъмжи от растителност. Ако от уединеното си място бе успяла да види двама души, със сигурност имаше и други, може би неколцина, които оставаха скрити. Защо всички се бяха струпали тук, на това място?
Очевидно Барбо не искаше никой да стигне до растението. Искаше да бъде сигурен, че Пендъргаст ще изстрада възможно най-дългата, най-бавната, най— болезнената и най-подходящата смърт. Но това само повдигаше друг въпрос! Защо изобщо тези хора бяха тук? Щеше да е много по-лесно просто да вземат и унищожат образеца на ходжсъновите тъги, а след това да си тръгнат. За какво им беше тази засада?
Можеше да има само едно логично обяснение: знаеха в коя сграда е растението, но не знаеха негово име. Тяхната информация, независимо как се бяха сдобили с нея, беше непълна.
Прехвърляйки наум картата на градината, Констънс се сети, че има втори етаж на Бодната къща, до който се стига по стълба от фоайето. Оттам посетителите можеха да гледат отгоре блатистата джунгла. Тя реши да се качи там и да разузнае, но осъзна, че са сложили поне един наблюдател на мецанина.
Бяха твърде много. Никога нямаше да успее да им се опълчи. Трябваше да се промъкне вътре, да вземе растението под носа им и да се измъкне по същия начин. По-късно щеше да се оправя с Барбо. Възможността не беше от най-благоприятните, но... единствената, с която разполагаше.
Сега най-важното беше да остане невидима. Това означаваше, че торбата й се е превърнала в спънка. След като пъхна стъклореза и вакуума в джоба на роклята си, Констънс бутна найлоновата чанта под една от пейките за посетители. После изпълзя обратно до двойната стъклена врата и направи опит да си изясни къде се крият хората на Барбо. Ако ги нямаше, щеше да намери растението за минути.
Сега нямаше да е толкова лесно.
Тя се оттегли покрай вътрешните стени на фоайето. Входната му врата беше заключена. Забърза да се върне обратно по същия път през Музея на бонзаите, централната част на Палмовата къща, далечното й крило и накрая през отвора, изрязан в стъклото. Заобиколи Езерото с лилиите, като се придържаше към сенките, хвърляни от големите дървета в дендрариума от другата му страна. След като мина край Тропическия павилион, се приближи към задната стена на Водната къща, направена почти изцяло от стъкло. Прозорците бяха по-малки от тези на Палмовата къща, но все пак достатъчно големи, за да се промъкне. От тази страна нямаше врата, затова нямаше да очакват проникване оттук.
Тя приклекна и се ослуша. Нищо. Закрепи вакуумната дръжка на най-близкото стъкло и започна да го реже. Докато работеше, диамантът изстърга силно и тя веднага спря. Имаше достатъчно шумов фон от Бруклин: в далечината се чуваха автомобилни клаксони, отгоре в небето прелитаха самолети – биещото сърце на града. Въпреки това стьрженето на стъклореза се открои твърде много и без съмнение в сградата се бе чуло още по-силно.
Сякаш в отговор на мислите й, видя вътре безшумно да се придвижва човек, който идваше насам да провери какъв е този шум. Той започна да се оглежда насам-натам, като държеше оръжието си готово за стрелба. Знаеше, че не може да я види, както чакаше в сенките отвън. След момент, доволен, че не е открил нищо, мъжът изчезна отново сред листака.
Констънс продължи да изчаква, като през това време обмисляше наново как да вземе растението. Ако успееше да намери начин да го направи, без да се налага да реже или чупи стъкло, щеше значително да намали вероятността да бъде открита.
Тя пропълзя покрай дългата стъклена стена, а в това време пръстите й пробваха отделните стъкла. Някои бяха малко хлабави и поддаваха. Бронзовите рамки бяха корозирали, особено в онази част, която стигаше до бетонните основи.
Продължи да пълзи и да опитва стъкло след стъкло, докато не откри едно, което се оказа по-хлабаво от останалите. Когато огледа рамката, установи, че бронзът е почти напълно прояден в долната си част.
Пъхна стъклореза под тънката рамка и започна да я натиска навън. Бронзът се огъна с готовност, коричката корозирал метал започна да се рони и да пада на люспи. Бавно и внимателно, за да не счупи стъклото, Констънс пъхна стъклореза от вътрешната страна на рамката, за да я огъне навън. След няколко минути рамката беше толкова разхлабена, че тя рискува да засмуче с вакуума стъклото и да дръпне леко. Не излезе, но сега остана да огъне само един участък от рамката. Още няколко секунди работа със стъклореза и успя да извади стъклото. Заля я поток от влажен и ухаещ на цветя въздух.
Констънс пропълзя вътре.
Гъста стена от провиснали орхидеи я отделяше от мъжете. Това беше, припомни си тя картата, Сбирката орхидеи, която заемаше задния край на Водната къща. Отвъд нея се простираше лъкатушеща пътека с перила от двете страни, а по-нататък лежеше голямото езеро на закрито, където щеше да намери водните лилии.
Констънс спря, за да помисли. Листакът около нея и напред беше много гъст. Изборът й на дълга черна рокля с бели акценти се оказа много добър от гледна точка на маскировката. Но щеше да се окаже пречка при пълзенето в тясно пространство, което я очакваше. Нещо по-опасно: можеше да се скъса на някой стърчащ клон и да вдигне нежелан шум. С недоволна гримаса я издърпа през глава и я свали. Отдолу носеше черна шемизетка. Свали обувките и найлоновите чорапи, оставайки боса. Загърна в роклята обувките и чорапите, пъхна ги зад един храст и изпълзя напред. Пъхна ръка безкрайно бавно в гъстата завеса от орхидеи и я дръпна около сантиметър встрани.
Пътеката за посетителите се простираше напред, окъпана от лунна светлина, но Констънс беше ниско долу и гъсти сенки се стелеха отстрани около храсталаците. Нямаше друг път да стигне до централното езеро. Трябваше да прекоси тази пътека. Докато стоеше на място, за да прецени положението, успя да различи още трима мъже в мрака. Пазеха пълно мълчание и стояха на място. Единственото, което се движеше, бяха главите им, които се въртяха насам-натам, за да наблюдават и се вслушват.
Нямаше да е лесно да ги избегне. Но трябваше да го направи, защото иначе Пендъргаст щеше да умре.
Земята под нея беше мокра и кална. Макар шемизетката й да беше черна, голите части на тялото й бяха бледи и лесно можеха да бъдат забелязани. Констънс загреба от калта и започна методично да я размазва по лицето, ръцете и краката си. Когато се увери, че е напълно маскирана, отново запълзя напред. Сантиметър по сантиметър, като разтваряше орхидеите с безкрайна предпазливост. Миризмата на мокра почва, цветя и растителност беше навсякъде. След всяко движение спираше. Толкова често беше крала риба като малко момиче долу при доковете на крайбрежната улица, придвижвайки се така постепенно, че никой не я забелязваше. По онова време обаче беше малка и мършава, а сега – напълно пораснала.
След няколко минути вече бе успяла да измине три метра и лежеше сред тропически папрати, които образуваха своеобразна граница. След тях трябваше да се прехвърли през ниския парапет и да прекоси пътеката. От наблюдателния си пункт виждаше неколцина от мъжете, но нямаше съмнение, че има още, които не можеше да види. Имаше обаче едно предимство: изглежда вниманието им бе съсредоточено върху входа и аварийния изход в задната част на сградата.
С още безшумни движения се озова зад голямо възвишение, скрито в дълбоките сенки. Трудното беше да пресече пътеката. Не можеше да го направи, пълзейки бавно. Щеше да се наложи да профучи през нея, докато никой не гледа.
Наблюдаваше и чакаше. В един момент чу тихото пращене на радиостанция и едва доловим шепот. След това друго, идващо от различно място, после още едно. Беше точно девет и четиресет и пет. Те се свързваха един с друг за проверка.
За миг бяха разкрили местоположението си или поне онези, които бяха в близкия край на оранжерията. Констънс преброи общо петима души. Но забеляза, че само трима бяха на места, откъдето можеха да забележат как пресича тичешком откритата пътека.
Погледна нагоре. Луната се издигаше все по-високо, хвърляйки тревожна светлина в парника. Преди да започне да залязва зад дърветата, щеше да мине по-голямата част от нощта. Имаше обаче няколко облака, които се носеха плавно по небето. Докато ги гледаше, прецени, че след около три минути единият ще скрие луната.
Тя затвори очи – дори бялото им можеше да я издаде, и зачака, отброявайки секундите. Минаха три минути. Отвори очи и видя края на облака да пламва в бяло, когато започна да преминава пред луната. Над оранжерията се спусна сянка. Стана тъмно.
Това беше нейната възможност. Бавно повдигна глава, но мъжете се бяха стопили в мрака и нямаше как да види накъде гледат. Сега в парника цареше мрак и никога нямаше да бъде по-тъмно. Така че трябваше да рискува.
С едно плавно и леко движение зае клекнал стоеж, прекрачи перилото, притича през пътеката и се хвърли на земята зад голямо тропическо дърво, драпирано с орхидеи. Остана неподвижна, като дори се опитваше да сдържа дъха си. Цареше тишина. Миг по-късно лунната светлина отново блесна. Никой не помръдваше, никой не я беше видял.
А сега към езерото и растението...
Изведнъж почувства нещо студено лекичко да се опира в задната част на врата й.
— Не мърдай – нареди тих глас.