70.

Барбо водеше, а Бръснатата глава блъскаше Констънс пред себе си. Минаха през Музея на бонзаите и навлязоха в далечното крило на Палмовата къща, все още украсена за сватбата, но сега изглеждаща много зле. Четирима мъже стояха около фигура, настанена на масата, която бе запазена за жениха и булката. Бяха сложили свещ на нея, която хвърляше сумрачна светлина, едва проникваща в царящия наоколо мрак.

Когато видя Пендъргаст свлечен на стола и с белезници, мръсно лице и раздърпан костюм, Констънс залитна. Дори очите му бяха изгубили своя блясък. За миг тези присвити оловни очи я стрелнаха и Констънс се ужаси от безнадеждността в тях.

— Каква изненада! – каза Барбо. – Неочаквана, но не нежелана. Всъщност дори аз самият не бих могъл да я планирам толкова добре. Не само пъхна в ръцете ми своята малка любовница, но и ми дойде на крака, макар и болен.

Той се загледа в Пендъргаст със студена усмивка и после нареди:

— Изправете го на крака, искам да внимава в това, което ще става.

Те вдигнаха на крака агента, който беше толкова слаб, че едва стоеше. Трябваше да го държат, защото коленете му поддаваха. Констънс едва понасяше тази гледка. Тя беше причината да е тук.

— Накрая планирах да те посетя, за да знаеш кой и защо ти е причинил това. И... – Барбо се усмихна отново – най-важното: как е възникнала идеята за този малък заговор.

Главата на Пендъргаст увисна на една страна.

— Събудете го – нареди Барбо на хората си.

Един от тях, с врат така покрит с татуировка, че беше напълно син, пристъпи и му нанесе изненадващ удар с цяла длан по бузата.

Констънс се вторачи в татуирания.

— Ти ще умреш пръв – заплаши тя тихо.

Мъжът погледна към нея, устата му се изкриви подигравателно, а очите му се плъзнаха похотливо по тялото й. Той се изсмя късо, протегна ръка, сграбчи косата й и я придърпа към себе си.

— Ще ме гръмнеш с пушката, която криеш в катеричката си, а?

— Достатъчно – каза Барбо рязко.

Татуираният отстъпи с подхилкване.

Барбо отново насочи вниманието си към Пендъргаст.

— Предполагам, че вече знаеш в общи черти защо те отрових. Сигурно си оценил поетичната справедливост. Нашите семейства са били съседи в Ню Орлиънс. Моят прапрадядо е ходил на лов с твоя прапрапрадядо Езекия в неговата плантация, където няколко пъти го е канил с жена му на вечеря. В замяна Езекия е отровил моите прапрародители с така наречения си еликсир. Смъртта им е била ужасна. Обаче историята не свършва там. Баба ми е приемала еликсира, докато е била бременна, и е родила преди да умре от въздействието му. В резултат еликсирът предизвикал епигенетически промени в кръвната й линия, в нашата семейна ДНК, предизвиквайки опустошение в поколенията. Разбира се, по онова време никой не е знаел това. От време на време умирал по някой член на фамилията. Лекарите били озадачени. Моите предци шепнешком говорели за „семейното заболяване“. То пощадило поколението на баща ми. И моето. Смятах, че „семейното заболяване“ се е изчерпало от само себе си. – Той направи пауза. – Колко съм бъркал. Следващата жертва беше моят син. Той умря бавно и ужасно. Лекарите отново бяха смаяни. Отново казаха, че има някакъв наследствен недостатък в нашите гени. – Барбо замълча, оглеждайки пресметливо Пендъргаст.

— Той беше моят едничък син. Жена ми вече си беше отишла. Останах сам със скръбта си. – Пое си дълбоко дъх и продължи. – Точно тогава бях посетен. От твоя син Олбън. – След като каза това, Барбо се обърна и започна да крачи бавно напред-назад. Гласът му беше нисък и трепереше. – Олбън ме намери и ми отвори очите за злото, причинено от твоето семейство на моето. Изтъкна, че в основата на богатството на фамилия Пендъргаст са главно кървавите пари от еликсира на Езекия. Твоят разточителен начин на живот – апартамента в „Дакота“ и къщата на „Ривърсайд Драйв“, твоят „Ролс-Ройс“ с шофьор, прислугата – всичко това е благодарение на чуждите страдания. Олбън беше потресен от твоето лицемерие: преструвката ти, че носиш справедливост на света, като през цялото време си бил въплъщението на несправедливостта.

По време на речта гласът на Барбо се беше усилил. Той спря, лицето му бе зачервено, а кръвта отчетливо пулсираше във вените на шията му.

— Твоят син ми разказа колко те мрази! Боже, каква прекрасна омраза беше това! Той дойде при мен с план за справедливост. Как му казваше? Възхитително подходящ.

Барбо отново започна да крачи насам-натам, но вече по-бързо.

— Няма да ти казвам колко пари и време ми отне да пусна плана си в действие. Най-голямото предизвикателство беше да открия една по една оригиналните съставки на еликсира. Слава богу, имаше скелет на убита от него жена в сбирката на нюйоркския музей и аз се сдобих с една кост от него. Тя помогна на моите учени да открият химическата формула. Обаче ти, разбира се, знаеш всичко това.

След това дойде предизвикателството за залагането на капана при езерото Солтън – място, което Олбън сам беше открил. За мен беше важно да те постигне същата съдба като тази на моя син и останалите от моята фамилия. Олбън го беше очаквал. Аз нямаше никога да успея, ако преди да ме напусне в онази специална вечер, той не ме бе предупредил по най-убедителния начин в никакъв случай да не те подценявам. Наистина, много мъдър съвет. Разбира се, той ме предупреди и за нещо друго: да не пращам никого по дирите му. След това си тръгна.

Барбо се спря на място и се надвеси над Пендъргаст. Агентът отвърна на погледа му, очите му бяха като стъклени цепки на бледото лице. От носа му течеше кръв, пурпурна на фона на алабастровата кожа.

— Тогава се случи нещо забележително. Почти година след това, точно когато планът ми напълно изкристализира, Олбън се върна. Изглежда беше променил мнението си. Накратко, опита всичко, за да ме откаже от плановете ми за отмъщение, и когато не успя, си тръгна гневен.

Той си пое дъх толкова дълбоко, че потрепери.

— Знаех, че няма да се откаже. Знаех, че ще се опита да ме убие. Може би щеше да успее, ако... не бяха записите от охранителните камери при първото му посещение. Нали разбираш, въпреки предупреждението му изпратих хора да го спрат, но той ги унищожи по най-резултатния насилствен начин. Гледах отново и отново тези омайни записи... и след време открих единственото възможно средство да направи почти немислимото. Имаше един вид шесто чувство, нали? Способността да предвижда какво ще се случи в бъдеще.

Барбо погледна Пендъргаст, за да види какво въздействие оказват думите му.

— Не съм ли прав? Предполагам, че всички го притежаваме в някаква степен: примитивно интуитивно усещане за онова, което предстои да се случи. Само че у Олбън това чувство беше по-фино. Той най-арогантно ми каза за своите „забележителни способности“. Когато проучвах записите от охранителните камери кадър по кадър, стигнах до извода, че синът ти притежава свръхестествената способност да предчувства събитията. Един вид да вижда в бъдещето за няколко секунди.

Не напълно, нали разбираш, но да вижда възможностите. Разбира се, няма съмнение, че знаеш всичко това.

Разхождането напред-назад отново се ускори. Барбо се държеше като обсебен.

— Няма да навлизам във всички гадни подробности как го унищожих. Достатъчно е да кажа, че насочих собствените му способности срещу него. Беше твърде самомнителен, защото нямаше усещане за собствената си уязвимост. Освен това си мисля, че между първата и последната ни среща беше поомекнал. Задействах най-грижливия план за нападение и го разясних на моите хора. Всичко беше готово. Подмамихме Олбън с обещанието за нова среща. Този път за помирение. Той пристигна, знаеше всичко и се чувстваше неуязвим, знаеше, че срещата е измама, и аз го удуших спонтанно с връзка за обувки веднага щом се появи. Беше изненадваща импровизация, без преднамерена злонамереност. Нарочно избягвах да мисля кога и как всъщност ще го убия. Между другото, изненадата, изписана на лицето му, беше направо безценна.

Той избоботи нещо подобно на смях.

— И това беше най-голямата ирония. Аз се блъсках как да подмамя в капана теб – най-подозрителния и предпазлив човек. Накрая Олбън сам осигури примамката. Използвах неговия труп за това. Между другото, бях там, в солтънското „Фонтебло“, на място. Ако знаеш колко пари и време струваше организирането на капана – чак до паяжините, недокоснатата прах, ръждата по вратите. Но си струваше, защото това беше цената да те подлъжа, да те подмамя вътре. Да те наблюдавам как се промъкваш, как си мислиш, че си по-добър – бих платил десет пъти повече, за да гледам това! Трябва да знаеш, че аз натиснах бутона, излял еликсира, който те отрови. И ето ни сега тук!

Когато отново се завъртя, лицето му се изкриви в усмивка.

— И още нещо. Разбрах, че имаш и друг син – Тристрам, който учи в Швейцария. Когато си заминеш, ще му направя малко посещение. Решил съм да почистя света от петното Пендъргаст.

След това Барбо спря и застана пред Пендъргаст с масивната си издадена напред брадичка.

— Искаш ли да кажеш нещо?

Пендъргаст помълча малко, после каза нещо с тих, неясен глас.

— Какво?

— Аз... – Пендъргаст замълча, защото не му стигна въздухът да продължи. Барбо му нанесе къс, силен удар.

— Ти какво? Кажи го!

-... съжалявам.

Барбо отстъпи назад, изненадан.

— Съжалявам за онова, което се е случило със сина ти... за твоята загуба.

— Съжаляваш? – успя да каже Барбо. – Ти съжаляваш? Това няма да оправи нещата.

— Аз... приемам смъртта, която настъпва.

Щом чу това, Констънс замръзна на мястото си. Наелектризирано мълчание се спусна в помещението. Барбо, очевидно удивен, се бореше да си върне инерцията на своя гняв. Във временното мълчание сребристите очи на Пендъргаст се стрелнаха към Констънс – за не повече от миг – и в този бърз поглед тя усети някакво съобщение. Но какво?

— Съжалявам...

Констънс усети лекото отпускане на хватката, с която Бръснатата глава я държеше за ръцете. Той, както останалите, беше погълнат от драмата, която се разиграваше между Барбо и Пендъргаст.

От изтощение Пендъргаст изведнъж се строполи като торба цимент на пода. Двамата мъже от двете му страни се опитаха да го хванат за ръцете, но бяха изненадани и извадени от равновесие, докато се опитваха да го вдигнат отново на крака.

В този миг Констънс осъзна, че е дошло нейното време. С рязко движение се освободи от Бръснатата глава и се хвърли в мрака.

Загрузка...