Тиери Габлер седна на терасата на кафене „Ремоар“ и с въздишка отвори броя на „Дьо Корие“. Не мина повече от минутка, преди келнерката да долети, за да вземе обичайната поръчка: чаша пфлюмли[26], малка чиния студени сушени меса и няколко филийки ръжен хляб.
— Добър ден, господин Габлер – изчурулика момичето.
— Благодаря, Ана – отговори той с усмивка, надявайки се да е очарователна. Тя си тръгна и той проследи играта на хълбоците й с дълъг втренчен поглед. След това насочи вниманието си към пфлюмлито, отпи и въздъхна тихо от задоволство. Беше се пенсионирал от държавната си служба преди година и пийването в късния следобед на един аперитив в някое улично кафене се превърна в ритуал. Особено му се нравеше кафене „Ремоар“. Макар да не предлагаше гледка към езерото, то беше едно от малкото останали традиционни кафенета в Женева. А като се добави разположението му – в средата на кръглия търговски площад – идеалното място да се насладиш на градската суетня.
Отпи втора глътка от „водата на живота“, сгъна спретнато вестника на трета страница и се огледа. По това време на деня кафенето както обикновено гъмжеше от обичайната смес от туристи, бизнесмени, студенти и малки групи клюкарки. Улицата също бе оживена: профучаваха коли, забързани хора се разминаваха на тротоарите. Женевските празненства не бяха далеч и хотелите вече се пълнеха с хора, които очакваха с нетърпение световноизвестните фойерверки.
Той внимателно сложи парче сушено месо върху една от филийките, вдигна я до устата си и точно се готвеше да отхапе, когато изведнъж – със силен писък на гумите – до тротоара закова кола на не повече от метър и половина от мястото, където седеше на терасата. Не беше каква да е кола. Приличаше на нещо от следващото столетие: легнала ниско, едновременно гладка и ъгловата, имаше вид на скулптирана от парче гранат с цвят на пламъци. Масивните джанти се издигаха на едно равнище с арматурното табло, което трудно се различаваше зад затъмненото стъкло. Габлер не беше виждал подобен автомобил. Докато зяпаше, несъзнателно остави парчето хляб в чинията. Различи емблемата на „Ламборгини“ върху злата на вид муцуна на колата на мястото, където би трябвало да е решетката.
В този момент шофьорската врата с форма на крило на чайка се отвори нагоре и от колата, без да обръща внимание на движението, слезе мъж. Една от приближаващите коли едва не го блъсна и трябваше да влезе в насрещната лента, а шофьорът гневно натисна клаксона. Слезлият не му обърна никакво внимание, блъсна вратата да се затвори и се отправи към терасата на кафенето. Габлер се вторачи в него. Изглеждаше също толкова необичайно, колкото колата си. Беше блед – Габлер никога не бе виждал по-блед човек. Очите му бяха черни и пълни с болка, а походката – бавна и несигурна като на пиян, който се опитва да мине за трезвен. Габлер видя, че вътре мъжът размени няколко думи с управителката, след това излезе и седна на няколко маси от неговата. Габлер отпи още една глътка пфлюмли и тогава се сети за филийката с месо, която си беше приготвил. Отхапа, като през цялото време се опитваше да не зяпа твърде открито непознатия. С ъгълчето на очите си забеляза, че сервираха на мъжа нещо, което приличаше на абсент. Напитка, която едва наскоро беше узаконена в Швейцария.
Габлер вдигна вестника и насочи вниманието си към трета страница, като от време на време си позволяваше да хвърли поглед към мъжа, седнал по-надолу на терасата. Седеше неподвижен като камък, без да обръща внимание на нищо и никого, със светли очи, вторачени в нищото почти без да премигват. От време на време поднасяше чашата абсент до устните си. Габлер забеляза, че ръката на мъжа трепери и всеки път, когато оставяше чашата, тя потракваше по масата.
Скоро чашата остана празна и беше поръчана нова. Габлер изяде месото и хляба, изпи пфлюмлито и прочете вестника. Накрая странният непознат бе забравен заради отдавна установените занимания в един типичен за Габлер следобед.
Изведнъж се случи нещо, което привлече вниманието му. Той забеляза, че откъм търговския площад към тях бавно идва пътен полицай. В ръката си стискаше кочан с глоби и оглеждаше всяка от паркиралите коли. От време на време, когато попаднеше на неправилно паркирал автомобил или времето на апарата бе изтекло, спираше, усмихваше се доволно, написваше фиша и пъхваше втория лист под чистачката.
Габлер погледна към ламборгинито. Вярно, че женевските правила за паркиране бяха византийски и строги, но пък и колата бе паркирана просто небрежно.
Сега полицаят наближи терасата на кафенето. Габлер гледаше сигурен, че облеченият в черно мъж ще скочи да си премести колата, преди ченгето да стигне до нея. Но не: той остана на мястото си, отпивайки от време на време от питието си.
Полицаят стигна до ламборгинито. Беше нисък и доста закръглен, с червендалесто лице и гъста бяла къдрава коса, която стърчеше изпод фуражката. Колата очевидно беше паркирана неправилно – вмъкната в тясното пространство под екстравагантен ъгъл. Показваше безразличие, дори презрение срещу властта и порядъка. Това предизвика по-голяма и самодоволна усмивка от обичайното, докато полицаят си плюнчеше пръста, за да отвори кочана. Фишът беше написан, но къде беше чистачката? Оказа се вградена в каросерията и му беше нужно известно време да я открие, но след това пъхна листчето с театрален жест под нея.
Едва сега, когато пътният полицай си тръгна, мъжът в черно стана от масата. Слезе от терасата, приближи се до полицая и застана между него и следващия автомобил. Без да говори, той само протегна ръка и показа ламборгинито.
Пътният полицай погледна от него към колата и обратно.
— Това вашата кола ли е? – попита той на френски.
Мъжът кимна.
— Господине...
— Моля, на английски – каза мъжът с американски акцент, който Габлер разпозна като южняшки.
Пътният полицай, подобно на повечето женевци говореше приличен английски. С въздишка, сякаш правеше голяма жертва, той смени езиците.
— Добре.
— Изглежда съм извършил някакво нарушение на правилата за паркиране. Както можете да се уверите, тук аз съм чужденец. Моля да ми позволите да преместя колата и нека забравим за глобата.
— Много съжалявам – каза полицаят, макар че в тона му изобщо не се долавяше съжаление. – Фишът вече е написан.
— Забелязах. Моля, кажете ми какво отвратително престъпление съм извършил?
- Господине, паркирали сте в синята зона.
— Всички останали коли също са паркирали в синята зона. Оттам и моето предположение, че паркирането в синя зона е разрешено.
— О! – възкликна полицаят, сякаш беше спечелил важна точка във философски дебат. – Обаче вашата кола няма паркинг диск.
— Какво?
— Паркинг диск. Не може да паркирате в синята зона, без да имате паркинг диск на предното стъкло, на който да отбележите часа, когато сте паркирали.
— Наистина. Паркинг диск. Колко старомодно. И как аз, един чужденец, мога да знам това?
Пътният полицай изгледа мъжа с бюрократично презрение.
— Господине, като гост на нашия град, от вас се очаква да се подчинявате на моите правила.
- Моите правила?
Полицаят изглеждаше леко огорчен от това неволно изпускане.
— Нашите правила.
— Разбирам. Дори тези правила да са своенравни, ненужни и крайно вредни?
Дребничкият пътен полицай се смръщи. Видът му издаваше объркване и несигурност.
— Господине, законът си е закон. Вие го нарушихте и...
— Само минутка. – Американецът сложи ръка върху китката на полицая, на практика препятствайки свободата му на придвижване. – Колко е глобата с фиш?
— Четиресет и пет швейцарски франка.
— Четиресет и пет швейцарски франка значи. – Американецът, който все още препречваше пътя на полицая, бръкна в джоба си и подчертано бавно извади портфейл, отвори го и отброи сумата.
— Господине, не мога да приема глобата. Трябва да отидете в...
Неочаквано американецът скъса банкнотите, първо на половина, после още веднъж, докато от тях останаха малки парченца и той ги хвърли нагоре във въздуха като конфети, които с въртене паднаха върху фуражката и раменете на пътния полицай. Габлер продължаваше да гледа захласнато случващото се. Минувачите и другите посетители по терасата също бяха удивени от тази постъпка.
— Господине – каза полицаят, чието лице беше почервеняло още повече, – вие очевидно сте в нетрезво състояние. Налага се да ви помоля да не се качвате на тази кола или...
— Или какво? – попита американецът гневно и презрително. – Ще ми напишете фиш за замърсяване в нетрезво състояние? Внимавайте, господине, защото сега ще пресека улицата точно на това място. Тогава може да ме глобите и за неправилно пресичане в нетрезво състояние. О, не, предполагам, че нямате нужната власт, за да наложите такова тежко наказание. Затова е нужен истински полицай. Колко тъжно за вас. „Клюн изтръгвай от сърцето... “[27]
Събрал всичкото си достойнство, пътният полицай от търговския площад извади мобилен телефон от джоба си и започна да набира. Докато правеше това, американецът заряза мелодраматичното поведение, което бе възприел толкова неочаквано, и бръкна в джоба на сакото си. Този път извади различен портфейл. Габлер видя, че вътре има нещо като значка. Мъжът го показа на полицая за миг и го прибра отново в джоба си.
Държанието на полиция веднага се промени. Надутото, натрапчиво бюрократично поведение изчезна.
— Господине, трябваше веднага да ми кажете. Ако знаех, че сте тук по служба, нямаше да ви напиша фиш. Обаче това не е извинение...
— Разбрали сте ме погрешно. Не съм тук по служба. Аз съм просто пътешественик, който се е отбил да изпие чашка за „сбогом“ на път за летището.
Пътният полицай поклати глави и отстъпи. Обърна се към ламборгинито и фиша за глоба, който леко се полюшваше от бриза, повяваш на площада.
— Господине, позволете да махна глобата, но ще трябва да ви помоля...
— Не махайте глобата! Да не сте я пипнали! – излая американецът.
Полицаят се обърна, вече напълно сплашен и объркан.
— Господине? Нищо не разбирам.
— Не разбирате? – отговори гласът, чиито нотки ставаха по-ледени с всяка дума. – Нека ви обясня по достъпен начин, който, надявам се, дори човек с ниска интелигентност би разбрал. Реших, че искам глобата, драги ми господинчо, разносвач на глоби. Ще оспоря фиша в съда. И ако не бъркам, това означава, че и вие ще трябва да се явите там. Тогава с най-голямо удоволствие ще обясня на съда, на адвокатите и всички събрани каква нещастна сянка на човек сте. Сянка? Може би преувеличавам. Сянката поне може да докаже, че е висока. Висока? А вие? Вие сте хомункулус, говедо, цирей на задника на човечеството. – С рязко движение американецът бръсна фуражката от главата на мъжа. – Я се вижте! Сигурно сте на шейсет, ако не и повече, а още пишете глоби. Както сигурно сте правили преди десет, преди двайсет и преди трийсет години. Сигурно сте толкова добър в тази работа, толкова необикновено резултатен, че началниците ви просто не смеят да ви повишат. Поздравявам ви за забележителната скука, която навявате. Наистина, какъв неповторим шедьовър е човекът! Въпреки всичко усещам, че не сте напълно доволен от поста си – виждам по капилярите по носа и бузите ви, че често давите скърбите си в алкохол. Отричате ли? Не, не го правите. Заради това жена ви също не е особено щастлива. О, откривам във вашето изражение на преследван, във вашето заплашително перчене, което веднага отстъпва пред по-силния, един истински Уолтър Мити[28]. Е, ако това представлява утеха, мога да предрека какво ще пише на надгробния ви камък: „Всичко четиресет и пет франка, моля“. А сега бъдете така добър да се дръпнете от колата ми, за да мога да отида до най-близкия полицейски участък и да се погрижа... да се погрижа...
По време на тази тирада лицето на американеца се разкриви, отпусна, доби измъчен вид и посивя. Капки пот покриваха челото и слепоочията му. По време на бълнуването си в един момент се поколеба, за да прокара ръка по челото си; втория път, за да помаха пред носа си, сякаш се опитва да прогони някаква миризма. Габлер забеляза, че не само кафенето, но цялата улица бе замряла, докато гледаше тази странна драма, която се разиграваше пред очите им. Мъжът беше или пиян, или надрусан. В този момент тръгна несигурно към ламборгинито, а полицаят побърза да му направи път. Американецът се протегна към дръжката на вратата, поопипа за нея с несигурния жест на слепец, но я пропусна. Направи крачка напред, залитна, успя да запази равновесие, залитна отново и рухна върху тротоара. Чуха се викове за помощ, хора наскачаха от масите. Габлер също скочи на крака, поваляйки стола си назад. В своята изненада и смайване дори не осъзна, че току-що бе разлял половин чаша пфлюмли върху единия крачол на добре изгладените си панталони.