33.

— Господин лейтенант, търсят ви.

Питър Англър вдигна очи от купчината разпечатки, които лежаха на бюрото му, и погледна въпросително своя помощник сержант Слейд, който стоеше на прага.

— Кой?

— Блудният син – отговори Слейд с тънка усмивка, докато отстъпваше назад. Миг по-късно слабото аскетично тяло на специален агент Пендъргаст се появи в рамката на вратата.

Англър се справи добре в усилието си да скрие своята изненада. Без да каже нищо, покани Пендъргаст с жест да седне. Долови, че днес агентът изглежда различно; не беше съвсем сигурен на какво се дължи, но си помисли, че причината е в очите, които изглеждаха необичайно ярки на фона на едно обикновено бледо лице.

Той се облегна удобно, откъсвайки се от разпечатките. Достатъчно беше ухажвал агента, сега щеше да го остави да заговори пръв.

— Лейтенанте, исках да ви поздравя за вашето вдъхновено откритие – започна Пендъргаст. – Никога не би ми хрумнало да търся анаграма на името на моя син в списъците на пътниците от Бразилия. Типично за Олбън, да превърне и това в игра.

Разбира се, че не би ти хрумнало, помисли си Англър. Главата на Пендъргаст не работеше по този начин. Той се запита лениво дали пък Олбън не е бил по-интелигентен от баща си.

— Обхвана ме любопитство – продължи Пендъргаст – кога точно е кацнал Олбън в Ню Йорк?

— Четвърти юни – отговори Англър. – С полет на „Еър Бразил“ от Рио.

— Четвърти юни – повтори Пендъргаст сякаш на себе си. – Седмица преди да бъде убит. – Погледна към Англър. – Разбира се, след като открихте анаграмата, проверихте и по-раншни списъци?

— Естествено.

— Открихте ли нещо друго?

За миг Англър се изкуши да отговори уклончиво, за да нагости Пендъргаст с неговите собствени номера, но той не беше такова ченге.

— Още не. Разследването продължава. Броят на списъците, които трябва да се проверят, е огромен и не всички, особено тези на чуждите авиокомпании, са наред, както на човек му се иска.

— Разбирам. – Пендъргаст потъна в мисли за малко.

— Лейтенанте, искам да се извиня, че не бях... ъъъ... толкова отзивчив при предишните ни срещи, колкото може би трябваше да бъда. По онова време смятах, че мога да постигна по-голям напредък в разследването на убийството на моя син, ако движа случая сам.

С други думи, си ме сметнал за непохватен идиот, за каквито смяташ по-голямата част от колегите, помисли си Англър.

— Сбърках. С цел да поправя това, реших да изложа пред вас фактите до днес такива, каквито ги познавам.

Англър отговори с лек жест на ръката, обръщайки я с дланта нагоре, за да покани специалния агент да продължи. В сенките на задната част на кабинета сержант Слейд стоеше прав, както беше свикнал, и поглъщаше всичко чуто.

Пендъргаст накратко разказа на Англър историята на мината за тюркоази, засадата и връзката й с убийството на техника в Музея по естествена история. Англър слушаше с нарастваща изненада и раздразнение, дори яд заради всичко, което Пендъргаст беше скрил. Същевременно информацията можеше да се окаже много полезна. Щеше да отвори случая за нови посоки на разследването, разбира се, само ако можеше да се разчита на нея. Англър слушаше безстрастно, като внимаваше да не показва някаква реакция.

Пендъргаст свърши разказа си и замълча, като го гледаше, сякаш очакваше отговор, но лейтенантът продължаваше да мълчи.

След известно време мълчание Пендъргаст заговори отново:

— Лейтенанте, това е развитието на случая или по-точно случаите до днес. Предлагам ви информацията в дух на сътрудничество. Ако мога да ви помогна по някакъв друг начин, надявам се, че ще ми съобщите.

Едва сега Англър се размърда на мястото си.

— Благодаря, агент Пендъргаст, ще ви съобщим.

Пендъргаст кимна вежливо и излезе от кабинета.

Англър остана на мястото си, облегнат удобно, още малко. След това се обърна към Слейд и му махна да дойде. Сержант Слейд затвори вратата и седна на стола, който Пендъргаст току-що беше освободил.

Англър остана известно време загледан в Слейд. Той беше нисък, мургав и навъсен – един изключително проницателен съдник на човешката природа. Освен това беше най-циничният човек, когото Англър познаваше. И двете качества го правеха отличен съветник.

— Какво мислиш? – го попита накрая.

— Не мога да повярвам, че кучият син е скрил толкова неща от нас.

— Така е и защо е всичко това сега? Защо, след като направи всичко възможно да ми дава само откъслеци от информация, идва тук по собствена воля и споделя всичките си тайни?

— Има две възможности – отговори Слейд. – Първата – иска нещо.

— А втората?

— Не е споделил.

— Какво не е споделил?

— Всичките си тайни.

Англър се засмя.

— Сержанте, харесва ми начинът, по който работи главата ти. – После направи пауза. – Прекалено рязко. Това неочаквано извъртане на сто и осемдесет градуса. Това открито и очевидно дружелюбно предложение за сътрудничество. А и тази история с мината за тюркоази – капан и тайнствен нападател...

— Не ме разбирай погрешно – прекъсна го Слейд, после хвърли парченце карамел от сладък корен в устата си – винаги имаше пълен джоб от тях – а хартийката запрати в кошчето за боклук. – Вярвам на разказа му, колкото и невероятно да звучи. Въпросът е, че не казва всичко.

Англър сведе очи към бюрото си и се замисли за малко. След това вдигна отново очи и попита:

— И какво иска?

— Хвърля въдицата. Иска да научи какво сме открили за движението на сина му.

— Което означава, че още не знае всичко за него.

— А може и да знае и като се преструва, че проявява интерес, иска да ни прати в погрешна посока. – Слейд пусна крива усмивка, докато дъвчеше.

Англър се наведе, придърпа лист хартия и написа стенографски няколко бележки. Обичаше стенографския запис не само заради бързината, а и защото толкова отдавна беше изгубил популярност, че правеше бележките му сигурни като шифрованите. След като свърши, бутна листа настрана.

— Ще изпратя екип в Калифорния да провери тази мина и да разпита мъжа в затвора на Индио. Също така ще се обадя на Д’Агоста и ще поискам всичко, което има за случая в музея. Междувременно искам ти тихичко - тихичко — да изровиш всичко, което можеш да намериш за Пендъргаст. Цялата му история: досието му, арести и осъждания, похвали и порицания – всичко. Имаш неколцина приятели в Бюрото. Заведи ги да пийнете. Не пропускай слуховете. Искам да знам всичко за този човек.

Лицето на Слейд бавно се разтегна в усмивка. Това беше задача точно по негов вкус. Стана от мястото си, без да каже нещо, и излезе от кабинета.

Англър отново се облегна удобно, пъхна ръце зад главата си и се вторачи в тавана. Прехвърли наум цялото си досегашно вземане-даване с Пендъргаст: първата им среща тук в този кабинет, когато агентът прояви забележително нежелание за съдействие; аутопсията, по-късната среща в склада за доказателства, когато Пендъргаст перверзно не прояви никакъв или много малък интерес към разкриването на убиеца на сина си; и днес отново в този кабинет, когато внезапно се беше преобразил в олицетворение на прямотата. На Англър тази рязка промяна приличаше на често срещаната тема в много от гръцките митове, които познаваше толкова добре: предателството. Атрей и Тиест, Агамемнон и Клитемнестра. Сега, докато гледаше тавана, осъзна, че докато през изминалите седмици беше изпитвал съмнение и раздразнение към Пендъргаст, през това време у него бавно се бе развивало друго чувство към него: черна подозрителност.

Загрузка...