Вече беше шест вечерта, когато Констънс Грийн се върна от полицейското управление и сама си отвори, за да влезе в къщата на „Ривърсайд Драйв“. Пое надолу по коридора край трапезарията и прекоси облицованата с мрамор шир на голямата бална зала. В сградата цареше тишина, нарушавана само от нейните тихи стъпки. Голямата къща приличаше на изоставена. Проктър се възстановяваше в болницата, госпожа Траск беше някъде навътре в кухнята, а доктор Стоун вероятно горе, седнал до леглото на Пендъргаст.
Тя продължи по коридора с окачените на стените гоблени и покрай мраморните ниши, които на равни интервали насичаха стените с розови тапети. Заизкачва се по едно задно стълбище, стъпвайки внимателно на стъпалата, за да намали колкото може скърцането на старите дъски. Щом стигна до дългия коридор на горния етаж, закрачи по него и мина покрай огромна и отвратителна препарирана бяла мечка, за да стигне пред една врата вляво. Сложи ръка на дръжката. Пое си дъх, завъртя я и тихо бутна вратата да се отвори.
Доктор Стоун се изправи безшумно от стола до вратата. Констънс почувства раздразнение от присъствието му, от модните му дрехи, широката жълта вратовръзка, очилата с рамки от коруба на костенурка и пълната му неспособност да направи нещо повече от това да полага палиативни грижи за нейния попечител. Знаеше, че това не е справедливо, но в момента не беше в настроение за справедливост.
— Докторе, бих искала да остана за малко насаме с него.
— В момента спи – отговори той, докато си тръгваше.
Преди състоянието на Пендъргаст да се влоши, Констънс рядко бе влизала в неговата спалня. Дори сега се спря на прага и се огледа с любопитство наоколо. Помещението не беше голямо. Слабата светлина идваше иззад нишата на скрит корниз и една-единствена лампа „Тифани“ с абажур от витражно стъкло, която стоеше на нощното шкафче. Стаята нямаше прозорци. Тапетите бяха грапави, в бургундско червено с изтънчена шарка от хералдически лилии. На стените висяха няколко картини: малък етюд на Караваджо за неговото „Момче с кошница плодове“; морски пейзаж на Търнър; офорт на Пиранези. На лавица за книги бяха подредени стари томове с кожена подвързия. Из помещението бяха пръснати няколко музейни експоната, които вместо да бъдат изложени, се използваха по предназначение. Една римска стъклена урна беше пълна с минерална вода; византийски канделабър бе зареден с шест неизползвани бели свещи. В старо египетско фаянсово кадило тлееше тамян. Тежката му миризма изпълваше стаята в безполезен опит да прогони вонята, която ден и нощ изпълваше ноздрите на болния. Стойката за инфузии от неръждаема стомана, на която беше закачена торбичка с физиологичен разтвор, контрастираше силно с елегантното обзавеждане на спалнята.
Пендъргаст лежеше неподвижен на леглото. Светлата му коса, сега потъмняла от пот, се открояваше ярко на фона на ослепително бялата възглавница. Кожата на лицето му беше бяла като порцелан и като него полупрозрачна. Стори й се, че под нея се виждат фината мускулатура и подробности от скелетната система, както и сините вени на челото. Очите му бяха затворени.
Констънс се приближи до леглото. Автоматичната система за вливане на морфин беше регулирана за един милиграм на всеки петнайсет минути. Забеляза, че доктор Стоун е нагласил максималната доза на шест милиграма на час. След като Пендъргаст отказваше да бъде наглеждан от сестра, беше важно да не се предозира.
— Констънс...
Шепотът му я изненада. Значи все пак беше буден. А може би нейните движения, колкото и тихи да бяха, го бяха събудили.
Тя заобиколи леглото и седна в горния му край. Спомни си, че само преди три дни бе седяла на същото място в женевската му болнична стая. Силно я плашеше бързото му влошаване оттогава. Въпреки слабостта му бяха очевидни ужасните безспирни усилия, които полагаше да се бори с болката и лудостта, за да не им позволи да го съкрушат.
Видя, че размърда ръка под завивката, после я измъкна. В нея стискаше лист. Повдигна го, потрепервайки.
— Какво е това?
Изненада се от хладността и гнева в неговия глас. Взе листа и позна списъка от съставки, който бе направила. Очевидно беше останал на масата в библиотеката, която се бе превърнала в нещо като военен щаб за нея и Марго. Глупава грешка.
— Езекия е работил върху противоотрова, с която да се опита да спаси живота на жена си. Ние ще я направим за теб.
— Ние? Кои са тези ние?
— Марго и аз.
Очите му се присвиха.
— Забранявам.
Констънс отвърна на погледа му.
— Никой не те пита.
Той повдигна с усилие глава.
— Ти си пълна глупачка. Нямаш представа с кого си имаш работа. Барбо успя да убие Олбън. Надхитри мен. Със сигурност ще те убие.
— Няма да има време. Тази вечер отивам в Бруклинската ботаническа градина, а в момента Марго е в музея – за да вземем последните съставки.
Очите му сякаш проблясваха, когато я прониза с поглед.
— Барбо или неговите хора ще чакат теб в градината, а Марго – в музея.
— Невъзможно – възрази Констънс. – Едва тази сутрин открих списъка. Марго и аз сме единствените, които знаят за него.
— Лежеше в библиотеката на видно място.
— Не е възможно Барбо да е бил в къщата.
Пендъргаст се надигна, макар главата му да не беше устойчива.
— Констънс, този човек е въплъщение на сатаната. Не отивай в Ботаническата градина.
— Алойшъс, съжалявам. Казах ти, че ще се боря докрай срещу това.
Пендъргаст примигна.
— Тогава защо си тук?
— За да се сбогувам, в случай че... – Гласът на Констънс стана неуверен.
В този момент Пендъргаст направи усилие да се съвземе. С върховно напрежение на волята се надигна и се опря на лакът. Очите му се проясниха малко и той задържа поглед върху Констънс. Треперещата му ръка се промъкна обратно под завивката и се показа отново, този път стиснала.45-калибровия му пистолет. Плъзна го към нея.
— Щом отказваш да се вслушаш в разума, вземи поне това. Зареден е.
Констънс се дръпна.
— Не. Спомни си какво се случи последния път, когато се опитах да стрелям.
— Тогава ми донеси телефона.
— На кого ще се обаждаш?
— Д’Агоста.
— Не, моля те, не го прави. Той ще се намеси.
— Констънс, за бога! – Гласът му пресекна и тялото му бавно се отпусна върху белите чаршафи. Изтощението му от усилието беше плашещо.
Констънс се поколеба. Беше шокирана и дълбоко трогната, че чувствата му са толкова силни. Не подходи към това, както трябва. Упорството й го развълнува опасно. Тя си пое дълбоко дъх и реши да излъже.
— Добре, каза си мнението. Няма да ходя в градината и ще се обадя на Марго да не го прави.
— Надявам се, че не ме лъжеш – каза той тихо и втренчи поглед в нея.
— Не.
Пендъргаст се надигна малко и каза с последни сили:
— Недей да ходиш в Ботаническата градина.
Констънс го остави с телефона и излезе със залитане и задъхана в коридора. Там се спря, за да помисли.
Не беше взела предвид, че Барбо може да я чака в Ботаническата градина. Беше изненадваща идея, но не напълно неприятна.
Трябваше й оръжие. Разбира се, не пистолет, а нещо по-подходящо за... нейния стил.
Закрачи бързо по коридора и надолу по стълбището до балната зала, там зави, влезе в библиотеката, задейства тайната врата и влезе в асансьора за мазето. После слезе почти тичешком по-грубо изсечените стъпала, които се виеха надолу към пространства на още по-голяма дълбочина, простиращи се в обсебените от сенки и миришещи на прах помещения.
Доктор Стоун чу от съседната стая, където чакаше, отдалечаващите се крачки на Констънс. Той влезе отново в стаята на Пендъргаст, като леко потрепери при мисълта за нея. Констънс беше млада жена с вкус, изисканост и екзотична красота, но и студена като сух лед. А и за капак, у нея имаше нещо, което не беше наред – някакво излъчване, от което направо го побиваха тръпки.
Намери пациента си отново заспал. Телефонът се бе изплъзнал и лежеше до разтворената му ръка на чаршафа. Доктор Стоун вдигна апарата и го провери, чудейки се на кого ли се е опитвал да се обади. Видя, че не е провеждан разговор, тихо го изключи и го остави обратно на бюрото. След това отново зае позиция на стола до вратата в очакване на онова, което беше сигурен, че ще бъде дълга нощ... преди края.