20.

Когато Пендъргаст потегли от Солтън Палмс със своя перлен на цвят „Кадилак“, слънцето вече напичаше от обедното небе. Когато се върна отново, вече минаваше полунощ. Спря на четири и половина километра от призрачния град. Загаси фаровете и навлезе в полето, за да скрие колата зад горичка юкови дървета. Загаси двигателя и остана неподвижен на мястото си, за да обмисли положението.

Повечето обстоятелства си оставаха обгърнати от неизвестност. Въпреки това сега знаеше две подробности: смъртта на Олбън представляваше сложен механизъм, който да го примами на това място: кариерата „Златният паяк“. Самата мина също беше внимателно подготвена за него. Пендъргаст изобщо не се съмняваше, че входът й внимателно се наблюдава.

Агентът извади два навити листа хартия, които разви и приглади с ръка на скута си. Единият беше картата на мината „Златният паяк“, купена от Кают. На другия имаше стари строителни планове на солтънското „Фонтебло“.

След като извади от жабката фенерче с козирка, насочи вниманието си първо към картата на мината. Беше сравнително малка кариера с централна галерия, която сякаш се спускаше надолу под малък наклон, насочвайки се на юг и встрани от езерото. От централната галерия се отклоняваха дузина различни странични галерии. Някои бяха прави, други криволичеха, следвайки жилите с тюркоаз. Някои свършваха с дълбоки шахти. Пендъргаст вече беше запаметил всички тези подробности.

Насочи прикрития лъч на фенерчето към далечния край на картата. В задната част на мината виеща се галерия се откъсваше от главната. Стесняваше се с напредването си и осемстотин метра преди края преминаваше в почти вертикален комин: може би вентилационна шахта или заден вход, който беше останал неизползван. Очертанията й бяха избелели и износени, сякаш картографът бе забравил за нея по времето, когато картата е била завършена.

Сега Пендъргаст наложи чертежа на мината върху строителните планове на стария хотел. Започна да мести очи от едната на другата, опитвайки се да запомни местоположението на „Златният паяк“ и солтънското „Фонтебло“. Строителните планове бяха подредени по етажи и ясно показваха апартаментите на гостите, просторното фоайе, трапезариите, кухнята, казиното, балните зали – и една любопитна кръгла сграда между салона за коктейли и задната крайбрежна алея. Беше наименувана като З.Г.: зоологическа градина.

Зоологическа градина — беше казал Кают. - Построиха я в естествена дупка в земята под хотела. Там долу имаше истински лъвове, черни пантери и сибирски тигри.

Пендъргаст още веднъж се зае много внимателно да сравнява строителните планове с картата. Зоологическата градина на курортния комплекс беше разположена точно над задния вход на мината „Златният паяк“.

Той загаси фенерчето и се облегна удобно. Беше напълно логично: какво по-добро място за строителство на подземна зоологическа градина от забравената, неизползвана част на отдавна изоставена кариера?

Тайнствените му домакини бяха подготвили мината за неговото пристигане и бяха положили усилия да заличат следите си. Мината беше без съмнение капан – капан, но със заден вход.

Докато изстиващият двигател лекичко пропукваше, Пендъргаст обмисляше как да действа. Под прикритието на нощта щеше да разузнае и да влезе в комплекса, да открие задния вход на мината и да се приближи към капана в гръб. Щеше да научи каква е същността на този капан и след това, ако е необходимо, да промени предназначението му или да го извади от строя. На следващия ден щеше да отиде с колата до главния вход на кариерата без никакви опити да се прикрива, сякаш не знае за капана вътре. По този начин щеше да се добере до своя домакин или домакини. Щом веднъж се озовяха в негова власт, не се съмняваше, че ще съумее да ги подтикне да разкрият какво се крие зад този скъп и абсурдно сложен заговор... и кой беше убил сина му, за да го задейства.

Разбира се, трябваше да се подготви за вероятността да е пропуснал нещо; някое неочаквано усложнение, което щеше да го накара да преработи плановете си. Обаче той беше внимавал много при наблюдението и подготовката и засега тази стратегия сякаш предлагаше най-големите шансове за успех.

Той преглежда още петнайсет минути строителните планове, запаметявайки всеки малък коридор, ниша и стълбище. Самата зоологическа градина е била в мазето, а животните в нея са били държани на безопасно разстояние от зрителите на терасата. До нея се стигаше през малка група помещения, състояща се от клетки и няколко манипулационни и ветеринарни кабинета. За да стигне до градината, Пендъргаст трябваше да мине през тези помещения, а оттам да стигне до задния вход на мината.

Извади своя „Лес Беър“ от жабката на колата, провери го и пъхна оръжието под колана. Слезе от автомобила с чертежите в ръка, тихо затвори вратата и остана да чака в мрака, напрегнал всички сетива. Сърпът на луната беше отчасти закрит от тънки облаци и хвърляше слаба светлина, достатъчна за свръхестествените му сетива. Джинсите, каубойските ботуши и джинсовата му риза бяха изчезнали: сега носеше черни панталони, черни обувки с каучукови подметки и черно поло под тактическата жилетка в същия цвят.

Цареше дълбока тишина. Той изчака още малко, като през това време внимателно оглеждаше наоколо. След това прибра плановете в джоба на жилетката и започна тихо да се придвижва в северна посока под скриващите го сенки на възвишенията.

След петнайсет минути зави на изток и се заизкачва по задната част на хълма. От скалистия връх огледа очертанията на солтънското „Фонтебло“, неговите фронтони и куполи, които на лунната светлина имаха още по-призрачен вид. Отвъд лежеше черната, усойна, неподвижна повърхност на езерото Солтън.

Извади бинокъла от джоба на жилетката и много внимателно огледа района от север на юг. Цареше тишина и нямаше никакво движение – околността беше толкова мъртва, колкото езерото, което обгръщаше. В северна посока едва успя да различи малкия черен склон, който се спускаше към главния вход на мината. Вероятно дори в момента невидими очи, скрити в руините на Солтън Палмс, го оглеждаха в очакване на неговото пристигане.

Прекара още десет минути скрит зад скалите, докато бинокълът му не спираше да се движи във всички посоки. Когато облаците пред луната се сгъстиха, той изпълзя през върха на хълма и започна да се спуска от другата страна, като внимаваше да остане в сенките от руините на стария „Фонтебло“, където не можеше да бъде видян от онзи, който наблюдаваше входа на мината. Напредваше сантиметър по сантиметър, черните му дрехи се сливаха с черния пясък, докато накрая огромният комплекс не се извиси над него и затули небето.

Широка веранда обикаляше задната част на комплекса. Пендъргаст се плъзна върху нея, спря да почине, после внимателно започна да се изкачва по стълбите й, предизвиквайки тихия протест на изсъхналото дърво. Под всяка крачка, която правеше, разцъфтяваха облачета фин прах с формата на ядрена гъба. Все едно вървеше по лунната повърхност. От наблюдателната точка на верандата той се огледа наляво и надясно по протежение на сградата, назад по посока към стълбите, по които се беше качил, и надолу към балюстрадата. Не се виждаше нищо друго освен неговите отпечатъци. „Фонтебло“ спеше необезпокояван съня си.

Започна да се приближава към двойна врата, която водеше във вътрешността. Стъпваше леко като котка, проверявайки първо дюшемето. Вратите бяха затворени, някога дори са били заключени, но много отдавна вандалите бяха извадили едната врата от пантите и сега тя висеше отворена.

Зад нея се простираше някакво голямо общо помещение. Може би го бяха използвали да си пият следобедния чай. Беше много тъмно. Агентът застина неподвижно на прага, за да даде време на очите си да се приспособят. Миришеше силно на сухо гниене, сол и урина от плъхове. Едната стена бе заета от огромна каменна камина. Кресла с високи облегалки и дивани бяха подредени из помещението, а от гнилата им тапицерия стърчаха пружини. Кожени пейки с маси се точеха край стената в далечния край на помещението. Някога меките места за сядане сега бяха напукани, сцепени и плюеха вата. Няколко счупени и избелели снимки от разцвета на езерото Солтън през 50-те години – моторници, водни ски, рибари с непромокаеми ботуши – украсяваха стените заедно с множество по-светли празни правоъгълници, защото останалите бяха откраднати. Всичко беше покрито с тънък слой прах.

Пендъргаст прекоси помещението и се озова под сводеста врата, която го изведе в централния коридор. Тук започваше огромно стълбище, което се виеше към горните етажи, където се намираха стаите за гости и апартаментите. Нататък се виждаха смътните очертания на основното фоайе с неговите дебели дървени колони и морски фрески, които се виждаха само отчасти. Затаил дъх, той остана за малко неподвижен в тишината. Плановете на комплекса бяха в джоба му, но нямаше нужда от тях – цялото разположение се бе запечатало в съзнанието му. Широк коридор водеше наляво – вероятно към спа и балните зали. Вдясно от него имаше ниска сводеста врата, която водеше в салона за коктейли.

В близката стена имаше вградена стъклена витрина, чието стъкло беше счупено, а вътре лежеше самотен лист сбръчкана и избеляла восъчна хартия за циклостил. Пендъргаст се приближи и вторачен напрегнато заради слабата лунна светлина, прегледа написаното.


Добре дошли в прочутия солтънски „Фонтебло“!

Нашата мисия: „Най-модното място край вътрешното море“.



Събота, 5 октомври 1962

Днешната програма:

6 ч. – Плуване за здраве с Ралф Амандеро, два пъти олимпийски претендент

10 ч. – Състезание по водни ски

14 ч. – Продължение на състезанието с моторници

16 ч. – Конкурс „Мис езеро Солтън"

20:30 ч. – Танци в голямата бална зала с оркестъра на Върн Уилямс и звездата на вечерта Джейн Джестър;

23 ч. – „Джунглата оживява“ – разглеждане на животните и безплатни коктейли.


Пендъргаст се обърна към сводестата врата, която водеше в салона. Прозорците му бяха затворени с капаци и макар няколко от ребрата да бяха увиснали или изпаднали, а стъклата счупени, помещението беше много тъмно. Пендъргаст бръкна в един от джобовете на жилетката, извади очила за нощно виждане с усилвател на изображението от трето поколение, намести уреда на главата си и го включи. На мига околността стана ясно видима: столове, стени, полилеи – всичко очертано в призрачно зелено. Агентът завъртя едно копче на очилата, за да регулира яркостта на електронно-оптическия усилвател, след това тръгна да прекосява помещението.

Беше голямо, със сцена в единия ъгъл и дълъг сферичен бар, който заемаше почти цялата далечна стена. Кръгли маси бяха подредени в останалата част от салона. По масите и на пода лежаха счупени коктейлни чаши, а съдържанието им отдавна се бе изпарило и застинало в катранени утайки. На самия бар, макар алкохолът отдавна да беше изчезнал, можеха да се видят спретнати редици от салфетки и купички, пълни с коктейлни пръчици – всичко покрито с фин слой прах. Рамкираното с мрамор огледало зад бара се беше спукало, а върху бара и пода лежаха мътно проблясващи парченца. То беше свидетелство за сумрачната отдалеченост на солтънския „Фонтебло“ – или може би на усещането за нервно безпокойство, каквото само една обитавана от духове къща може да излъчва. Затова вандалите и вехтошарите като Кают не бяха успели напълно да я плячкосат. Вместо това старият хотел в по-голямата си част оставаше капсула на времето за поколението на „Глутницата плъхове“, изоставена на времето и неговите капризи.

Една от стените на салона беше панорамен прозорец, който бе преживял хода на времето само с няколко малки пукнатини. Обаче беше покрит с такава кора солни кристали, че беше станал почти непрозрачен. Пендъргаст отиде до него, почисти малка част с хартиена кърпичка, после погледна оттам. Отдолу лежеше кръгла клетка, а покрай нея бяха подредени салонни столове като около закрит басейн. С тази разлика, че там, където обикновено би трябвало да е плувният басейн, сега зееше черна дупка, облицована с тухли и заобиколена от метална защитна ограда. Тя се извисяваше на около пет метра и приличаше на пастта на свръхголям кладенец. След като се вгледа внимателно с очилата за нощно виждане, Пендъргаст реши, че в черния мрак на дупката различава горните извити пластмасови листа на няколко изкуствени палми.

Зоологическата градина. Не беше трудно да си представиш как тук под звездното небе преди половин век са се срещали холивудски величия и комарджии с пълни чаши в ръце. Смехът им и звън на кристал са се смесвали с рева на дивите зверове, докато са отпивали от уискито със сода и са гледали животните, които са се мятали долу.

Пендъргаст наум прегледа плановете на хотела и картата на мината „Златният паяк“. Зоологическата градина беше разположена точно върху задния вход на мината, използвайки тунела като място, където животните да се мятат насам-натам под погледите на гостите.

Дръпна се от прозореца и вдигна подвижния плот на бара, за да се озове на мястото на бармана. Мина покрай празните лавици, на които някога са стояли безброй бутилки фин коняк и марково шампанско, като внимаваше да не стъпва върху парчетата стъкло. Накрая се озова пред покрита с паяжина врата с едно-единствено кръгло прозорче в горния край. Той я бутна и тя поддаде с тихо скърцане, а паяжините се разделиха беззвучно. Чу тихото топуркане на гризачи. До ноздрите му стигна миризма на застояло, гранясало и изпражнения.

Отвъд вратата следваше лабиринт от кухни, складове и места за заготовка на продуктите. Агентът мина безшумно през тях, поглеждайки насам-натам с очилата, докато не откри вратата, която водеше към бетонно стълбище надолу.

Помещенията за оборудването в мазето на комплекса бяха резервни и функционални като долните палуби на пътнически кораб. Пендъргаст мина покрай едно котелно и няколко складови района – единият беше пълен с гниещи шезлонги и плажни чадъри, а другият с полици, пълни с подредени на купчини изядени от молците униформи на камериерки. Накрая стигна до желязна врата.

Тук отново се спря, за да си припомни разположението на хотела. Тази врата водеше до мястото, където работеха с животните: клетки, ветеринарни грижи, хранене. А отвъд нея беше самата зоологическа градина – и задният вход на кариерата.

Пендъргаст се опита да отвори вратата, но след толкова години металът беше ръждясал и не искаше да поддаде. Опита отново, този път упражнявайки много по-силен натиск, докато тя се отвори пет сантиметра с неприятно скърцане. Бръкна в един от джобовете на тактическата жилетка, извади малък кози крак и го приложи на десетина места по краищата на вратата, за да я освободи от ръждата, а после използва и дълбоко проникващ флотски разтворител на ръжда. Когато този път опита да я бутне, тя се отвори толкова, колкото да мине.

Отвъд нея се простираше коридор, облицован с бели порцеланови плочки. От двете му страни се редуваха отворени врати, а зад тях – езера от мрак въпреки очилата за нощно виждане. Пендъргаст напредваше предпазливо. Дори днес, след толкова години, миризмата на диви животни и изпражнения на едър дивеч тежеше във въздуха. Отляво имаше помещение с четири големи клетки от железни пръчки и врати за хранене. То се отваряше към друго помещение – облицован с плочки ветеринарен кът за прегледи и както изглеждаше, малки хирургически намеси. Малко по-надолу коридорът свършваше пред друга метална врата.

Пендъргаст се спря и се вторачи във вратата през очилата за нощно виждане. Знаеше, че зад нея се намира манипулационната – тук животните щяха да бъдат упоени, ако се наложи, за лечение, почистване или някакви специални манипулации. Онова, което можеше да разбере от плановете, бе, че помещението е играло ролята на нещо като въздушен шлюз. Пресечна точка между подземната зоологическа градина и контролираната атмосфера в района на манипулационната.

Плановете не информираха точно как е била построена зоологическата градина върху задния вход на мината. Също така не показваха дали мината е била запечатана, или е била отворена към зоологическата градина. Той беше подготвен и за двете възможности. Ако е запечатана, разполагаше със средства да я разбие: длета, чук, шперцове, кози крак и смазка.

Тази втора метална врата също се оказа ръждясала, но не толкова, затова Пендъргаст успя да я отвори без големи трудности. Той застана на прага и огледа помещението пред себе си. Беше малко и много тъмно, облицовано с порцеланови плочки, по стените траверси и буфери, а по тавана няколко затворени отдушника. Било е запечатано толкова добре, че бе съхранено от стихиите и беше в по-добро състояние от останалата част на руината – или поне почти. Стените бяха чисти и сякаш проблясваха под болнавата светлина в неговите очила...

Внезапно ужасен удар в тила го запрати на земята. Просна се по корем замаян, а когато главата му малко се проясни, видя своя нападател застанал между него и вратата: висок, с добра мускулатура. Носеше камуфлажни дрехи и очила за нощно виждане, а в ръка стискаше полуавтоматичен .45 калибър, който сочеше към него.

Пендъргаст бавно дръпна ръката си от жилетката, оставяйки своя „Лес Беър“ на място. Изправи се бавно, докато вратата зад мъжа се затвори сякаш от само себе си с ясно доловимо щракване. Показа по всички възможни начини пълно подчинение и готовност за сътрудничество, затова държеше ръцете си на показ и се движеше бавно, докато се възстановяваше от изненадващата засада. Абсолютната пустота на мястото, прахолякът и следите на отминалите десетилетия го бяха приспали и накарали да изпита лъжливо усещане за уединеност.

Свръхестествената острота на сетивата му бързо се възстанови.

Мъжът не беше продумал, нито помръднал. Обаче Пендъргаст можа да види как стойката му се отпуска малко, защото усещането му за крайна готовност отслабна, докато агентът продължаваше чрез телесния си език да изразява, че е под пълния контрол на нападателя.

— Какво става? – попита той с жални покорни нотки и възвърнат тексаски акцент. – Защо ме удари?

Мъжът не отговори.

— Аз съм просто колекционер на артефакти, който проверява това място. – Почти пълзешком Пендъргаст пристъпи крачка напред. – Моля те, не ме убивай.

Той отново сви глава между раменете и падна на колене с потиснато ридание.

— Моля.

Козият крак в джоба на жилетката – след малко помощ от негова страна – падна със звън върху плочките на пода. В тази милисекунда на разсейване Пендъргаст се надигна и с експлозивно движение удари китката на мъжа, счупи я и запрати пистолета на пода. Вместо да се хвърли за пистолета си обаче, мъжът се завъртя върху стъпалото на единия си крак, а другия стовари толкова бързо в стил карате върху гърдите на Пендъргаст, че той не успя да извади оръжието си. Отново се оказа повален на пода, обаче този път не беше изненадан и успя да се претърколи и да избегне друг жесток ритник. Скочи на крака и избегна едно сото маваши гери — ритник с полузавъртане от вън навътре. Блокира с тока на обувката си коляното на мъжа от вътрешната страна и докато отскачаше назад, чу пукота на неговите сухожилия. Нападателят залитна, нанесе прав удар с юмрук. Пендъргаст го избегна, направи лъжливо движение и след като противникът не го улучи, отговори с удар в лицето, а пръстите му бяха в позиция „тигрова лапа“. Мъжът отстъпи, ударът го пропусна за по-малко от сантиметър и той успя да стовари юмрук в стомаха на агента и за малко не му изкара въздуха.

Беше един от най-странните боеве, воден в пълен мрак, пълна тишина и неповторимо напрежение и ярост. Мъжът не продумваше, не издаваше звук, като се изключи някое рядко изръмжаване. Движенията му бяха толкова бързи, че не даде време на Пендъргаст да извади своя „Лес Беър“. Притежаваше отлични бойни умения и в продължение на цяла вечност от шейсет секунди те изглеждаха равностойни. Обаче Пендъргаст разполагаше с отличен набор движения от бойните изкуства и крайно необичайна защитна техника, усвоена в един определен тибетски манастир. Най-накрая, използвайки едно от тези движения, наречено „сврачи клюн“ – със светкавично саблено мушване със събрани като за молитва ръце събори очилата за нощно виждане от лицето на мъжа. Това му осигури предимство на мига и той се възползва, за да нанесе на противника вихрушка от удари. Те го повалиха на колене и без дъх на пода. Секунда по-късно Пендъргаст вече беше извадил своя .45-калибров пистолет и го бе насочил срещу мъжа. Претърси го набързо и намери нож, който захвърли настрана.

— ФБР – обяви той. – Арестуван сте.

Мъжът не отговори. Не беше казал и дума по време на целия сблъсък.

— Отвори вратата.

Мълчание.

Пендъргаст завъртя мъжа, върза ръцете му на гърба със свински опашки, потърси тръба, намери и върза мъжа за нея с още един чифт опашки.

— Чудесно. Сам ще отворя.

Мъжът отново нищо не каза, не показа и признаци, че го е чул. Просто си седеше на пода, вързан за тръбата с безизразно лице.

Когато Пендъргаст тръгна към вратата, за да пусне няколко куршума в ключалката, се случи нещо странно. Помещението започна да се изпълва с отчетлива миризма: деликатния сладък мирис на лилии. Пендъргаст се огледа за източника на миризмата. Изглежда идваше от отдушника на тавана точно над мястото, където беше вързал нападателя. Отдушник, който преди беше затворен, но сега не – от него с леко съскане нахлуваше мъгла. Противникът на Пендъргаст, ослепен заради загубата на очилата за нощно виждане в битката, гледаше уплашено, докато облакът покриваше лицето и тялото му и той започна да кашля и да върти глава.

Пендъргаст забързано се прицели в ключалката и натисна спусъка. Шумът от изстрела беше оглушителен в затвореното пространство. Куршумът отскочи от метала – това наистина беше изненада. Докато се готвеше да стреля повторно, усети как крайниците му натежават, а движенията му стават мудни. Странно чувство започва да изпълва главата му: чувство на пълнота, на щастие, спокойствие и апатия. Черни петна танцуваха пред зеленото му зрително поле. Той залитна, успя да се изправи, залитна отново и изпусна пистолета. Докато му причерняваше и се отпускаше на пода, чу как отдушникът се затваря отново. А след това дойдоха прошепнатите думи:

— За това трябва да благодариш на Олбън...

***

По-късно, нямаше представа след колко време, Пендъргаст изплува от черните сънища, изскочи на повърхността и се свести. Отвори очи в зелена омара. За миг се почувства дезориентиран, защото не беше сигурен какво вижда. В този момент осъзна, че все още носи очилата за нощно виждане и зеленият обект всъщност е отдушникът... тогава си спомни всичко.

Изправи се на колене и после – с болки – на крака. Беше натъртен от боя, но същевременно се чувстваше странно силен и освежен. Миризмата на лилии се беше разнесла. Неговият противник още лежеше смачкан и в безсъзнание на пода.

Пендъргаст се зае с инвентаризацията. Огледа помещението през очилата си, но този път много по-напрегнато. Порцелановите плочки стигаха на височина метър и двайсет от стените, онова над тях беше неръждаема стомана. На тавана беше затвореният отдушник, а високо по стените се виждаха дюзи. Каналът на пода беше запушен с цимент.

Това припомни на агента едно друго, твърде раз— лично помещение, което някога е било използвано за твърде варварски цели.

Тишината, мракът и странното излъчване на помещението го накараха да потръпне. Бръкна в джоба, потърси мобилния си телефон и започна да набира.

Докато го правеше, се чу металическо щракане, езичето на бравата се прибра и металната врата зейна отворена, разкривайки късия коридор зад нея, напълно празен, като се изключат неговите собствени следи в праха.

Загрузка...