Стъкленият похлупак

Изгледах отдалечаващия се гръб на жената с отмъстителни

очи.

- Кажи, Ели…

- Припознах се в тая жена - рекох аз. - Взех я за една проклетница от сиропиталището в Чикаго.

Морякът отново ме прегърна.

- Значи си нямаш никого, ни майка, ни татко, а, Ели?

- Нямам. - Пуснах една сълза, която чакаше, готова да капне. Тя се търкулна и остави топла диря по бузата ми.

- Е, Ели, недей да плачеш. А тая жена лошо ли се отнасяше с теб?

- Тя беше… Тя беше отвратителна!

Сълзите ми рукнаха неудържимо и докато морякът ме прегръщаше и ги попиваше с голяма, чиста, бяла ленена кърпа в сянката на един американски бряст, аз си мислех колко отвратителна бе тая жена с кафявия костюм и как, независимо дали го съзнава или не, тя бе виновна да се отклоня тук-там от правия път, тя бе виновна за всички злини в живота ми.

- Е, Естър, как се чувстваш тая седмица?

Доктор Гордън люлееше молива си като тънък сребърен куршум.

- Все така.

- Все така? - Той сбърчи вежди, сякаш не вярваше на думите ми.

Разказах му отново всичко със същия глух и равен глас, само че този път по-гневно, тъй като той отказваше да проумее, че не съм спала в продължение на четиринайсет нощи и че не мога да чета, да пиша и да преглъщам нормално.

Думите ми сякаш не му направиха никакво впечатление.

Зарових в чантичката си и намерих късчетата от писмото ми до Дорийн. Измъкнах ги и ги хвърлих да се разпилеят върху безукорно чистия зелен дневник на доктор Гордън. Те нападаха отгоре тихо като листенца от маргаритка по ту чна лятна ливада.

- А какво - попитах - мислите за това?