Стъкленият похлупак

Постепенно загрях, че Константин се опитва да ми определи среща още днес.

- Искате ли да видите ООН следобед?

- Аз и в този момент виждам ООН-то - отвърнах с лек истеричен кикот.

Той остана невъзмутим.

- Виждам сградата от прозореца си - добавих, като реших, че говоря твърде бързо за него.

Последва мълчание.

- А не бихте ли искали да хапнете някоя хапка следобеда?

Веднага долових речника на мисис Уилард и сърцето ми

се сви. Тя винаги канеше някого па хапка. Спомних си, че този човек е гостувал у мисис Уилард, когато току-що пристигнал в Америка - мисис Уилард имаше обичая да разтваря вратите си за чужденци, а когато тя отидеше в чужбина, те отваряха домовете си за нея.

Чак сега ми стана ясно, че в отговор на гостоприемството, което мисис Уилард бе получила от него, тя предлагаше мен с покана за „хапка“ в Ню Йорк.

- Да, бих искала да хапна хапка - отвърнах сковано. - Кога ще дойдете да ме вземете?

- Ще дойда с колата си в два. Хотел „Амазонка“, нали? -Да.

- Аха, знам къде се намира.

За миг ми се стори, че тонът му крие някакъв по-особен смисъл, но после реших, че вероятно много от момичетата в хотел „Амазонка“ са секретарки в ООН и той понякога е излизал с някое от тях. Оставих го пръв да затвори, после поставих слушалката и с неприятно чувство се изпънах по гръб върху възглавниците.

Отново потънах в мечти, представях си очарователен млад мъж, който ще ме обикне лудо от пръв поглед, още след първите няколко незначителни, банални фрази. Обичайното разглеждане на сградата на ООН и после - сандвич!

Опитах се да повдигна духа си.

Сигурно симултанният преводач на мисис Уилард ще се окаже нисък и грозен и накрая ще почна да го презирам, както презирах Бъди Уилард. Тази мисъл ми достави известно удовлетворение. Защото към Бъди Уилард изпитвах ненавист, макар че всички продължаваха да вярват, че ще се омъжа за него, когато излезе от санаториума за туберкулозни; знаех, че това никога няма да стане, дори ако той е единственият мъж на земята.

Бъди Уилард беше лицемер.

Разбира се, в самото начало не знаех това. Мислех го за най-прекрасното момче, което познавам. Пет години го бях обожавала от разстояние, без той да ме погледне, после настъпи един красив период, когато все още го обожавах и той започна да ми обръща внимание, и както ставаше все по-мил и по-мил към мен, изведнъж открих напълно случайно какъв отвратителен лицемер беше; сега той искаше да се омъжа за него, но аз го ненавиждах вдън душа.

Най-страшното беше, че не можах открито да му кажа какво мисля за него, защото заболя от туберкулоза и сега трябваше да му угаждам, докато се оправи и бъде в състояние да понесе неподправената истина.

Реших да не слизам за закуска. Това би означавало, че трябва да се облека, а какъв е смисълът да се обличам, щом като ще прекарам цяла сутрин в леглото? Можех да се обадя и да си поръчам закуска в стаята, но трябваше да дам бакшиш на сервитьора, а никога не знаех какъв бакшиш да определя. Имах няколко доста неприятни случая от практиката си с бакшиши в Ню Йорк.

Когато пристигнах в хотел „Амазонка“ за пръв път, един дребен като джудже плешив човечец е униформа на пиколо пренесе куфарите ми до асансьора и отключи вратата на стаята ми. Естествено, аз се втурнах веднага към прозорците да видя какъв изглед се открива. Миг след това усетих, че пиколото пуска кранчетата с топлата и студената вода във ваната с думите: „Тази е топлата, тази е студената“, пусна радиото, като ми изреждаше имената на всички нюйоркски станции, и аз започнах да се чувствам неловко, но продължавах да стоя с гръб към него, а накрая рязко отсякох:

- Благодаря, че ми донесохте куфарите!

- Благодаря, благодаря. Ама ха! - изсъска той със злобно- подигравателен тон и преди да успея да се обърна и да разбера какво става, излезе, тръшвайки вратата с оскърбителен трясък.

Когато по-късно разказах на Дорийн за странното му поведение, гя рече:

Ами, глупачке, той си е искал бакшиша!

Тогава попитах колко би трябвало да му дам и Дорийн определи четвърт долар или трийсет и пет цента, ако куфарът е бил особено тежък. Аз бих могла сама да отнеса куфара до стаята си, но ми се стори, че пиколото прояви особено желание, затова го оставих да свърши тая работа. Мислех, че този род услуги влизат в сметката за стаята.

Мразя да давам пари на хора за работа, която сама бих могла да свърша, това страшно ме изнервя.

Дорийн ми обясни, че бакшишът трябва да възлиза на десет процента, но някак все така се случваше, че нямах дребни пари и изпадах в ужасно глупаво положение, като давах някому половин долар с думите: „Петнайсет цента бакшиш за вас, моля, върнете ми трийсет и пет цента.“

Първия път, когато се качих на такси в Ню Йорк, дадох на шофьора десет цента. Сметката ми беше долар, затова прецених, че десет цента с тъкмо нормалното; подадох му десетаче с елегантен жест и усмивка. А той задържа монетата върху дланта си, като я зяпаше ли, зяпаше вторачено, а когато излязох от колата с надеждата, че не съм му дала по погрешка канадска монета, се разкрещя: „Мадам, и аз трябва да живея като вас и като всички останали“; крещеше така силно, че се изплаших и хукнах да бягам. За щастие светлината на светофара го спря, иначе имах чувството, че щеше да кара край мен и да крещи по тоя унизителен начин.

Когато разказах на Дорийн случая, тя отвърна, че по всяка вероятност след последното й пребиваване в Ню Йорк процентът на бакшиша се е повишил от десет на петнайсет на сто. Или е така, или този шофьор е бил крайно гаден тип.

Протегнах се и взех книгата, която ми бяха изпратили от „Лейдис Дей“.

Когато я отворих, от нея изпадна картичка. Върху лицевата страна на картичката бе изобразено пуделче с нощничка на цветенца, седнало с клюмнал вид в кошче за кучета, а на вътрешната страна на картичката пуделчето лежеше в кошчето си усмихнато, потънало в хубав, здрав сън; над него пишеше с красиви букви: „Всекиму е ясно - само с много, много сън ще се чувствате прекрасно.“ Най-долу някой бе допълнил с лилаво мастило: „Оправяйте се бързо! От вашите приятели в „Лейдис Дей“.

Запрелиствах разказ след разказ и най-сетне попаднах на един за някакво смокиново дърво.

Расла смокинята на зелена морава между къщата на един евреин и един манастир. Евреинът и красива тъмноока монахиня се срещали под дървото и късали зрелите плодове, но един ден видели в клоните птиче гнездо и яйце, от което се излюпва пиленце; както гледали как малката птичка пробива с човчица черупката, за да се измъкне от нея, те докоснали ръце; след тази случка монахинята не идвала вече да бере смокини с евреина, а зла слугиня католичка я заместила и брояла смокините, които късал евреинът, за да се увери, че не бере повече от нея, и това го вбесявало.

Разказът ми хареса и най-вече там, където се описваше смокиновото дърво през зимата, покрито със сняг, и после през пролетта, отрупано със зелени плодове. Стана ми мъчно, кога- го стигнах до последната страница. Щеше ми се да се промъкна сред черните печатни редове, както човекът се промъква под оградата, и да заспя под красивите зелени клони на смокинята.

Струваше ми се, че аз и Бъди Уилард напомняхме на евреина и монахинята, с тази разлика, че не сме евреи или католици, а унитарианци. И ние се бяхме срещнали под нашето въображаемо смокиново църво, но не бяхме видели как се излюпва пиленце от яйцето, а как се ражда дете от майка, и после се случи нешо ужасно и всеки от нас пое по своя път.

Изпъната в бялото хотелско легло, самотна и отпаднала, имах чувството, че и аз съм в оня санаториум в Адирондак- ските планини и съм най-безнадеждно болна. Бъди Уилард ми пишеше как четял стихове от някакъв доктор поет и как научил за някакъв прочут покоен руски разказвач, също лекар, което го навеждало на мисълта, че, изглежда, лекарите и писателите могат да се погаждат.

Това бе съвсем различна песен от оная, която Бъди ми пееше през двете години, докато се опознавахме. Спомням си деня, в който той ми се усмихна и каза:

- Естър, знаеш ли какво е „стихотворение“?

- Не, какво? - попитах аз.

- Купчина смет. - И изглеждаше горд от своята измислица, а аз погледнах русите му коси. сините му очи и белите му зъби - имаше хубави, здрави бели зъби - и отвърнах:

- Сигурно е така.

И едва посред Ню Йорк, цяла година по-късно, измислих отговор на неговото подмятане.

Много време бях посветила на въображаеми разговори с Бъди Уилард. Той бе няколко години по-голям от мен, много учен и можеше да доказва множество неща. Когато бяхме заедно, трябваше да полагам усилия, за да държа главата си над водата.

В съзнанието ми тези разговори обикновено повтаряха началото на истинските наши разговори, само че завършваха с остри отговори от моя страна вместо безучастното ми повтаряне: „Ами, сигурно е така.“

И сега, както си лежах в леглото, аз си представих, че Бъди ме пита:

- Е, Естър, знаеш ли какво е „стихотворение“?

- Не, какво? - ще отговоря аз.

- Купчина смет.

И тъкмо когато той се изхилва и се готви да се надуе, аз ще отвърна:

Не, такива са труповете, които ти режеш. Такива са хората, които си въобразяваш, че лекуваш. Те са смет и нищо друго. Знам, че едно хубаво стихотворение надживява с цяла вечност стотици твои болни, събрани заедно.

И, естествено, Бъди не би могъл да отговори на тези думи, защото те бяха голата истина. Хората са направени преди всичко от смет и не бях убедена, че лечението на цялата тая смет струва повече от писането на стихотворения, които си спомняме и повтаряме в мигове, когато сме нещастни, болни или сънят бяга от очите ни.

Бедата ми е там, че приемах всичко, което кажеше Бъди Уилард, за свята истина. Спомням си първата вечер, когато ме целуна. Това стана след годишния бал на първокурсниците в „Йейл“.

Беше много странно, че Бъди ме покани на този бал.

През една коледна ваканция се изтърси у нас сякаш от небето, с дебел бял пуловер с обърната яка и толкова красив, че очите си не можех да откъсна от него. Тогава подхвърли: „Някой ден мога да намина да те видя в колежа, нали?“

Смаях се. Досега с Бъди се виждахме само в неделни дни на църква, и то единствено през ваканциите и от разстояние, така че не можех да проумея какво го е прихванало да хукне да ме посети - той беше тичал цели две мили между домовете ни; правел си крос, както съобщи.

Разбира се, майките ни бяха добри приятелки. Бивши съученички, те после се омъжили за преподавателите си и се установили в един и същ град, но Бъди винаги отсъстваше, есенно време беше стипендиант н подготвителното училище, а лете изкарваше пари, като чистеше ръждиви шупли от метал в Монтана, така че майките ни като стари приятелки нямаха нищо против това развитие на нещата.

След това неочаквано посещение Бъди въобще не се обади чак до една чудесна съботна сутрин в началото на март. Бях в стаята си в колежа, четях за Питър Отшелника и Уолтър Безпа- ричния във връзка с изпита ми по история в понеделник върху кръстоносните походи, когато телефонът в коридора иззвъня.

По правило трябваше да се редуваме при вдигането на слушалката, но тъй като бях единственият „заек“ на етажа, по- големите момичета ме караха вечно аз да отговарям. Почаках да видя дали някой няма да ме изпревари. Реших, че всички са излезли да играят скуош или са заминали за уикенда, затова вдигнах слушалката.

- Естър, ти ли си? - обади се момичето, което дежуреше на долния етаж. - Един мъж иска да те види.

Тези думи ме изненадаха, защото от всичките момчета, с които ми бяха уреждали среща през годината, никой не бе ме потърсил втори път. Просто нямах късмет. Беше ми омразно всяка съботна вечер да слизам в салона със запотени ръце и с любопитство и там някое от по-големите момичета ме запознаваше със сина на най-добрата приятелка на леля си, който се оказваше някакво бледо, избуяло нависоко създание или с щръкнали уши, или с конски зъби, или с куц крак. Мисля, че не заслужавах подобно нещо. В края на краищата аз не бях саката в никакво отношение, просто прекадено много учех, не знаех кога да спра.

И така, сресах се, начервих се по-плътно, взех в ръка историята - можех да кажа, че съм тръгнала за библиотеката, ако ме търсеше някой неприятник - и слязох, а там Бъди Уилард, облегнат на пощенските кутии, в спортно кафеникаво яке с цип, сини дънки и оръфани сиви гуменки, ме чакаше и се хилеше насреща ми.

- Дойдох просто да ти кажа едно здрасти! - каза той.

Стори ми се невероятно да пропътува целия път от „Йейл“

само за едно здрасти, пък дори и на автостоп, както призна - за да не давал пари.

- Здрасти - отвърнах аз. - Нека седнем на верандата.

Исках да излезем на верандата, защото момичето, което

дежуреше, бе ученичка от по-горните класове, вреше си носа навсякъде и ме гледаше с любопитство. Явно си мислеше, че Бъди е сбъркал и не търси мен.

Седнахме един до друг на два плетени люлеещи се стола. Грееше ясно слънце, нямаше вятър, беше почти горещо.

Не мога да остана повече от няколко минути - каза Бъди.

- Оо, хайде остани за обяд!

- Не, не мога. Дошъл съм за годишния бал на второкурсни- ците с Джоун.

Почувствах се като кръгла идиотка.

- Как е Джоун? - запитах студено.

Джоун Гилинг беше от нашия град, посещавахме една и съща църква и бе една година преди мен в колежа. Минаваше за страшна клечка - председателка на класа, специализираше физика, шампионка по хокей на колежа. Винаги ми се е повдигало от нейните изцъклени, воднисти очи, лъскави като надгробни камъни зъби и беззвучен глас. На всичкото отгоре беше и едра като кон. Започнах да си мисля, че Бъди има твърде жалък вкус.

- А, Джоун ли? - каза той. - Поканила ме е на тази забава още преди два месеца и майка й попитала майка ми дали няма да я придружа; така че какво да направя?

- Защо си й обещал, щом като не искаш? - подло запитах аз.

- А, защо, Джоун ми харесва. Не й пука харчиш ли по нея пари или не и обича спорта на открито. Последния път, когато дойде за уикенда в „Йейл“, ходихме на екскурзия с велосипеди до Ийст Рок и тя бе единственото момиче, което не се наложи да бутам нагоре по стръмното. Бива си я!

Вледених се от завист. Аз никога не бях ходила в „Йейл“, а за всички по-големи момичета от колежа това бе най- предпочитаното място за уикенд. Реших, че е безсмислено да очаквам нещо от Бъди Уилард. Когато от един човек не очакваш нищо, не се разочароваш.

Ами, тогава върви да намериш Джоун - казах с делови тон. - Приятелят ми може всеки момент да дойде и няма да е приятно да те види тук.

- Приятел! - Бъди ме изгледа с почуда. - Кой е гой?

- Те са двама. Питър Отшелника и Уолтър Безпаричния.

Бъди не продума, затова поясних:

- Това са прякори. - После добавих: - Те са от „Дартмът“.

Разбрах, че Бъди не познава чак толкова историята,, защо-

то изкриви уста. Скокна от люлеещия се стол и го бутна рязко и ненужно. После пусна в скута ми един бледосин плик с печата на „Йейл“.

- Мислех да ти оставя това писмо, ако не те намеря. Съдържа въпрос, на който можеш да отговориш по пощата. Не ми се ще да ти го задавам устно в момента.

След като Бъди си отиде, отворих писмото. С него той ме канеше на годишния бал на първокурсниците в „Йейл“.

Толкова се изненадах, че изскимтях два пъти и се разтичах из къщата с викове: „Отивам! Отивам! Отивам!“ След яркото слънце на верандата тук бе тъмно като в рог и нищичко не можех да видя. Изведнъж усетих, че съм прегърнала дежурното момиче. Когато разбра, че съм поканена на годишния бал на първокурсниците в „Йейл“, то започна да ме гледа с уважение и захлас.

Странно наистина, но след този случай нещата в дома се промениха. По-големи ге момичета от етажа взеха от време на време да разговарят с мен, понякога съвсем спонтанно вдигаха телефона и никой вече не подхвърляше пред вратата ми на глас злъчни реплики от рода на тази, че някои хора си пропиляват златните студентски дни с нос, заврян в книгите.

Чудесно, но през целия годишен бал Бъди се отнасяше с мен като с приятел или с братовчедка.

Танцувахме на миля разстояние един от друг. докато чак по време на „Auld Lang Syne“* той подпря брадичка върху главата ми, сякаш бе адски уморен. После в студения вятър в три часа след полунощ бавно изминахме петте мили обратно до дома, където бях настанена. Трябваше да спя върху кушетка във все-

‘ Auld Lang Syne (шотл.) много, много отдавна. Б. пр.

кидневната, която бе твърде къса, но струваше само петдесет цента на нощ вместо два долара, както в повечето хотели с нормални легла.

Чувствах се тъпо и празно, покосена от разбити илюзии.

Бях си въобразила, че Бъди ще се влюби в мен веднага и повече няма да мисля как да убивам съботните вечери до края на годината. Когато наближихме къщата, където бях отседнала, Бъди каза:

- Нека се качим до химическата лаборатория.

Втрещих се.

- Химическата лаборатория?

- Да. - Бъди посегна и ме хвана за ръката. - Оттам се разкрива красива гледка.

И наистина имаше някакво хълмче зад химическата лаборатория, откъдето се виждаха светлинките на къщи в Ню Хейвън.

Аз стоях и се преструвах, че им се любувам, а Бъди стъпи твърдо на голата земя. Докато ме целуваше, не затворих очи, а се мъчех да запомня разположението на светлинките, така че никога да не ги забравя.

Накрая Бъди отстъпи крачка назад:

- Уха!

- Какво „уха“? - учудено попитах аз. Това бе суха, нераз- палваща кратка целувка, дори си помислих колко лошо, че устните и на двама ни бяха така напукани от петте мили разходка на студения вятър.

- Уха, става ми страхотно хубаво, като те целувам.

Аз скромно не отвърнах нито дума.

Ти май излизаш с доста момчета - изведнъж изтърси

Бъди.

- Е, да - казах го, сякаш бях излизала всяка седмица с различно момче.

- А пък аз трябва много да уча.

— Аз също - бързо се защитих. - Трябва да гоня успех заради стипендията си.

- И все пак, струва ми се, бих намирал време да те виждам всеки трети уикенд.

- Много хубаво! - Аз едва не припаднах и умирах час по- скоро да се върна в колежа и да разкажа на всички.

Бъди ме целуна отново пред стълбите, а на следващата есен, когато получи стипендия за медицинския институт, отидох да го видя там вместо в „Йейл“ и тъкмо там разбрах как ме беше мамил през всичките тия години и какъв лицемер е бил.

Това разкрих в деня, когато гледахме как се ражда дете.