Стъкленият похлупак

Пресен сняг застла двора на клиниката - не плах валеж, а силен януарски навей, който достига човешки бой и затваря училища, учреждения и църкви, като за ден-два оставя в бележниците, календарите и тефтерчетата полета, чисти от ангажименти.

След седмица, ако преминех успешно беседата с учителския съвет, черният автомобил на Филомена Гини щеше да ме понесе на запад и стовари пред железните врати на моя колеж.

В разгара на зимата!

Масачузетс ще потъне в мраморно спокойствие. Представях си белите като снежинки селца, ширналите се тресавища, по които похлопват сухи папури, езерцата, където жаби и риби спят дълбок сън под кората на леда, и трепетно поклащащите се гори.

Но под измамно чистата и равна плоча топографията беше все същата и вместо Сан Франциско, Европа или Марс аз щях да изучавам стария пейзаж, всяко поточе, хълмче и дръвче. На пръв поглед изглеждаше дребна работа да се върна отново след шестмесечно прекъсване там, откъдето така бурно се бях отдалечила.

Разбира се, всички щяха да знаят причината.

Доктор Нолан ми бе споменала съвсем прямо, че доста хора ше се отнасят предпазливо с мен, други ще ме отбягват, сякаш съм прокажена с предупредително звънче на шията. Лицето на майка ми от последното й посещение в клиниката след двайсетия ми рожден ден изплува пред очите ми като бледа и укорителна луна. Дъщеря в приют за душевноболни! Това й бях поднесла. И все пак тя явно бе решила да ми прости.

- Ще започнем всичко отначало, Естър - бе ми заговорила със своята блага, мъченическа усмивка. - Нека мислим за това като за кошмарен сън.