Стъкленият похлупак

- Слушай, Ели, направи ми една услуга! - Тя, изглежда, мислеше, че отсега нататък ще си остана вечно Ели.

- Разбира се - отговорих.

- Ще се навърташ наоколо, нали? Не знам как ще се отърва, ако се опита нещо по така! Виждаш какви мускули вади. - И Дорийн се изкикоти.

Лени се появи в дъното на стаята.

- Около двайсет хилядарки ми струва тая уредба! - Той се приближи към бара и приготви три чаши, сребърна кофичка с лед, голяма кана и започна да смесва напитки от няколко различни бутилки.

…за вярното момиче, което да чака обеща,

със слънчогледова главица от Слънчогледовия щат…

- Гот, нали? - Лени се доближи до нас, като крепеше в ръце три чаши. Големи водни капки блестяха по стените им като пот и кубчетата лед весело звънтяха, докато ги поставяше пред нас. После музиката заглъхна и отново екна гласът на Лени, който обясняваше следващата мелодия.

- Не съм те чул дума да продумаш. Кажи нещо. - Лени задържа погледа си върху мен. - Франки офейка, трябва да ти намеря друг, ще повикам някое от момчетата.

- Няма нужда - казах. - Не е необходимо да го правиш. - Не смеех да бъда пряма и да си поискам някой по-едър от Франки.

Лени сякаш си отдъхна.

- Значи ги е все едно. Не бих искал да обидя с нещо приятелка на Дорийн. - Той се усмихна широко. - Нали, съкровище?

Вдигна Дорийн от мястото й и без да продумат, ге започнаха да се кълчат буйно, както си бяха с чаши в ръка.

Кръстосала крака на една от кушетките, аз се мъчех да изглеждам благочестива и безразлична и да подражавам на ония бизнесмени, които веднъж бях видяла да наблюдават алжирска танцьорка, но щом се облегнах на стената под препарирания заек, леглото като че заплува из стаята, затова седнах на една от мечите кожи на пода и опрях гръб в него.

Питието ми бе силно и неприятно. При всяка нова глътка то все повече ми заприличваше на застояла вода. По средата на чашата бе изрисувано розово ласо с жълти точици. Отпих около един пръст под ласото и поспрях, но когато се канех да сръбна нова глътка, питието отново се бе вдигнало до нивото на ласото.

Гласът на Лени прогърмя в стаята:

- Защо, ах, защо напуснах щата Уайоминг?

Те двамата не спираха да се кълчат дори в интервалите без музика. Усещах как се смалявам, как се превръщам в мъничка черна точица на фона на червено-белите постелки и чамовата ламперия. Почувствах се като дупчица в земята.

Има нещо потискащо в това да гледаш как двама души стават все по-луди един за друг, особено когато си третият в стаята.

Все едно че разглеждаш Париж от експресен влак, който пътува в обратна посока - с всеки изминал миг градът все повече се отдалечава, а теб те обхваща чувството, че ставаш все по-малък и все по-самотен и по-самотен, че със скорост един милион мили в час бягаш от неговите светлини, от неговия бляскав живот.

От време на време Лени и Дорийн се блъскаха и се целуваха, после се откъсваха да отпият дълбока глътка и отново се впиваха един в друг. Реших, че мога да се отпусна и да поспя на мечата кожа, докато Дорийн каже, че е готова да си вървим в хотела.

В тоя миг Лени нададе чудовищен рев. Изправих се веднага. Дорийн бе увиснала на обичката на лявото му ухо и здраво я стискаше между зъбите си.

- Пусни ме, кучка такава!

Лени се свлече надолу, Дорийн се преметна върху рамото му, чашата излетя от рлжата й в широка дъга и се пръсна в чамовата ламперия с глупав звън. Лени продължаваше да реве и да се мята толкова бързо, че не успявах да зърна лицето на Дорийн.

Забелязах обаче с привичната небрежност, е която забелязваме цвета на очите на някого, че гърдите иа Дорийн са изхвръкнали от роклята й и се подрусват като налети кафяви пъпеши, докато тя се виеше по корем върху рамото на Дени и крещеше, вирнала крака високо във въздуха; после двамата се разсмяха, взеха да се укротяват и докато Лени се мъчеше да я ухапе по бедрото през роклята, аз се изнизах от стаята, преди още нещо да се е случило, а по стълбите се спуснах, като обгърнах с две ръце перилата и почти се плъзгах до долу.

Чак когато се изтърсих на улицата, разбрах, че апартаментът на Лени е бил с климатична инсталация. Тропическият, горещ задух, който тротоарите бяха поглъщали цял ден, ме удари в лицето като последна обида. Не знаех къде, по дяволите, се намирам.

В първия миг ми хрумна да помахам на такси и да отида на забавата, но после се отказах, тъй като нищо чудно танците да бяха вече свършили, а не ми се искаше да се озова в някой салон, празен като хамбар и обсипан с конфети, угарки и смачкани салфетки.

Внимателно се придвижих до най-близкия ъгъл, като опипвах с пръст стените на сградите от лявата ми страна, за да се крепя.

Погледнах уличната табелка. После извадих плана на Ню Йорк. Намирах се на точно четиридесет и три пресечки в права посока и на пет пресечки по перпендикуляр от моя хотел.

Ходенето пеша никога не ме е плашило. Просто тръгнах в съответната посока, като броях пресечките със свито сърце, и когато влязох във фоайето на моя хотел, бях съвършено трезва, само краката ми бяха леко подути, но за това аз съм си виновна, тъй като не бях обула чорапи.

В празното фоайе висеше само дежурният администратор, задрямал до стелажа с ключовете и смълчаните телефони.

Вмъкнах се в асансьора и натиснах копчето на моя етаж. Вратите се разтегнаха и затвориха като беззвучен акордеон. Изведнъж ушите ми бръмнаха и видях пред себе си огромна китайка с размазана чернилка под очите, която идиотски се пулеше насреща ми. Разбира се, бях сама в асансьора. Ужасих се, като разбрах колко сбръчкана и съсипана съм изглеждала.

В коридора не срещнах жива душа. Пъхнах се в стаята си. Беше задимена. Отпърво помислих, че тоя пушек е нахлул право от небето като един вид възмездие, но после се сетих, че навярно се дължи на цигарата на Дорийн, и натиснах копчето за отдушника. Прозорците бяха монтирани така, че не можеха да се отварят истински, за да не се надвесваш и надничаш навън, което, кой знае защо, ме вбесяваше.

Застанах отляво на прозореца и като долепих буза в рамката, видях пред себе си града чак до зданието на ООН, което се рееше в мрака като някакъв зелен марсиански кошер. Виждах плъзгащите се бели и червени светлини по уличните платна и светлините на мостове, чиито названия не знаех.

Тишината ме угнетяваше. Това не бе тишината на тишината. Това бе моята собствена тишина.

Отлично знаех, че колите вдигат шум, че хората в тях и зад осветените прозорци на сградите разговарят, че реката бучи, но аз не чувах нищо. Градът висеше пред моя прозорец, плосък като плакат, бляскав и пулсиращ, но все едно, можеше и да го няма, независимо от добрините, които ми бе сторил.

Порцеланово белият телефон до леглото би могъл да ме свърже със света, но той стоеше вцепенен като глава на мъртвец. Помъчих се да си припомня хората, на които бях казала телефонния си номер, за да си направя списък на евентуалните обаждания, които бих могла да очаквам. Сетих се обаче, че бях дала номера само на майката на Бъди Уилард, за да го съобщи на неин познат, симултанен преводач в ООН.

От гърдите ми изригна отсечен, сух смях.

Можех да си представя що за човек е симултанният преводач, с когото мисис Уилард щеше да ме запознае, след като винаги бе искала да ме омъжи за Бъди, който сега се лекуваше от туберкулоза нейде из северните части на щата Ню Йорк. Тя дори бе уредила да ме вземат през лятото за сервитьорка в санаториума, та Бъди да не бъде самотен. И тя, и синът й не можаха да проумеят защо вместо санаториума предпочетох Ню Йорк.

Огледалото над тоалетката ми се струваше леко разкривено и прекадено сребристо. В него лицето ми беше като отражение в капка зъболекарски живак. Хрумна ми да се пъхна в чаршафите и да направя опит да поспя, но това бе все едно да запечаташ омърляно и измачкано писмо в чист, новичък плик. Реших най-накрая да взема гореща вана.

Сигурно има малко неща, които една топла вана не би могла да излекува, но те не са ми известни. Когато съм толкова тъжна, че не ми се живее, когато съм изнервена и не мога да заспя, когато съм влюбена в човек, когото няма да видя цяла седмица, аз рухвам до краен предел и тогава решавам: „Ще си взема една гореща вана.“

Във ваната се отдавам на размисъл. Водата трябва да е много гореща, толкова гореща, че едва да стъпиш в нея. После се потапяш сантиметър по сантиметър, докато водата достигне шията.

Помня тавана над всяка вана, в която съм се изтягала. Помня всяка мазилка, цвета й, пукнатините по нея, влажните петна и осветителните тела. Спомням си също и ваните: старомодни, с крака на грифон, модерни във формата на ковчег или луксозни, от розов мрамор край малки градински басейни, помня също вида и големината на кранчетата, дори на различните поставки за сапун.

Най-истински усещам себе си, когато съм в гореща вана.

Лежах почти час във ваната на седемнадесетия етаж в този хотел само за жени, високо над динамиката и напрежението на Ню Йорк, и усещах как постепенно се пречиствам. Не вярвам нито в кръщения, пито във водите на река Йордан или на някоя друга река, но за мен топлата вана е това, което са свещените води за религиозните в някои страни.

Говорех си: „Дорийн се отмива. Лени Шепърд се отмива. Франки се отмива, Ню Йорк се отмива, те всички се размиват и вече никой от тях не ме интересува. Не ги познавам, никога не съм ги познавала, аз съм отново чиста. Всичкият алкохол и всички лепкави целувки, които видях, всичката мръсотия, напластила се по тялото ми от обратния път, се превръщат в нещо чисто.“

Колкото по-дълго лежах в бистрата, гореща вода, толкова по-пречистена се чувствах, а когато се измъкнах от ваната и се загърнах в една от големите бели и меки хотелски хавлии, аз бях убедена, че съм чиста и невинна като новородено.

Не знам колко време бях спала, когато чух тропането. Отначало не обърнах внимание, защото този, който чукаше, непрекъснато повтаряше: „Ели, Ели, пусни ме да вляза!“, а аз не познавах никаква Ели. След първоначалното глухо потропване последва остро чук-чук и друг, по-ясен глас: „Мис Грийнуд, вашата приятелка ви търси.“ Вече знаех, че става дума за Дорийн.

Скочих от леглото, олюлях се и с мъка се задържах да не падна сред тъмната стая. Доядя ме на Дорийн, задето ме събужда. Единственото, което можеше да компенсира тая печална нощ, бе хубавият, здрав сън, а тя пристигаше да ме разбуди и да провали почивката ми. Реших, че ако се преструвам на заспала, чукането може да престане и да ме оставят на мира, затова почаках, но напразно.

- Ели, Ели, Ели - шепнеше първият глас, а другият съскаше: „Мис Грийнуд, мис Грийнуд, мис Грийнуд“, сякаш бях с раздвоена личност или нещо подобно.

Отворих вратата и замижах в осветения коридор. Имах чувството, че не бе нито нощ, нито ден, а някаква зловеща трета част от денонощието, която се е появила помежду им, за да не свърши никога.

Дорийн се беше отпуснала върху рамката на вратата. Когато я отворих, тя се строполи в ръцете ми. Не можех да зърна лицето й, защото главата й беше сведена върху гърдите, а острата й руса коса се стелеше от тъмните си корени като ресни.

В нисичката, тантуреста, мустаката жена с черна униформа веднага познах нощната камериерка, която гладеше толкова дневни рокли и вечерни тоалети за забави в тесния офис на нашия етаж. Не проумявах откъде познава Дорийн, нито защо трябваше да й помага да ме буди, вместо да я отведе тихо и кротко в нейната стая.

Като видя, че Дорийн се успокои в ръцете ми и изхлипа сълзливо само един-два пъти, жената се отдалечи към офиса със старата машина „Сингер“ и с бялата дъска за гладене. Искаше ми се да се втурна след нея и да й кажа, че нямам нищо общо с Дорийн, защото тя имаше вид на строга, работлива и морална жена като някогашните емигрантки от Европа и напомняше моята баба австрийка.

- Сложи ме да си легна, сложи ме да си легна - мърмореше Дорийн. - Да си легна, сложи ме.

Знаех, че ако пристъпим прага на стаята ми и й помогна да си легне в моето легло, вече няма да се отърва от нея.

Тялото й, отпуснато върху ръката ми с цялата си тежест, бе топло и меко като купчина възглавници, а краката й с високи островърхи токчета смешно се тътреха. Беше доста тежка и не бе по силите ми да я мъкна по дългия коридор.

Реших, че единственото, което мога да направя, е да я стоваря върху килима в коридора, да заключа вратата и да си легна отново. Когато Дорийн се събуди, няма да си спомня какво се е случило, ше си помисли, че просто е минала край стаята ми, докато съм сияла, сама ще се надигне и кротичко ще се отправи към своя номер.

Понечих внимателно да я положа върху зеления килим, но тя нададе тих стон и се изтръгна от ръцете ми. Кафява струя блъвна от устата й и се разля в огромна локва пред краката ми.

Изведнъж Дорийн някак натежа. Главата й увисна, клюмна към повърнатото, кичури руса коса се потопиха в локвата като корени на дърво в блато и аз разбрах, че е потънала в дълбок сън. Отстъпих крачка назад. Самата аз бях в полусън.

Тази нощ определих своето отношение към Дорийн. Реших - ще я наблюдавам, ще я слушам какво говори, но няма да й обръщам по-голямо внимание. Дълбоко в себе си щях да съм