Стъкленият похлупак

Стоях в горния край на ски пистата на връх Пизга и гледах надолу. Тук нямах никаква работа. Никога през живота си не бях карала ски. И все пак реших да се полюбувам на изгледа, шом имам тая възможност.

Вляво от мен ски влекът изкачваше скиор след скиор до белия връх, където снежната покривка, отъпкана от ските и леко размекната от обедното слънце, бе станала гладка и хлъзгава като стъкло. Студеният въздух режеше дробовете и синусите ми с осезаема острота.

Край мен скиори със сини, червени и бели якета се спускаха по ослепително блестящия склон като разпалени късчета от американското знаме. От дървената колибка в подножието на пистата звучаха популярни песни в надвисналата тишина.

Поглед хвърля ли към Юнгфрау от нашта къщичка за двама…

Живият ритъм и екотът на песните се носеха край мен като невидима рекичка сред снежна пустиня. Само един излишен, невнимателен жест и щях да полетя по склона, към малкото зеленикаво петно встрани от пистите, сред зяпачите, където беше Бъди Уилард.

Цяла сутрин Бъди ме учи да карам ски.

Първо той взе назаем ски и щеки от един свой приятел в селото, обувки от съпругата на един доктор, чиито крака бяха само с един номер по-големи, и червено спортно яке от курсистка в сестринско училище. Отчаяното му упорство беше изумително.

После си припомних, че в медицинския институт Бъди бе спечелил награда, задето успяваше да убеди роднините на по- вечето покойници да предоставят труповете за дисекция независимо дали им бяха нужни или не, ей така, в името на науката. Забравила съм каква беше наградата, но и сега виждам Бъди в бяла престилка със стетоскоп, който се подава от джоба му, като