Лейтенант Д’Агоста никога преди не беше влизал в оръжейната на Пендъргастовата къща на „Ривърсайд Драйв“. Там имаше толкова помещения, които не беше виждал – това място сякаш нямаше край. Тази стая обаче беше особено приятна изненада. Баща му беше запален колекционер на антикварни оръжия и Д’Агоста бе наследил до известна степен този интерес от него. Когато огледа наоколо, установи, че Пендъргаст притежава някои наистина редки екземпляри. Помещението не беше голямо, но бе обзаведено луксозно. Стените бяха с ламперия от палисандрово дърво и съответстващи й декоративни тавани. Два големи гоблена, очевидно много стари, висяха един срещу друг. Останалата част от стените бе заета от вградени шкафове със заключени стъклени врати, в които имаше удивително количество класическо оръжие. Нито едно не изглеждаше по-скорошно от времето на Втората световна война. Имаше „Лий-Енфийлд“ .303 и един „Маузер“, модел 1893. И двете оръжия в отлично състояние; рядък „Люгер“, калибър .45; една карабина за слонове „Уесли Ричардс“, калибър .577, „Нитро Експрес“ с инкрустиран със слонова кост приклад; револвер „Колт“ с единично действие, излязъл сякаш от Дивия запад, със седем резки на чирените; имаше още много пистолети, пушки и карабини, чиито марки Д’Агоста не знаеше. Той минаваше от шкаф на шкаф, оглеждаше съдържанието и току подсвирваше одобрително под нос.
Единствената мебел в помещението беше маса, разположена в центъра, около която бяха подредени половин дузина столове. Пендъргаст седеше начело на масата, опрял връхчетата на пръстите си, докато показалците почукваха един в друг, а котешките му очи бяха вторачени в нищото. Д’Агоста отмести очи от сбирката и го погледна. Беше се подразнил от загадъчния отказ на Пендъргаст да обясни кой е човекът, но си напомни, че агентът на ФБР върши нещата по своя ексцентричен начин. Затова беше преглътнал своето нетърпение и придружи Пендъргаст от музея до неговата къща.
— Имаш страхотна колекция – каза Д’Агоста.
На Пендъргаст му трябваше известно време да насочи погледа си към него и още толкова, за да отговори.
— Сбирката е дело на баща ми. Като се изключи моят „Лес Беър“, вкусовете ми са насочени в други посоки.
В стаята влезе Марго. Малко по-късно дойде и Констънс Грийн. Макар фамилиите им да бяха еднакви, Констънс Грийн не можеше да бъде по-различна от Марго Грийн. Носеше старомодна вечерна рокля с дантелени волани по китките и яката. Д’Агоста си помисли, че заради тях прилича на филмова героиня. Възхити се на гъстата й кестенява коса. Беше красавица. Една заплашителна, дори страховита хубавица.
Когато видя Д’Агоста, Констънс му кимна.
Лейтенантът й се усмихна в отговор. Не знаеше защо Пендъргаст ги е събрал тук, но със сигурност скоро щеше да научи.
Агентът на ФБР покани с жест всички да седнат. Докато го правеха, през дебелите стени отвън проникна слабото боботене на гръмотевица. Голямата гръмотевична буря, която прогнозираха от няколко дни, беше пристигнала.
Пендъргаст погледна първо Д’Агоста, после Марго с очи, които приличаха на сребърни монети в сумрака.
— Доктор Грийн – обърна се той към Марго, – радвам се да ви видя след толкова време. Ще ми се да беше при по-приятни обстоятелства.
Марго се усмихна в отговор.
— Помолих ви да дойдете тук – продължи той, – защото сега е сигурно, че двете убийства, които разследваме като отделни случаи, всъщност са свързани. Винсънт, скрих известна информация от теб, защото не исках да те забърквам повече от нужното в разследването на убийството на моя син. И без това те поставих в достатьчно неудобно положение пред Нюйоркската полиция. Обаче сега настъпи времето да споделя онова, което зная.
Д’Агоста наведе глава: вярно беше, че Пендъргаст, без той да е искал, го беше обременил с ужасна тайна. Обаче, както казваше баба му, това бяха минали работи. Поне се надяваше да е така.
Агентът се обърна към Марго.
— Доктор Грийн, зная, че мога да разчитам на вашата дискретност. Въпреки това трябва да помоля всички присъстващи да запазят в пълна тайна онова, което ще чуят тук.
Чуха се гласове, изразяващи съгласие.
Д’Агоста забеляза, че Пендъргаст изглежда необичайно неспокоен, защото пръстите му не спираха да барабанят по масата. Обикновено беше неподвижен като котка.
— Да направим преглед на фактите – започна агентът. – Точно преди единайсет дни вечерта моят син Олбън беше открит на стъпалата пред входната врата на тази къща. В храносмилателния му тракт бе намерено парче тюркоаз. Аз проследих произхода на тюркоаза до една неизвестна мина на брега на езерото Солтън в Калифорния. Преди няколко дни посетих мината. Очакваше ме засада и бях нападнат.
— Кой, по дяволите, би могъл да те издебне? – попита лейтенантът.
— Интересен въпрос, на който все още няма отговор. Когато успях да подчиня моя нападател, и двамата бяхме подложени на нападение с неизвестен упойващ газ. Изгубих съзнание. Щом се свестих, арестувах нападателя и той беше затворен. Мъжът въобще не проговори и самоличността му още е неизвестна.
Той погледна към Д’Агоста.
— Нека насочим вниманието си към твоя случай: смъртта на Виктор Марсала. Основният заподозрян е господин, който се е представил за учен и е проучил любопитен скелет в музейната сбирка. С помощта на Марго ти успя да установиш още три интересни факта. Първо, липсва кост от скелета.
— Дясната бедрена кост – уточни Марго.
— Очевидно нашият фалшив учен по неизвестни причини е откраднал костта. По-късно е убил Марсала.
— Може би – вметна Д’Агоста.
— Второ, скелетът в сбирката не отговаря на описанието в каталожната картичка. Вместо да е на млад хотентот, той е на възрастна американка – най-вероятно останките от съпругата на един музеен куратор, който е бил съден за убийството й през 1889 г. Мъжът е оправдан, защото не намерили трупа. А сега вие го открихте. – Пендъргаст огледа насядалите около масата. – Пропуснах ли нещо важно?
Д’Агоста се размърда на мястото си.
— Да, как са свързани тези две убийства?
— Това води до третия ми аргумент – мъжът, който ме нападна край езерото Солтън, и онзи, когото ти издирваш във връзка със смъртта на Виктор Марсала – този лъжлив „гостуващ учен“ - са едно и също лице.
Д’Агоста почувства, че изстива.
- Какво?
— Разпознах го веднага на вашия отличен словесен портрет.
— Каква е връзката?
— Да, каква е наистина? Скъпи Винсънт, когато научим това, ще сме на път да решим и двата случая.
— Разбира се, ще трябва да ида в Индио да го разпитам – обяви Д’Агоста.
— Естествено. Може да имаш по-голям успех от мен. – Пендъргаст отново се размърда неспокойно и се обърна към Марго.
— Сега може да ни разкажете подробностите от вашето проучване.
— Вие до голяма степен обобщихте основното – отговори Марго. – Предполагам, че кураторът, човек на име Паджет, е вмъкнал трупа на съпругата си в музея, накиснал го е във варелите на „Остеологията“, а след това е вкарал костите в сбирката с фалшифициран документ за приемане.
От другата страна на масата Констънс Грийн си беше поела шумно дъх. Всички погледнаха към нея.
— Констънс? – попита Пендъргаст.
Обаче Констънс гледаше Марго.
— Доктор Паджет ли казахте?
Това бяха първите думи, които произнесе от началото на сбирката.
— Да. Евънс Паджет. Защо?
Констънс не отговори веднага. Преди да каже нещо, прокара ръка по дантелата около врата си.
— Аз правя проучвания за произхода на семейство Пендъргаст – обясни тя с дълбокия си и със странно старовремско звучене глас. – Знам това име. Той е първият, който обвинява Езекия Пендъргаст в свободна продажба на отровно лекарство.
Сега беше ред на Пендъргаст да изглежда смаян.
Д’Агоста се объркваше все повече.
— Чакайте малко. Кой е Езекия Пендъргаст, по дяволите? Съвсем се оплетох.
В оръжейната настъпи тишина. Констънс не отместваше поглед от домакина. В продължение на, както се стори на всички, цяла вечност, Пендъргаст мълча. Накрая кимна едва забележимо.
— Констънс, моля те, продължавай.
— Езекия Пендъргаст – продължи жената – е прапрапрадядото на Алойшъс и първокласен шарлатанин. Започнал кариерата си като продавач на змийско масло на пътуващи лечители, продаващи на дребно чудодейни лекове, и с времето разработил собствено „лекарство“: „Смесеният еликсир на Езекия за физически тонус“. Бил хитър търговец и в края на 80-те години на XIX век продажбите на пенкилера нарастват лавинообразно. Еликсирът се инхалирал – по онова време обичайна практика – като се използвал специален пулверизатор, който той нарекъл хидроконий. Всъщност старомоден пулверизатор, но той го патентовал и го продавал в комплект с еликсира. Двата продукта подпомогнали възстановяването на богатството на фамилията Пендъргаст, която по това време била в упадък. Доколкото си спомням, еликсирът се рекламирал като „приятен лек за милион оплаквания“, който може да „направи слабите силни, да успокои неврастениците и да парфюмира въздуха, който човек диша“. Обаче с нарастването на продажбите му плъзват слухове: лудост, самоубийства и мъчителна смърт от хронични заболявания. Самотни гласове като този на доктор Паджет се надигнали в протест, но били пренебрегнати. Някои лекари приписват на еликсира отровно въздействие. Обаче няма обществена реакция преди статията в списание „Колиър“, която разобличава сместа, че предизвиква пристрастяване като смъртоносно съчетание от хлороформ, кокаин, пагубни билки и други отровни съставки. Производството спира около 1905 година. По ирония една от последните жертви става съпругата на Езекия на име Констънс Ленг Пендъргаст, но известна сред членовете на фамилията като Кони.
В оръжейната настъпи смразяваща тишина. Пендъргаст отново се беше вторачил в нищото с празно изражение, а пръстите му продължаваха да барабанят леко по плота на масата. Марго наруши мълчанието.
— Една от вестникарските статии, на която попаднахме, споменаваше, че Паджет е обвинявал свободно продавано лекарство за заболяването на жена си. Когато направих изотопен анализ на костите й, получих някои анормални химически резултати.
Д’Агоста погледна Констънс.
— Значи според теб жената на Паджет е станала жертва на този патентован лек – еликсир, създаден и продаван от праотеца на Пендъргаст, и той я е убил, за да й спести болките и страданията?
— Това е моето предположение.
Пендъргаст стана от стола си. Всички погледи се извиха към него, обаче той просто приглади предницата на ризата си и седна обратно на стола, макар пръстите му да потреперваха леко.
Д’Агоста точно се готвеше да каже още нещо, но замълча. Връзката между всички тези събития бе започнала да се очертава от само себе си в главата му. Обаче тя беше толкова странна и ужасна, че не можа да се насили да я обмисли сериозно.
В този момент вратата на оръжейната се отвори и влезе госпожа Траск.
— Сър, търсят ви по телефона – съобщи тя на Пендъргаст.
— Помоли ги да оставят съобщение.
— Извинете, но е от Индио, Калифорния. Мъжът каза, че е спешно.
— О. – Пендъргаст стана и тръгна към вратата. Обаче преди да стигне до средата на помещението, се спря.
— Госпожице Грийн – каза той, обръщайки се към Марго, – онова, което обсъдихме тук, е крайно деликатно. Затова си мисля, че няма да сметнете за погрешно, ако ви помоля да не го разгласявате пред никого.
— Както казах, можете да разчитате на мен. А и вече на практика поискахте да се закълнем да пазим в тайна тази вечер.
Пендъргаст кимна.
— Да, да – потвърди той. – Точно така. – И след като спря за кратко очи на всеки от тримата, седнали около масата, последва госпожа Траск, излезе от помещението и затвори вратата след себе си.