Лейтенант Питър Англър седеше зад бюрото в кабинета си в Двайсет и шесто районно управление. Всички дебели папки с документи бяха избутани в ъглите, а централната част бе запазена за три неща: сребърна монета, парче дърво и куршум.
Във всички разследвания настъпваше момент, когато той имаше предчувствието, че ще настъпи обрат. В подобни мигове Англър следваше малък ритуал: изваждаше тези реликви от заключеното чекмедже на бюрото и ги разглеждаше една по една. Всяка от тях по свой начин обозначаваше важно събитие в живота му. Подобно на всеки случай, който решаваше, докато беше на служба. Те също бяха малки събития и той обичаше да разсъждава за тяхната важност.
Първо взе монетата. Беше стар римски денарий, сечен през 37 пр. Хр. На лицето се виждаше Калигула, а на опакото – Агрипина Стара[29]. Англър беше купил монетата, след като тезата му с медицинския и психологически анализ на промените, които предизвиква сериозното заболяване у императора – преобразило го от сравнително доброжелателен управник в луд тиран – спечели първа награда в университета „Браун“. Монетата беше много скъпа, но той някак си знаеше, че трябва да я притежава.
След като я остави на бюрото, взе парчето дърво. В първоначалния си вид беше извито и грапаво, но той собственоръчно го бе изгладил с шкурка, докато не остана дълго колкото молив. После го позлати, затова сега проблясваше ярко на флуоресцентната светлина в кабинета. То произхождаше от стара секвоя, която в битността си на екоактивист бе помогнал да спасят от дървосекачите. Беше бивакувал в короната на дървото в продължение на почти три седмици, докато секачите най-накрая се отказаха и се преместиха другаде. Докато слизаше от дървото, Англър бе отрязал изсъхнало клонче за спомен от победата.
Накрая се протегна за куршума. Той се бе изкривил и сплескал в левия му пищял. Нито на работа, нито в свободното си време Англър обсъждаше факта, че е поел куршум. Както не носеше и не показваше полицейския боен кръст, който бе спечелил за изключителен героизъм. Малко от хората, с които работеше, знаеха, че е бил прострелян по време на служба. Това нямаше значение. Англър плъзна куршума по дланта си и го върна на бюрото. Важното беше, че той знае, и това бе достатъчно.
Внимателно върна предметите в чекмеджето, заключи го, взе телефона и набра номера на секретарката на отдела.
— Нека влязат.
Минута по-късно вратата се отвори и в кабинета му влязоха трима мъже: сержант Слейд и двама от сержантите администратори, които разследваха случая с убийството на Олбън.
— Моля, докладвайте – нареди Англър.
Единият от администраторите пристъпи напред.
— Сър, свършихме с прегледа на записите на Службата за транспортна безопасност.
— Слушам.
— Както поискахте, се върнахме и прегледахме всички налични видеозаписи, направени през последните осемнайсет месеца. Търсихме доказателства, че жертвата може да е пътувала до Щатите на дати, различни от четвърти юни тази година. Открихме такива доказателства. Жертвата, използвайки същото фалшиво име Топенъс Ландбърг, е влязла в страната от Бразилия приблизително година по-рано, на седемнайсети май, през летище „Дж. Ф. Кенеди“. Пет дни по-късно, на двайсет и втори май, е летяла обратно за Рио.
— Нещо друго?
— Да, сър. Използвайки документацията на Департамента за вътрешна сигурност, установихме, че мъж със същото име е взел полет от „Ла Гуардия“ до Ол— бъни на осемнайсети май и се е върнал на двайсет и първи същия месец.
— Фалшив бразилски паспорт – каза Англър. – Трябва да е бил с отлично качество. Питам се откъде ли го е взел?
— Без съмнение подобни неща се намират много по-лесно в страна като Бразилия, отколкото тук – отбеляза Слейд.
— Без съмнение. Какво друго?
— Това е всичко, началство. В Олбъни следата беше изгубена. С помощта на местните полицейски сили проверихме всички възможности: туристически фирми, автогари, местни летища и авиокомпании, хотели и фирми за автомобили под наем. Няма други данни за Топенъс Ландбърг, докато не се качва на самолета обратно за „Ла Гуардия“ на двайсет и първи май. А оттам за Бразилия на следващия ден.
— Благодаря. Отлична работа. Свободни сте.
Англър изчака, докато двамата полицаи излязат от кабинета му. След това кимна на Слейд и с жест го покани да седне на стол. От една от купчините документи в краищата на бюрото извади дебело тесте големи картотечни фишове, попълвани ентусиазирано през последните няколко дни от сержанта.
— Защо ли нашият приятел Олбън е ходил до Олбъни? – попита Англър.
— Нямам представа – отговори Слейд. – Обаче съм готов да се обзаложа, че между двете пътувания има връзка.
— Олбъни е малък град. Летището и автобусната гара лесно биха се побрали в чакалнята на Пристанищната управа. За Олбън би било трудно да скрие следите си там.
— Откъде знаеш толкова много за Олбъни?
— Имам роднини в Колони на северозапад от града. – Англър насочи вниманието си към фишовете. – Здраво си се потрудил. В някой друг живот би могъл да работиш като журналист в жълтата преса.
Слейд се усмихна.
Англър започна бавно да прехвърля фишовете.
— Данъчните декларации на Пендъргаст и нотариалните му актове. Не мисля, че ти е било лесно да се сдобиеш с тях.
— Пендъргаст е много потаен човек.
— Виждам, че е собственик на четири имота: два в Ню Йорк, един в Ню Орлиънс и друг тук наблизо. Онзи в Ню Орлиънс е паркинг. Странна работа.
Слейд сви рамене.
— Не бих се изненадал, ако притежава имоти и зад граница.
— Нито аз. Обаче, сър, боя се, че това няма да мога да изровя.
— Не е толкова важно. – Англър остави тези фишове на бюрото и взе друг комплект. – Досието с осъществените арести и постигнатите присъди. – Той ги запре— листва. – Впечатляващо. Наистина много впечатляващо.
— На мен ми се стори най-интересна статистиката на броя заподозрени, загинали при опита да ги арестува.
Англър потърси статистиката, прегледа я и повдигна вежди от изненада. После продължи да рови из фишовете.
— Виждам, че има еднакъв брой похвали и порицания.
— Моите приятели в бюрото казват, че е противоречив. Самотен ловец. Той е богат и независим, взима заплата от долар на година, просто за да бъде назначението му законно. През последните години висшите ешелони на ФБР са възприели подхода „долу ръцете“ заради процента на неговите успехи, разбира се, стига да не направи нещо нечувано. Изглежда има поне един невидим и силен покровител някъде във висшата йерархия на Бюрото. Може би и повече.
— Ясно – каза лейтенантът и започна отново да прехвърля фишовете.
— Служба в специалните части? Какво е правил там?
— Засекретено. Всичко, което успях да науча, е, че е спечелил няколко медала за храброст под вражески огън и е осъществил определени важни акции под прикритие.
Англър струпа фишовете на купчина, след това ги подравни и бутна настрана.
— Лумис, всичко това не те ли обърква?
Слейд задържа погледа на Англър.
— Обърква ме.
— Мен също. Какво ли означава?
— Цялата работа смърди... сър.
— Точно така. Ти го знаеш, аз също. Знаем го от известно време. Оттам и всички тези неща. – Той потупа купчината фишове. – Хайде да разнищим тая работа. Последния път, когато Пендъргаст е видял сина си жив – според собственото му признание – е преди осемнайсет месеца в Бразилия. Миналата година Олбън пристига за кратко под фалшиво име в Съединените щати, пътува до северната част на щата Ню Йорк, после се връща в Бразилия. Преди около три седмици отново се връща в Ню Йорк, но този път усилията му завършват с неговото убийство. В тялото му е открито парче тюркоаз. Агент Пендъргаст твърди, че този скъпоценен камък го е отвел в солтънския „Фонтебло“, където се предполага, че е бил нападнат от същия мъж, който се представял за учен и вероятно е убил един техник в музея. Неочаквано Пендъргаст, който дотогава е неотзивчив и уклончив, става общителен... веднага щом е научил, че сме открили Топенъс Ландбърг. Обаче след като ни стоварва камара съмнителна информация, отново млъква и спира да сътрудничи. Например нито той, нито лейтенант Д’Агоста си направиха труда да ни кажат, че фалшивият професор се е самоубил в затвора в Индио. Трябваше сами да го открием. А когато изпратихме сержант Доукинс да проучи „Фонтебло“, той се върна и докладва, че вътрешността на комплекса изглежда недокосвана от години и не би могла да бъде сцена на продължителна битка. Да, Лумис, наистина си прав – тази работа смърди. Смърди до небесата. Накъдето и да се обърна, се изправям пред едно и също заключение: Пендъргаст ни праща за зелен хайвер отново и отново. И мога да се сетя само за една причина да го прави: той самият има пръст в смъртта на своя син. А ето и това. – Англър се наведе и взе от едната купчина документи на бюрото си изрязана от вестник статия на португалски. – Репортаж от бразилски вестник, неясен и без посочени Източници, който описва случило се в джунглата клане. С участието на невъоръжен гринго, описан в текста като мъж с de rosto pálido.
- De rosto pálido? Какво значи това?
— С блед лик.
— Мамка му.
— И това се е случило преди осемнайсет месеца. Точно по времето, когато Пендъргаст също е бил в Бразилия.
Англър остави изрезката на бюрото.
— Тази статия ми попадна едва тази сутрин. Лумис, това е ключът. Чувствам го. Ключът за цялата загадка. – Той се облегна и се вторачи в тавана. – Мисля обаче, че едно парче от пъзела липсва. Само едно. И щом намеря това парче... ще го закова!