Винсънт д’Агоста седеше в малкото пространство, което беше поискал за полеви щаб в нюйоркския Музей за естествена история. Наложи се да упражни голям натиск, за да го издейства от музейната администрация. Неохотно му бяха дали вакантна работна кабина дълбоко във вътрешността на Остеологическия отдел, която за щастие беше далеч от варелите за киснене.
В момента Д’Агоста слушаше, докато един от хората му обобщаваше прегледа на записите на музейните охранителни камери от деня на убийството. С една дума – нулев резултат. Д’Агоста се преструваше, че слуша внимателно – не искаше човекът да си помисли, че работата му не се цени.
— Благодаря, Педро – каза той, докато поемаше писмения доклад.
— Какво следва? – попита Хименес.
Д’Агоста си погледна часовника. Беше четири и петнайсет.
— Ти и Конклин може да приключвате. Вървете да пиете по бира. Обърнете една и за мен. Утре ще имаме съвет. В десет в заседателната зала.
Хименес се усмихна.
— Благодаря ти, шефе.
Д’Агоста го гледаше как си отива. В момента беше готов на всичко, за да се присъедини към момчетата и да изпият по няколко бири. Обаче не можеше: имаше нещо, което трябваше да свърши. С въздишка започна бързо да прелиства страниците на доклада, предаден от Хименес. После го остави настрана, извади таблета от чантата си и започна да пише своя доклад за капитан Сингълтън.
Въпреки всички усилия на неговия екип и хвърлените повече от сто часа следователска работа за два дни, не се появи нито една прилична следа за убийството на Виктор Марсала. Музейните охранителни камери не бяха регистрирали нищо необичайно. Въпросът беше как проклетият извършител е успял да излезе? Още от началото си блъскаха главите над този въпрос.
Нито едно от многото съдебномедицински доказателства, които бяха събрали, не вършеше работа. Освен това, изглежда, никой от колегите на Марсала нямаше мотив, а онези, които имаха и най-малкото срещу него, разполагаха с железни алибита. Частният му живот беше скучен и законопослушен като на епископ. Д’Агоста усети как го промушва лична обида от това, че след толкова години служба капитан Сингълтън му беше натресъл подобен случай.
Започна да пише междинния си доклад за капитана. В него обобщи стъпките, които следствието бе предприело, разпитаните хора, проверките на миналото на Марсала, данните на криминалистите и екипа следователи, анализа на записите от охранителните камери в музея, показанията на свързаните със случая пазачи. Посочи, че следващата стъпка, ако Сингълтън разреши, ще бъде разширяване на разпитите извън Остеологическия отдел. Това щеше да означава разпит, търсене на връзки, проверка на миналото на всички музейни служители, които бяха останали онази вечер след работно време. Всъщност може би всички служители, независимо дали бяха останали след работно време, или не.
Д’Агоста предполагаше, че Сингълтън няма да се съгласи. Разходите на време, пари, работна сила бяха толкова високи. Не, по-скоро щеше да остави намален екип, който да работи по случая и постепенно да мине на заден план. След време и този екип щеше да бъде пренасочен. Такъв беше пътят на студените досиета.
Свърши доклада, прочете го набързо, прати го на Сингълтън и изключи таблета си. Когато вдигна очи, видя – с истински потрес от изненадата – че агент Пендъргаст е седнал на единствения стол пред малкото бюро. Д’Агоста нито го беше чул, нито видял да влиза.
— Исусе Христе! – Детективът си пое дълбоко дъх, за да се съвземе от изненадата. – Май обичаш да се промъкваш и да плашиш хората, а?
— Признавам, че го намирам забавно. Повечето хора възприемат толкова слабо онова, което ги заобикаля, колкото морска краставица.
— Благодаря за сравнението. И така, какво те води насам?
— Ти, драги Винсънт.
Д’Агоста се вторачи настойчиво в него. Беше чул за убийството на сина му онзи ден. Впоследствие разбра защо Пендъргаст беше толкова лаконичен с него в ротондата на музея.
— Виж – започна той с неудобство, – много съжалявам, за случилото се. Когато се обърнах към теб вчера, не знаех за сина ти... току-що се бях върнал от медения месец и още не бях в крак със ставащото в отдела...
Пендъргаст вдигна ръка и Д’Агоста замълча.
— Ако някой трябва да се извинява, това съм аз.
— Забрави.
— Дължа ти кратко обяснение. След това смятам, че ще бъде уместно този въпрос да не бъде повдиган.
— Слушам те.
Пендъргаст приседна по-напред на стола си.
— Винсънт, знаеш, че имам син – Олбън. Той беше социопат. За последен път го видях преди година и половина, когато изчезна в бразилската джунгла, след като беше извършил хотелските убийства тук, в Ню Йорк.
— Не съм чувал това.
— Оттогава не се беше показвал... докато преди четири нощи трупът му не бе оставен пред входната ми врата. Как е било извършено и от кого – нямам и най-малка представа. Случаят се разследва от лейтенант Англър и се боя, че не се справя със задачата.
— Познавам го добре. Той е дяволски добър детектив.
— Не се съмнявам, че е способен, затова накарах един сътрудник с отлични компютърни умения да изтрие от файловете на Нюйоркската полиция всички доказателства, свързани с ДНК на Хотелския убиец. Може би си спомняш, че веднъж докладва, че Олбън и Хотелския убиец са едно и също лице. За мой късмет този твой доклад така и не получи нужното внимание. Но както и да е, не можех да си позволя Англър да пусне ДНК на сина ми в базата данни и да се окаже с попадение.
— Мили боже, не искам да чувам нищо повече.
— Във всеки случай Англър е изправен срещу най-необикновения убиец и няма да успее да го открие. Но това е моя грижа – не твоя. И ме подсеща защо съм тук. Когато разговаряхме последния път, ти каза, че имаш случай, за който искаш да чуеш моя съвет.
— Точно така, но ти сигурно имаш по-важна работа.
— Ще се зарадвам на малко разнообразие.
Д’Агоста се вгледа в агента на ФБР. Беше мършав както обикновено, но напълно спокоен. Очите му, подобни на ледени кубчета, отвърнаха с хлад на неговото вторачване. Пендъргаст беше най-странният човек, когото бе срещал, и само един господ знаеше какво става у него под повърхността.
— Добре. Това е прекрасно. Обаче те предупреждавам, че случаят е тъп. – Д’Агоста изброи подробностите около убийството: откриването на трупа; детайлите за местопрестъплението; многото криминологични доказателства, от които нито едно подходящо; докладите на пазачите; показанията на кураторите и асистентите от Остеологическия отдел. Пендъргаст попи всичко това, без да помръдне. Изключение бяха сребристите му очи, които от време на време премигваха. В този момент върху кабината падна сянка и погледът на Пендъргаст се измести.
Д’Агоста погледна през рамо, следвайки посоката му, и видя високата набита фигура на Морис Фрисби, началник на отдела. Когато Д’Агоста го разпита за пръв път, се изненада, че не вижда пред себе си прегърбения късоглед куратор, както беше очаквал, а силен човек, който всяваше страх у служителите. Сам Д’Агоста се почувства малко заплашен. Мъжът носеше скъп раиран костюм и червена вратовръзка и говореше с чист нюйоркски акцент на човек от висшето общество. С ръста си над метър и осемдесет той доминираше в тясното пространство. Местеше поглед от Д’Агоста до Пендъргаст и обратно, като през цялото време излъчваше раздразнение от продължаващото присъствие на полицията.
— Все още сте тук – каза той. Беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.
— Случаят не е разрешен – отговори Д’Агоста.
— Нито има вероятност да бъде. Това е случайно убийство, извършено от някой външен човек. Марсала се е озовал на неподходящото място в неподходящото време. Убийството няма нищо общо с Остеологическия отдел. Разбрах, че сте разпитвали моите служители неколкократно, а те всички имат много работа, важни задачи ги чакат. Мога ли да очаквам, че скоро ще приключите разследването си и ще оставите моите служители спокойно да си гледат работата?
— Лейтенант, кой е този човек? – попита Пендъргаст благо.
— Аз съм доктор Морис Фрисби – хладно отговори мъжът, обръщайки се към него. Докторът имаше тъмносини очи с големи еклери, които се съсредоточаваха върху човека като прожектори. – Аз съм ръководител на секцията по антропология.
— А, да. Повишен, ако не бъркам, след доста тайнственото изчезване на Хюго Мензес?
— А вие кой сте? Друго ченге в цивилни одежди?
С мудно движение Пендъргаст бръкна в джоба си, извади значката и я размаха пред Фрисби отдалече.
Той се вторачи.
— И как така федералните имат юрисдикция?
— Тук съм от празно любопитство – нехайно отговори агентът.
— Нещо като отпуска по никое време, а? За вас е чудесно, така че може би ще кажете на лейтенанта да си събира нещата и да престане да прекъсва работата на отдела ми и да пилее парите на данъкоплатците, да не говорим, че заема място за работа.
Пендъргаст се усмихна.
— Празното ми любопитство може да доведе до нещо по-официално, ако лейтенантът почувства, че на работата му пречи един досаден, егоцентричен, са— мовлюбен бюрократ. Разбира се, не става дума за вас. Говоря най-общо.
Фрисби втренчи поглед в него, докато лицето му почервеняваше от гняв.
— Доктор Фрисби, възпрепятстването на правосъдието е сериозно нещо. Заради това бях доволен да чуя от лейтенанта, че сте предложили пълно сътрудничество, и се надявам да продължавате да го правите.
Фрисби остана известно време като закован на мястото си, после се завъртя на пети, за да си върви.
— Доктор Фрисби? – Пендъргаст продължаваше с най-сладникав тон.
Онзи не се обърна, само спря на място.
— Може да продължите сътрудничеството ни, като изровите името и документите на гостуващия учен, който наскоро е работил заедно с Виктор Марсала, и ги предадете на моя уважаван колега.
Сега доктор Фрисби се обърна. Лицето му беше почти черно от гняв. Той отвори уста, за да говори.
Пендъргаст обаче го изпревари.
— Докторе, преди да кажете каквото и да било, нека ви попитам нещо. Запознат ли сте е теорията на игрите?
Главният куратор не отговори.
— Ако е така, трябва да знаете, че има едно подмножество игри, известни на математиците и икономистите като постоянна или нулева сума. Игрите с нулева сума се занимават с ресурси, които нито нарастват, нито намаляват като количество, а само преминават от един играч у друг. Притеснявам се, че като се има предвид сегашното ви психическо състояние, ще кажете нещо необмислено. А аз ще се почувствам задължен да отвърна. В резултат на тази размяна на думи вие ще се почувствате огорчен и унижен. Което, както диктуват правилата на теорията на игрите, ще повиши моето влияние и обществено положение за ваша сметка. Затова мисля, че най-благоразумният начин на действие ще бъде да запазите мълчание и да отидете да осигурите информацията, която поисках, с цялата възможна бързина.
Докато Пендъргаст говореше, върху лицето на Фрисби бавно се плъзна изражение, което Д’Агоста не беше виждал преди. Той не продума, само се олюля леко първо назад, после напред като клонка, милвана от лек ветрец. След това с глава направи почти незабележимо движение, което трябваше да мине за кимване, и изчезна зад ъгъла.
— Благодарим предварително! – подвикна Пендъргаст след куратора, накланяйки се на стола си.
Д’Агоста бе наблюдавал безмълвно този словесен сблъсък, но сега отбеляза:
— Вкара крака си толкова дълбоко в задника му, че сега ще вечеря с обувалка.
— Винаги мога да разчитам на теб за остроумно сравнение.
— Опасявам се, че си спечели враг.
— Имам голям опит с този музей. Определени куратори се държат в малките си феодални владения като князе. С подобни хора съм склонен да бъда суров. Досаден навик, но е труден за преборване. – Той стана от стола си. – А сега много бих искал да поговоря с онзи техник от „Остеологията“, когото спомена – Марк Сандовал.
Д’Агоста също стана.
— Следвай ме.