Стъкленият похлупак

Но в колата през целия път на север и после на изток Джоди се шегуваше, смееше се, бъбреше и не й правеше впечатление, че единственото, което произнасях, бе „Олеле!“, „По дяволите!“ или „Не думай!“.

Пекохме си наденици на обществените скари на плажа и наблюдавайки много внимателно Джоди, Марк и Кал, аз успях да препека своята надепичка точно колкото бе нужно, без да я изгоря или изпусна в жарта, от което се опасявах. А после, ко- гато никой не ме гледаше, зарових наденичката в пясъка.

След като привършихме с обяда, Джоди и Марк хукнаха към водата ръка за ръка, аз се изтегнах по гръб, загледана в небето, а Кал продължи разговора за пиесата.

Единственото, което ме накара да запомня тази пиеса, бе това, че в нея имаше луд, а в съзнанието ми се запечатваше всичко, което бях чела за луди, останалото се изпаряваше.

- Но именно това „да“ е важно - говореше Кал. - Към това „да“ тя се връща и накрая.

Повдигнах глава и присвих очи към яркосинята тепсия на морето - яркосиня тепсия с ивица мръсно по края. Голяма заоблена сива скала, като половинка на яйце, се подаваше от водата на миля навътре от каменистия нос.

- Как смяташе тя да го убие? Забравила съм.

Не бях забравила. Прекрасно си спомнях, но исках да видя какво ще каже Кал.

- С морфин на прах.

- Знаеш ли дали има прахчета морфин в Америка?

Кал се позамисли за миг. После отвърна:

Не вярвам. Изглежда ми ужасно старомодно.

Обърнах се по корем и присвих очи в обратната посока, към Лин. Прозрачна мараня се диплеше нагоре от огнищата на скарите и от жегата над пътя, а отвъд нея, като през завеса от бистра вода, долових мътните очертания на бензинови складове, фабрични комини, сондажни кули и мостове.

Всичко ми се струваше адска бъркотия.

Отново се обърнах по гръб и запитах с престорено равнодушие:

Ако решиш да се самоубиеш, какво би направил?

Кал изглеждаше доволен.

- Често съм си мислил за това. Ще се гръмна в черепа.

Бях разочарована. Пистолетът подхождаше за мъж. И таз

добра, да хвана в ръка огнестрелно оръжие! Но дори да докопам пистолет, пак няма да знам към коя част от себе си да го насоча.

Бях чела по вестниците за хора, опитали се да се гръмнат, само че вместо да свършат със себе си, засягали някой важен нерв и се парализирали или пък обезобразявали лицето си, но оцелявали, спасени от хирурзи като по чудо от неизбежната смърт.

Рисковете на огнестрелното оръжие ми се струваха огромни.

- С какво точно оръжие?

- С ловджийската пушка на баща ми. Той я държи заредена. Ще трябва само да вляза в кабинета му някой ден - Кал насочи пръст към слепоочието си, комично сгърчи лице - и щрак! - Воднистите му очи се разшириха и той ги опули срещу мен.

Баща ти живее ли близо до Бостън? - запитах нехайно.

Ами. В Клактън-он-Сий. Той е англичанин.

Джоди и Марк дотърчаха ръка за ръка, заизцеждаха се и отърсваха водните пръски от себе си като две влюбени кученца. Не ми се искаше да има толкова хора наоколо, затова се изправих и престорено се прозинах.

- Май ще отида да поплувам.

Присъствието на Джоди, Марк и Кал бе започнало да ме гнети като огромен дървен пън, притиснал кордите на пиано. Боях се, че всеки момент ще престана да се владея и ще започна да бръщолевя как не мога да чета, не мога да пиша и как вероятно съм единственият човек, стоял буден цял месец, без да се сгромоляса от изтощение.

Имах чувството, че от нервите ми се вдига пушек, както от скарите и нагретия от слънцето път. Целият пейзаж - плажът, носът, морето и скалата - трептеше пред очите ми като театрална завеса.

Чудех се в коя ли точка на пространството глупавата, фалшива синева на небето става черна.

- Ти също ще плуваш, нали, Кал? - Джоди игриво го побутна.

- Оооох. - Кал скри лице в хавлията. - Студено е.

Аз се запътих към водата.

Не знам защо, но в ярката безоблачна светлина на пладнето водата ми се струваше приветливо и подканващо гостоприемна.

Помислих си, че удавянето може би е най-приятният начин да умреш, а изгарянето - най-мъчителният. Някои от тия бебета под стъклените похлупаци, които Бъди Уилард ми показваше, имали хриле, казваше той. Развитието им минавало през фаза, когато били също като риби.

Малка, мръсничка вълна, понесла книжки от бонбони, обелки от портокали и водорасли, обгърна нозете ми.

Пясъкът зад гърба ми глухо заскърца и Кал ме достигна.

- Хайде да поплуваме ей до оная скача. - И посочих навътре.

- Да не си луда? Това е повече от миля.

- А ти какво си? - запитах. - Да не би пиле?

Кал ме хвана за лакътя и ме блъсна в морето. Когато водата стигна до кръста ни, той ме потопи надолу. Аз изскокнах на повърхността, папайки с ръце, солта дразнеше очите ми. Долу водата бе зелена и полупрозрачна като кварцов кристал.

Започнах да плувам в опростен „кучешки“ стил, като насочвах лицето си към скалата. Кал се носеше в бавен кроул. След малко вдигна глава и изплю струйка вода.

- Не мога повече. - Задъхваше се тежко.

- Добре тогава. Връщай се.

Реших да плувам навътре, докато не ми останат сили да се върна. Порех водата упорито, а сърцето ми бумкаше в ушите като глух мотор.

Аз съществувам, аз съществувам, аз съществувам.

Тая сутрин бях направила опит да се обеся.

Веднага щом майка ми отиде на работа, изнизах копринения шнур от жълтата й хавлия и в кехлибарения полумрак на спалнята завързах шнура на възел, който местеше положението си нагоре-надолу. Това ми отне доста време, тъй като бях непохватна и не знаех как да постигна желания възел.

После затърсих удобно място да прикача въжето.

Лошото бе, че нашата къща имаше неподходящи тавани. Бяха ниски, бели и гладко гипсирани, без никаква греда, без никакво осветително тяло. С носталгия си спомних за къщата на баба ми, която тя продаде и дойде да живее при нас, а после при леля Либи.

Къщата на баба ми бе построена в изящния стил на деветнайсети век с високи тавани и масивни конзоли за полилеи, с високи шкафове с обковки и с таванско помещение, където никой никога не стъпваше, натъпкано с куфари, кафези за папагали, шивашки манекени; покривните греди бяха дебели като корабни мачти.

Но къщата бе стара и баба ми я продаде, а не знаех друг да има такава къща.

След като се мотах известно време отчаяно и коприненият шнур се влачеше зад мен като котешка опашка, без да открия място да го закача, седнах на ръба на леглото на мама и се опитах яко да затегна шнура около врата си.

Но шом успявах да го стегна здраво, в ушите си усещах силно налягане, лицето ми се наливаше с кръв, ръцете ми отмаляваха, разхлабвах въжето и отново идвах на себе си.

Тогава открих, че тялото ми използва най-различни дребни трикове, като например да прави ръцете ми безволеви в критичната секунда, с което винаги се спасяваше, докато зависеше ли всичко от меи самата, бих предала богу дух за по-малко от миг.

Просто трябваше да го издебна от засада с всичкия си останал разум, иначе то щеше да ме прикове в глупавия си капан и да ме държи безсмислено в себе си още петдесет години. И когато хората открият, че разсъдъкът ми се е изпарил, което щеше неминуемо да стане рано или късно въпреки тактичното мълчание на майка ми, щяха да я убедят да ме даде в клиника за душевноболни, за да ме лекуват.

Само че моят случай беше неизлечим.

Бях си купила няколко книжки върху психопатологията и сравнявах своите симптоми със симптомите от книгите; моите симптоми напълно съответстваха на най-тежките случаи.

Единственото нещо, което можех да чета освен скандалните вестници, бяха тия книжки по психопатология.

Сякаш в създанието ми бе останала някаква тесничка пролука, през която да попия всичко необходимо за моя случай, за да сложа край на живота си по най-подходящия начин.

Питах се след неуспешния опит да се обеся дали не трябва да се откажа и да се обърна към лекари, но веднага си спомних за доктор Гордън и неговата частна машина за шокове. Пипнат ли ме веднъж, щяха да я прилагат върху мен безспир.

Представях си как майка ми, брат ми и приятелите ще ме посещават ден след ден с надежда да открият подобрение. Постепенно визитите щяха да се разреждат и посетителите да изгубят всякаква надежда. Щяха да остареят. Щяха да ме забравят.

Щяха също и да обеднеят.

Отначало ще искат да се радвам на най-добрите грижи, затова ще изсипят всичките си пари по частни клиники като тази на доктор Гордън. Накрая, когато парите им свършат, ще бъда прехвърлена в държавна болница със стотици хора като мен, наблъскани в огромна клетка в някакво мазе.

Колкото по-безнадежден е случаят ти, толкова по на скришно място те натикват.

Кал се връщаше, а аз продължавах да плувам напред.

Гледах го как бавно се изтегля от дълбокото море. На фона на жълто-кафявия пясък и на зеленикавите крайбрежни вълнички тялото му за миг ми заприлича на разполовен бял червей. После то изпълзя от зеленото, стъпи на кафеникавото и се изгуби сред десетките други червейчета, които се гърчеха или полюшваха между морето и небето.

Порех водата с ръце и ритах с крака. Яйцевидната скала не ми изглеждаше по-близо сега, отколкото преди, когато я гледахме с Кал от брега.

След малко реших, че е безсмислено да плувам чак до скалата, защото тялото ми щеше да се възползва да се изкачи и изтегне на слънцето и да събере сили за обратния път.

Тогава оставаше единствено да се удавя тук и в тоя миг.

Затова спрях.

Прибрах ръце до гърдите, потопих глава и се гмурнах, използвайки ръцете си да оттласквам водата встрани. Морската бездна напираше върху тъпанчетата и сърцето ми. Завъртях се като перка стремглаво надолу, но преди да разбера къде съм, водата ме изплю отгоре на слънце, светът наоколо искреше като сини, зелени и жълти полускъпоценни камъни.

Отърсих водата от очите си.

Дишах тежко като след голямо напрежение, но се носех по повърхността без усилие.

Гмурнах се веднъж, после втори път, но все изхвърчах над водата като тапа.

Сивата скала ми се присмиваше, поклащайки се спокойно като шамандура.

Разбрах, че съм изгубила този шанс.

Поех курс назад.

Цветята ми кимаха като засмени, разбиращи деца, когато ги возех по коридора.

Чувствах се глупаво в своята сивозеленикава униформа на доброволка и съвсем ненужна, не като лекарите и сестрите в техните бели престилки, нито пък като санитарките в кафяви дрехи, с парцали и кофи с нечиста вода, които ме подминаваха безмълвно.

Ако ми плащаха, макар и малко, щях да приема сериозно тази работа, но за това, че разнасях цяла сутрин списания, бонбони и цветя, получавах само безплатен обяд.

Майка ми казваше, че лекът за тия, които прекадено много мислят за себе си, е да се грижат за хора далеч по-зле от тях. Затова Тереза уреди да се зачисля като доброволка в нашата местна болница. Трудно беше да се вредиш, тъй като за тая работа се натискаха всички от Младежкия съюз, но сега за мой късмет повечето от тях бяха по курорти.

Надявах се да ме изпратят в отделение с много тежко болни, които биха прочели на безмълвно каменното ми лице, че им желая доброто, и биха проявили благодарност. Но старшата на доброволките, общественичка от нашата църква, ми хвърли един поглед и отсече: „Ти в родилното.“

Изкачих с асансьора трите етажа до родилното отделение и се представих на старшата сестра. Тя ми повери количката с цветята. Трябваше да разнасям определени вази до определени легла в определени стаи.

Но още преди да стигна до вратата на първата стая, забе- лязах, че много от цветята са клюмнали и покафенели по краищата. Стори ми се обезсърчително за една жена, на която предстои да ражда, да види как някой пльосва до нея грамаден букет от мъртви цветя, затова подкарах количката към един умивалник в нишата на коридора и започнах да изхвърлям увехналите.

После прочистих всички, които бяха почнали да вехнат.

Наоколо нямаше кошче за отпадъци, затова смачках извадените цветя и ги натъпках в дълбокия бял умивалник. Той бе хладен като гробница. Усмихнах се. Сигурно по тоя начин нахвърлят труповете в болничната морга. Моята постъпка, в умален вид, подражаваше действията на лекари и сестри.

Отворих вратата на първата стая и влязох, влачейки количката. Там наскачаха сестри и неясно си спомням някакви етажерки и аптечки.

- Какво искате? - строго попита една. Не можех да ги различавам, толкова си приличаха.

- Разнасям цветята.

Сестрата положи длан върху рамото ми и ме изведе от стаята, направлявайки количката със свободната си, обиграна ръка. Разтвори летящите врати на съседна стая и ми кимна да вляза. След това изчезна.

Чувах далечен кикот зад себе си, носле вратите се затвориха и го прекъснаха.

В стаята имаше шест легла, във всяко по една жена. Всички седяха и плетяха или разглеждаха списания, навиваха си косите или бъбреха като папагали.

Бях си ги представяла, че спят или лежат, тихи и бледи, така че мога да се промъкна спокойно на пръсти, да поставя вазата с номерче, написано с мастило и залепено със скоч, до леглото със същия номер, но още преди да успея да се ориентирам, една ведра и енергична блондинка с остро, триъгълно лице ми махна.

Приближих се към нея, оставяйки количката насред стаята, но тя направи нетърпелив жест и разбрах, че иска да докарам и количката.

Примъкнах количката до леглото й със сговорчива усмивка.

Хей, къде е моята ралица? - И едра, отпусната жена от отсрещното легло ме обгърна с орлов поглед.

Остроликата блондинка се наведе над количката:

- Жълтите ми рози са тука - каза тя, - но са омесени с някакъв противен ирис.

Други гласове се присъединиха към тях. Бяха груби, силни, пълни с укор.

Отворих уста да обясня, че изхвърлих купчина увехнали ралички в умивалника, а някои от вазите прочистих, защото изглеждаха жалки, с толкова малко живи цветя, затова съм подбрала от други букети да ги запълня, но в тоя момент летящите врати се разтвориха и сестрата нахълта да види каква е тая врява.

Чуйте, сестра, имах голямо букетче ралички, което Лари ми донесе снощи.

- Тя ми е омърляла жълтите рози.

Разкопчах тичешком зелената униформа, свалих я и я напъхах в умивалника сред мъртвите цветя. После хукнах по страничното безлюдно стълбище, като вземах по две стъпала наведнъж, и без да срещна жива душа, се озовах на улицата.

- В каква посока са гробищата?

Италианецът с черното кожено яке спря и посочи алеята зад Методистката църква. Бях методистка през първите девет години от живота си, преди баща ми да умре, после се преместихме тук и станахме унитарианци.

Преди да стане методистка, майка ми е била католичка. Баба ми, дядо ми и леля Либи все още бяха католици. Леля Либи се отказала от католическата вяра заедно с майка ми, но сетне се влюбила в един италианец католик и отново се върнала в лоното на католицизма.

Напоследък и аз си мислех да се прехвърля към католическата църква. Знаех, че католиците смятат самоубийството за ужасен грях. Ако е наистина така, те, изглежда, си имат средство да ме разубедят.

Естествено, аз не вярвах в задгробния живот, нито в девственото зачатие, нито в Инквизицията, нито в непогрешимостта на дребничкия папа с лице на маймунка, нито в нещо друго от такъв характер, но не биваше да позволя на свещеника да го разбере, просто трябваше да се съсредоточа върху своя грях и той ще ми помогне да се иокая.

Бедата беше там, че църквата, католическата в това число, не може да запълни целия ти живот. Няма значение колко коленичиш и се молиш, все пак трябва да се храниш три пъти на ден, да си някъде на служба и да живееш на този свят.

Реших да проверя трябва ли дълго да си католичка, преди да станеш монахиня, и запитах майка ми, която очаквах да ми отговори най-точно.

Майка ми се изсмя.

- Да не мислиш, че ще вземат някоя като теб, без подготовка, право от улицата? Трябва да знаеш от игла до конец всички катехизиси и символи и твърдо да вярваш в тях. За момиче е твоята нагласа!

И все пак си представих как отивам при някой бостънски свещеник - непременно от Бостън, защото не исках никой от моя град да знае, че съм мислела да се самоубия. Свещениците са страхотни клюкари.

Ще бъда цялата в черно, с мъртвешки бледо лице и ще се хвърля в нозете му с думите: „О, отче, помогнете ми!“

Но така си фантазирах, преди хората да почнат да ме заглеждат по особен начин, както ония сестри в болницата.

Бях напълно убедена, че католиците не приемат смахнати монахини. Мъжът на леля Либи веднъж разказваше шеговито за някаква монахиня, изпратена при Тереза за преглед. Тая монахиня чувала неспирно акорди на арфа в ушите си и нечий глас, който повтарял „Алилуя!“. Само че при обстойния разпит на лекаря признала, че не е съвсем сигурна дали гласът казва „Алилуя“ или „Аризона“. Зашото тя била от Аризона. Май свършила в лудницата.

Дръпнах черното було до брадичката си и пристъпих през железните врати. Не беше ли неестествено, че през цялото време, откакто баща ми лежеше в тия гробища, никой от нас не го бе посетил? Майка ми не ни беше завела на погребението, защото тогава бяхме оше малки, а тъй като той почина в болница, и гробът, и дори неговата смърт винаги са ми се стрували нереални.

Напоследък бях тласкана от силно желание да изкупя пред баща си всичките години на небрежност към него и да захвана да поддържам гроба му. Някога бях негова любимка и бе редно аз да се заема е тези ритуали, за които майка ми нехаеше.

Мислех си, че ако татко беше жив, щеше да ме научи на всичко за насекомите - неговата специалност в университета. Също щеше да ме научи немски, гръцки и латински, които владееше, и може би щях да стана лутеранка. В Уисконсин баща ми е бил лутеран, но в Нова Англия тази секта не била на мода и станал греховен лутеран, а накрая, както казваше майка ми, върл атеист.

Гробищата ме разочароваха. Простираха се извън града в ниска местност, нещо като долчинка за изхвърляне на отпадъци, и като се разхождах по пътеките между гробовете, долавях миризмата на застоялите солени тресавища в далечината.

Старата част на гробищата си я биваше, с овехтели плоски надгробни камъни и проядени от лишеи паметници, но скоро открих, че баща ми трябва да бе погребан в новата част. За умрелите след деветстотин и четирийсета.

Надгробните плочи в новата част бяха груби и евтини, само тук-таме се срещаше гроб, ограден с мрамор, като овална вана, пълна със смет, а отгоре, там, където би трябвало да се намира пъпът на покойника, стърчаха ръждясали метални съдинки и затъкнати в тях пластмасови цветя.

Ситен дъждец заромоли от свъсеното небе и станах още по-потисната.

Никъде не можех да открия баща си.

Ниски парцаливи облаци се носеха откъм хоризонта над морето, отвъд тресавищата и дървените барачки по брега. От дъждовните капки черната мушама, която бях купила тая сутрин, потъмня още повече. Лепкава влага взе да се просмуква в тялото ми.

Бях попитала продавачката:

- Непромокаема ли е?

А тя отвърна:

- Никой дъждобран не е непромокаем. Те са само импрегнирани.

А когато я запитах какво значи импрегниран, тя ме посъветва да си купя чадър.

Но за чадър не ми достигнаха пари. Недоумявам как нюйоркският ми капитал се стопи само за автобусни билети до Бостън и обратно, за фъстъци, за вестници, за книгите по пси- хопатология и за разходки до стария ми роден град край морето.

Бях решила, ще че ще направя това, когато изхарча парите от банковата си сметка, и ето последните хвръкнаха тази сутрин за черната мушама.

Тогава видях гроба на баща ми.

Беше съвсем сбутан до един друг гроб, като в благотворителен приют, където няма място за всички желаещи. Плочата бе мраморна, розово напъстрена като консервирана сьомга и върху нея се четеше само името на баща ми и две дати, разделени от мъничко тире.

Оставих долу до плочата измокрената китка азалии, които накъсах от един храст при входа на гробището. Изведнъж коленете ми се подгънаха и аз се отпуснах върху прогизналата трева. Не можех да разбера защо плача толкова горчиво.

Сетих се, че никога не бях плакала за смъртта на баща ми.

Майка ми също не беше плакала. Тя просто се усмихна и каза, че татко щастливо се е избавил, като е умрял, иначе цял живот щял да остане сакат и инвалид, а той не би могъл да го понесе и би предпочел смъртта.

Опрях лице в гладката повърхност на мрамора и с ридания изплаках загубата на баща си под студения, солен дъжд.

Знаех точно как да го направя.

В момента, когато гумите на колата изскърцаха по чакълестата настилка и шумът от мотора затихна, аз скочих от леглото и бързо намъкнах бялата блуза, зелената щампосана пола и черната си мушама. Тя все още беше влажна от вчерашния дъжд, но скоро това нямаше да има никакво значение за мен.

Слязох на долния етаж, взех бледосин плик от масата в трапезарията и написах на гърба с едри, старателно изрисувани букви: „Отивам на дълга разходка

Подпрях бележката така, че майка ми да я види веднага щом влезе.

После се изсмях.

Бях забравила най-важното.

Изтичах горе и дотътрих един стол до шкафчето на майка ми. Стъпих на него и напипах малката зелена касичка на най- горната полица. Бих могла с голи ръце да отскубна металния капак, но исках да върша всичко спокойно и организирано.

Изтеглих най-горното дясно чекмедже на бюрото и измъкнах синята кутийка за бижута от тайното й скривалище под напарфюмираните ирландски ленени кърпички. Взех мъничкото ключе, прикачено за тъмното кадифе. Отключих касичката и извадих пълен флакон лекарство. Имаше повече хапчета, от- колкото се надявах.

Бяха най-малко петдесет.

Ако чаках майка ми да ми дава по едничко всяка вечер, ми трябваха петдесет нощи, за да се запася с достатъчно количество. А след петдесет нощи колежът щеше да започне, брат ми щеше да се върне от Германия и ще е твърде късно.

Закопчах отново ключето в кутията за бижута сред безредие от евтини верижки и пръстени, оставих кутийката в чекмеджето под кърпичките, върнах касичката на полицата над шкафа, преместих стола върху килимчето точно на мястото, откъдето го бях взела.

После слязох в кухнята. Пуснах чешмата и си налях пълна чаша. Взех чашата и флакона с хапчетата и отидох в мазето.

Мътна, убита светлина се процеждаше между пречките на прозорците. Зад нефтената горелка в стената зееше тъмна дупка, по-ниска от човешки бой, която извиваше навън към прохладната пътека на двора и се губеше от очи. Заслонът е бил пристроен към къщата, след като изкопали мазето, и се издигаше точно над този таен процеп в земните недра.

Купчина стари загнили пънове за камината запречваха отвора. Аз ги избутах настрани. Закрепих чашата и флакона върху хоризонталната повърхност на един пън и започнах да се прехвърлям.

Доста време изгубих, докато намъкна тялото си в дупката, но накрая, след многократни опити, успях и се свих в бездната на мрака като трол.

Земята под босите ми крака изглеждаше дружелюбна, но студена. Почудих се колко ли време е минало, откакто тоя къс земя не е видял слънце.

После, един след друг, примъкнах тежките, покрити в прах пънове пред самото гърло на дупката. Тъмата бе плътна и мека като кадифе. Пресегнах се за чашата и флакона и внимателно, на колене, с приведена глава, запълзях към най-оздалечената стена.

Паяжини докосваха лицето ми меко като нощни пеперуди. Пристегнах плътно до себе си черната мушама като своя скъпа сянка, отворих флакона и бързо загълтах хапчетата едно по едно с едри глътки вода.

Отначало не почувствах нищо, но когато стигнах дъното на флакона, червени и сини светкавици започнаха да се стрелкат пред очите ми. Флаконът се изплъзна от ръцете ми и аз се отпуснах на земята.

Тишината се оттегли, оголвайки морските камъчета, раковините и всички прогнили отломки от моя живот. Тя се натрупа нейде в периферията на зрението ми и после като отприщен, стремителен поток връхлетя върху ми и ме понесе в сън.