Скръбният лабиринт

15.

Помещението за съхраняване на доказателства и имущество на Двайсет и шесто полицейско управление на Нюйоркската полиция не беше помещение в общоприетия смисъл, а по-скоро криволичеща бърлога от кътчета, ниши и скрити места, отделена от останалата част на мазето на участъка с дебела телена мрежа. Сградата беше стара и в мазето силно миришеше на мухъл и селитра. Понякога на лейтенант Питър Англър се струваше, че ако вземат да организират претърсване, зад някоя стена ще открият зазидания скелет, вдъхновил По^[10] да напише „Бъчвата с амонтилядо^[11]“. Сега стоеше пред големия прозорец, вграден в мрежата, на който имаше надпис: „Склад за доказателства“. Чуваше слабо чукане и драскане от пространствата отвъд гишето. Мина още минута и от сумрака изплува сержант Мълвахил, носещ с две ръце малка кутия за доказателства.

— Това е, сър – каза той.

Англър кимна, след това направи няколко крачки надолу по коридора и влезе в помещението за писане на доклади. След като затвори вратата, изчака Мълвахил да остави кутията в преходния шкаф, вграден в общата стена. Подписа бележката и я върна обратно през отвора. След това занесе кутията за доказателства на най-близката маса, седна с кутията пред себе си, вдигна капака и надникна вътре.

Нищо.

Всъщност нищо беше леко преувеличение. Имаше няколко проби от дрехите на Олбън Пендъргаст, парче кал от тока на една обувка, пъхнато в малко пликче с цип. Имаше и няколко смачкани куршума, извадени от автомобилни каросерии, обаче все още ги изследваха в отдела по балистика.

Единственото истинско веществено доказателство – парче тюркоаз – не беше тук. Беше останала малката пластмасова кутийка, в която го сложиха... преди Пендъргаст да го изпише.

Шестото чувство на Англър не го беше подвело – камъка го нямаше. Но се беше надявал, макар да знаеше, че е напразно, Пендъргаст да е върнал тюркоаза. Вторачен в кутията за доказателства, почувства как постепенно започва да се ядосва. Агентът бе обещал да го върне след двайсет и четири часа... които бяха изтекли преди два дни. Англър не беше успял да се свърже с него – многобройните му позвънявания останаха без отговор.

Колкото и да го беше яд на Пендъргаст, повече се ядосваше на самия себе си. На практика агентът на ФБР беше молил за тюркоаза – на аутопсията на своя собствен син – направо да не повярваш – и в момент на слабост, в разрез със здравия разум, Англър беше отстъпил. И в резултат какво? Пендъргаст не бе оправдал доверието му.

По дяволите, какво ли прави е камъка?

Нещо размазано и черно се мерна в периферното му зрение и Англър се обърна, за да види самия агент – появил се като по магия в резултат на неговите мисли – застанал на прага на помещението за писане на доклади. Пендъргаст се приближи безмълвно и докато Англър го наблюдаваше, бръкна в джоба си и му предаде тюркоаза.

Детективът се вторачи внимателно в камъка – беше същият или поне така изглеждаше. Той отвори пластмасовата кутия, сложи тъмносиния камък вътре, затвори капака и я сложи в кутията за доказателства. След това погледна отново Пендъргаст.

— Какво се очаква да кажа за това? – попита той.

Агентът отвърна на вторачения му поглед с любезно изражение.

— Надявах се да ми благодарите.

— Да ви благодаря? Задържахте камъка четиресет и осем часа по-дълго, отколкото ви бях отпуснал. Не отговаряхте на обажданията ми. Агент Пендъргаст, правилата за регистрация и движение на веществените доказателства не съществуват безпричинно и тяхното нарушаване е крайно непрофесионално.

— Познавам правилата за регистрация и движение на веществените доказателства не по-зле от вас, който ми позволихте да взема камъка въпреки, а не според тях.

Англър си пое дълбоко дъх. Гордееше се с това, че умее да запазва спокойствие и проклет да е, ако позволи този призрак в черно, този сфинкс да го извади от равновесие.

— Кажете ми защо го задържахте толкова дълго?

— Опитвах се да установя откъде идва.

— И успяхте ли?

— Резултатите още не са окончателни.

Още не били окончателни. Отговорът не би могъл да бъде по-неясен. Англър направи пауза. След това реши да опита друг подход.

— Поемаме нов курс в преследването на убиеца на вашия син.

— Наистина?

— Ще проследим, доколкото можем, движенията на Олбън в дните и седмиците преди убийството.

Пендъргаст изслуша в мълчание това. След това с леко свиване на раменете се обърна, за да си върви.

Англър не успя да се сдържи въпреки усилията и раздразнението му изби:

— Свиване на рамене и това е всичко?

— Вижте, лейтенанте, много бързам. Отново ви благодаря, че ми позволихте да взема тюркоаза. А сега, ако нямате нищо против, трябва да си вървя.

Обаче Англър още не беше свършил с него, затова го последва до вратата.

— Толкова ми се иска да зная какво, по дяволите, се върти из главата ви? Как може да сте толкова... безразличен? Не искате ли да знаете кой е убил вашия син?

Обаче Пендъргаст вече беше завил зад ъгъла на помещението за писане на доклади. Англър се беше вторачил с присвити очи в празната рамка на вратата. Чуваше леките бързи крачки на Пендъргаст надолу по каменния коридор към стълбището, което извеждаше на първия етаж.

Най-накрая, когато крачките се бяха отдалечили и вече не се чуваха, той се обърна, затвори кутията с доказателствата и почука на общата стена със склада за доказателства, за да предупреди Мълвахил, след което остави кутията в преходния шкаф.

После погледът му още веднъж, като от само себе си, се плъзна към празната врата.