Стъкленият похлупак

Черният кадилак на Филомена Гини се плъзгаше невъзмутимо като официална кола сред претоварения трафик в пет часа следобед. Скоро щеше да премине по един от късите мостове, прехвърлени над Чарлс Ривър, и аз, без да се замислям, щях да отворя вратата и да се хвърля през потока от коли към перилата на моста. Един скок - и водата след това ще ме погълне.

Лениво на1ъвах хартиената салфетка на топчици, големи колкото хапче, и дебнех шанса си. Седях по средата на задната седалка, майка ми от едната, брат ми от другата страна, и двамата леко наклонени напред като диагонални прътове през всяка от задните врати.

Пред себе си виждах дебелия врат на шофьора с цвят на месна консерва, сплеснат на сандвич между синята шапка и синьото сако на раменте, а до него като крехка екзотична птица - сребристата коса и смарагденозелените пера на шапката на Филомена Гини, прочутата романистка.

Не ми беше съвсем ясно защо се появи мисис Гини. Знаех само, че се е заинтересувала от моя случай и че някога си, на върха на своята кариера, тя самата също е лежала в психиатрична клиника.

Майка ми беше разказала, че мисис Гини й телефонирала от Бахамските острови, когато прочела за моя случай в един бостънски вестник. В телеграмата мисис Гини попитала: „Има ли замесено момче в случая?“ Ако бях посегнала на живота си заради момче, мисис Гини естествено не би могла да помогне с нищо.

Но майка ми отговорила телеграфически: „Не, причина е болезнената амбиция на Естър. Мисли, че никога повече не ще може да пише.“