Стъкленият похлупак

После Уил забеляза оживление в дъното на коридора, неколцина мъже в жълто-зелени халати и шапки на главите и няколко сестри се движеха към нас в нестроен ред, бутайки носилка на колела с огромна бяла буца отгоре.

- Това не бива да гледате - прошепна Уил на ухото ми. - После никога няма да пожелаете да имате бебе. Не бива да се разрешава на жени да гледат раждания. Иначе ще настъпи край на човешкия род.

Бъди и аз се изсмяхме, после Бъди стисна ръката на Уил и всички влязохме в залата.

Бях така поразена при вида на масата, върху която качиха родилката, че не казах нито дума. Приличаше на зловеща маса за мъчения, в единия й край стърчаха нагоре метални стремена, а в другия разни инструменти, жици и тръби, които не можех ясно да различа.

Бъди и аз застанахме до прозореца, на няколко стъпки от жената, откъдето всичко се виждаше чудесно.

Коремът на родилката стърчеше толкова високо, че ми пречеше да видя лицето и горната част на тялото й. Сякаш бе съставена само от великанския, издут като паяк корем и две мънички, грозни, кльощави краченца, подпрени във високите стремена; през цялото време, докато бебето се роди, тя не престана нечовешки и мъчително да вие.

После Бъди ми обясни, че жената била под наркоза, за да не чувства болка, и когато кълне и стене, всъщност не знае какво върши, защото се намира в полуунес под въздействието на обезболяващата упойка.

Точно такова лекарство човекът бе длъжен да измисли. Ето една жена, измъчвана от страшни болки, тя явно чувстваше осезателно всичко, иначе не би стенала така, а после ще си отиде вкъщи и ще зачене ново бебе, защото лекарството ще я накара да забрави терзанията, но през цялото време в някакво тайно, невидимо кътче от тялото й този дълъг, сляп, без врати и без прозорци коридор на болката чакаше да се разтвори и да я погълне отново.

Ръководещият лекар, който следеше работата на Уил, непрекъснато повтаряше на родилката:

- Напъвайте се, мисис Томолило, напъвайте се, а така, още малко!

И най-накрая през онзи процеп, през обръснатия отвор между краката й, пламтящ от дезинфекционни средства, видях да се подава нещо тъмно и мъхнато.

- Главичката на бебето - прошепна Бъди, заглушен от виковете на жената.

Главичката на бебето се задържа, кой знае защо, и докторът каза на Уил да направи разрез. Чух скърцането на ножиците върху плътта на жената като върху платно и рукна кръв - буйна, яркочервена. Моментално след това бебето изхвръкна в ръцете на Уил, синьо като слива, покрито е нещо белезникаво и набраздено от кървави резки, а Уил неспирно повтаряше: „Ще го изпусна, ще го изпусна, ще го изпусна“ - с ужасен глас.

- Няма, няма - отвърна докторът, пое бебето от него и почна да го разтрива, синият цвят се разнесе, то нададе жален, дрезгав вик и тогава видях, че е момченце.

Първото нещо, което направи бебето, бе да се изнишка в лицето на лекаря. После казах на Бъди, че недоумявам как е възможно, а той отвърна, че е напълно възможно, макар и необичайно, да се случи подобно нещо.

Щом бебето се роди, присъстващите в родилната зала се разделиха на две групи, сестрите прикачиха метално номерче на китката му, изчистиха очичките му с памуче върху дървена пръчица и го поставиха в платнено креватче, а докторът и Уил започнаха да зашиват разреза на майката е игла е дълъг конец.

Струва ми се, че някой каза:

- Момченце е, мисис Томолило. - Но жената нито отвърна, пито повдигна глава.

- Е, как ти се стори? - запита Бъди, докато прекосявахме зеления четириъгълен вътрешен двор на път за неговата стая.

- Чудесно! - отвърнах. - Готова съм всеки ден да гледам нещо подобно.

Нямах настроение да го питам има ли и други начини за раждане. Най-важното за мен бе да видя как бебето излиза от майката и я прави сигурна, че е нейно Мислех си, че дори ако трябва да се изтърпи цялата тая болка, майката би могла да я понесе и будна, с отворени очи.

Винаги съм си представяла как се надигам на лакти на родилната маса, след като всичко е свършило - мъртвешки бледа, разбира се, от цялото това мъчение и без грим, - но усмихната и сияйна, с коси, разпилени до кръста, и как протягам ръце към своята първа сгърчена рожба и повтарям името й, каквото и да е то.

- Защо беше цялото посипано с брашно? - попитах, за да поддържам разговора, и Бъди ми обясни за восъкообразното вещество, което предпазва кожата на бебето.

Когато влязохме в стаята му, която страшно наподобяваше монашеска килия, с голи стени, гол под, голо легло и бюро. отрупано с „Анатомия“ на Грей и разни други отегчителни книги, Бъди запали свещ и отвори бутилка „Дюбоне“. После легнахме един до друг на кревата, Бъди отпиваше от виното си, а аз четях на глас „Някъде, където никога не съм пътувала“ и други стихове от книжката, която си бях донесла.

Бъди каза, че сигурно трябва да има нещо привлекателно в поезията, щом момиче като мен посвещава всичкото си време на стихове, затова винаги когато се срещнехме, му четях по някое стихотворение и му обяснявах какво намирам в него. Това бе идея на Бъди. Той така организираше уикендите, че по никакъв начин да не си пилеем свободното време. Бащата на Бъди беше учител, а, струва ми се, и от Бъди можеше да стане учител, той винаги се опитваше да обяснява разни неща и да ми пълни главата с познания.

Като прочетох едно стихотворение. Бъди изведнъж каза:

- Естър, виждала ли си някога мъж?

Начинът, по който ме запита, ми подсказа, че няма предвид определен мъж или мъж въобще, а гол мъж.

- Не - отвърнах, - само статуи.

- А мислиш ли, че би искала да ме видиш?

Не знаех какво да отговоря. Напоследък твърде често майка ми и баба ми подмятаха какво свястно момче е Бъди Уилард, от толкова добро и почтено семейство, как всички в църквата го дават за пример - толкова внимателен към родителите си и възрастните; и в добавка към това атлетичен, красив и интелигентен.

Непрекъснато слушах колко добър и чист е Бъди, как тъкмо за момче като него едно момиче трябва да се пази добро и чисто. Така че не допусках нищо нередно в това, което Бъди е решил да направи.

- Ами добре, защо да не искам - казах аз.

Гледах го как сваля ципа на панталоните и ги събува, как ги оставя върху един стол, после свали гащите си, които бяха от някаква найлонова мрежеста материя.

- Държат прохладно - обясни той - и майка ми казва, че лесно се перат.

И после застана пред мен, а аз продължавах да го разглеждам. Това, което видях, ми заприлича на пуешка шийка и пуеш- ки воденички. Разочаровах се.

А Бъди като че ли се обиди, задето не казах нито дума.

- Мисля, че трябва да свикнеш да ме виждаш така - каза той. - Сега нека аз да те видя.

При мисълта да се съблека пред Бъди изпитах същото досадно чувство, сякаш се събличах за снимка на Стойката си в колежа, за която трябва да застанеш съвършено гола пред камерата със съзнанието, че снимката ти - чисто гола, анфас и профил - ще влезе в картотеките на гимнастическия салон с обозначение „А“, „В“, „С“ или „I)“ в зависимост от това колко е изправен гръбнакът ти.

- О, хайде друг път - отговорих.

- Както искаш. - И Бъди отново се облече.

После се целунахме и прегърнахме и се почувствах по- добре. Изпих си чашата „Дюбоне“, седнах с кръстосани крака в края на леглото и поисках гребен. Започнах да реша косите си над лицето, за да не може Бъди да го види. Съвсем ненадейно го запитах:

- Ти имал ли си връзка с друго момиче досега, Бъди?

Не знам кое ме накара да попитам, но думите просто сами изскокнаха от устата ми. Нито за минута не бях си помисляла, че Бъди може да е имал нещо общо с друго момиче. Очаквах, че ще ми отговори: „Не, пазя се за деня, в който ще се оженя за някое чисто и девствено момиче като теб.“

Но Бъди не каза нищо подобно, само се изчерви.

- Кажи де!

- Какво разбираш под „връзка“? - попита той е кух глас.

- Ти знаеш: спал ли си досега с някое момиче? - Аз продължавах ритмично да реша косата върху лицето си, усещах на- електризираните косми как полепват по пламналите ми бузи и ми се искаше да изкрещя: „Стой, не ми казвай, не ми казвай нищо!“ Но се сдържах, останах безмълвна.

- Ами да, имал съм - накрая промълви Бъди.

Едва не се строполих. Още от първата нощ, когато Бъди Уилард ме целуна и изказа предположение, че излизам с много момчета, ме накара да се почувствам по-сексуалната и по- опишата от двама ни и да повярвам, че за всички прегръдки, целувки и ласки аз го предразполагам; че те му идват от небето, не може да им устои.

Чак сега разбрах, че през всичкото време той се е преструвал.

- Разкажи ми. - Продължавах бавно да реша косите си, усещах как зъбите на гребена се забиват в бузата ми при всяко движение. Коя беше?

На Бъди сякаш му олекна, задето не се разгневих. Сякаш и за него бе облекчение да разкаже някому как е бил прелъстен.

Разбира се, Бъди е бил прелъстен, той не е започнал пръв, вината наистина не била негова. Прелъстителката била оная сервитьорка в хотела, където той работил като помощник-келнер миналото лято в Кейп Код. Бъди забелязал, че тя го следи с особен поглед, че си тика гърдите в него при суетенето в кухнята, и най-накрая се решил да я попита защо се държи така, а тя го изгледала право в очите и отвърнала: „Искам те.“

„Гарниран е магданоз ли?“ - изсмял се невинно Бъди.

„Не - казала тя, - някоя нощ.“

И така Бъди изгубил своята чистота и девственост.

Отначало си помислих, че е спал с нея само един-единствен път, но когато го запитах колко пъти просто за да се уверя, той отвърна, че не си спомня точно, но по няколко пъти седмично през цялото лято. Умножих три по десет и се получи трийсет, което надхвърляше всякакви граници.

След този разговор нещо в мен изстина.

Като се върнах в колежа, започнах да разпитвам по- големите момичета как биха постъпили, ако случайно тяхното момче признае точно в разцвета на дружбата им, че е спало трийсет пъти с някаква разпасана келнерка. Но момичетата ми казаха, че повечето момчета са такива и не можеш в нищо да ги обвиниш, ако не сте много здраво свързани или сгодени.

Всъщност не ме смущаваше толкова фактът, че Бъди е спал с някаква си. Толкова бях чела как на разни хора им се случва да преспят тук-таме с някого и ако беше друго момче, бих го разпитвала за любопитни подробности, а може би и аз после ще изляза и ще спя с някого ей така, за да сме квит и повече да не мисля за случая.

Това, което не можех да понеса, бе играта на Бъди, че аз съм сексуалната, а той невинният, докато през цялото време си е имал любовна връзка с разтурената келнерка и сигурно ми се е смял в лицето.

- Какво мисли майка ти за тая келнерка? - попитах Бъди през оня уикенд.

Бъди бе удивително близък с майка си. Непрестанно цитираше нейни изказвания за връзките между мъжа и жената, а аз знаех със сигурност, че мисис Уилард е истински фанатик по отношение на девствеността на момчето и на момичето. Когато за първи път ме покани у тях на вечеря, тя ме изгледа със странен, остър и изпитателен поглед и разбрах, че се опитва да отгатне дали съм девствена или не.

Както предполагах, въпросът ми смути Бъди.

Мама ме е разпитвала за Гладис призна той.

Добре де, и ти какво й каза?

Казах й, че Гладис е свободно, бяло момиче на двайсет и една години.

Знаех, че Бъди никога не би говорил на майка си така грубо, ако ставаше дума за мен. Често ми повтаряше нейните думи: „Един мъж се нуждае от партньорка, а една жена - от безкрайна сигурност“, или пък: „Мъжът е като стрела, насочена в бъдещето, а жената е мястото, откъдето тази стрела се изстрелва“, докато накрая тия приказки ми дотегнаха.

Винаги когато се мъчех да споря, Бъди изтъкваше, че майка му все още изпитвала удоволствие от баща му, и нима това не е чудесно за хора на тяхната възраст, което означаваше, че тя знае кое колко струва.

И така, тъкмо бях решила да скъсам с Бъди Уилард завинаги не защото беше спал с оная келнерка, а зашото нямаше куража и доблестта да го заяви открито и да го представи като част от характера си, телефонът иззвъня и някой извика с напевен многозначителен глас:

- За теб е, Естър; от Бостън.

Сигурна бях, че е грешка, защото единственият човек, когото познавах в Бостън, беше Бъди, а той никога не ми звънеше междуградски - струваше много по-скъпо от писмата. Веднъж, когато искал да ми съобщи нещо, обиколил всичките си състу- денти в медицинския институт да пита дали някой няма случайно да пътува до моя колеж същия уикенд. Накрая открил такова момче, дал му бележка до мен, която получих още същия ден. Така не плати дори за марка.

Но все пак беше Бъди. Каза ми, че при есенния рентгенов преглед се установило, че е хванал туберкулоза, и заминава на разноски, поемани за туберкулозни студенти медици, в санаториум в Адирондакските планини. После добави, че не съм му писала от оная последна среща, и се надява, че нищо не се е променило помежду ни; бих ли му писала поне веднъж седмично и бих ли го посетила в санаториума през коледната ваканция?

Никога не съм чувала Бъди толкова разстроен. Той винаги се гордееше със съвършеното си здраве, винаги ми казваше, щом синусите ми се запушат и не мога да дишам, че това е пси- хосоматично явление. Такова отношение на един доктор ми се струваше нелепо, може би по-добре ще е да стане психиатър, но така или иначе не се реших да му го кажа.

Казах колко му съчувствам за заболяването, обещах да му пиша, но когато затворих телефона, не изпитвах нито частичка състрадание. Изпитах само чудесно облекчение.

Помислих си, че тая туберкулоза иде като наказание за двойствения живот, който Бъди водеше, за чувството му за превъзходство над останалите хора. И реших, че ще е страшно удобно да не разгласявам в колежа, че съм скъсала с Бъди и да се захвана отново с отегчителната история да ми търсят кавалери.

Просто разказах, че Бъди се е разболял от туберкулоза, че всъщност сме сгодени, и когато през съботните вечери оставах в стаята си да уча, всички се отнасяха много мило с мен, защото ме смятаха за страшно смела и защото вярваха, че уча упорито, за да потисна мъката в сърцето си.