Стъкленият похлупак

Сигурно, докато стигнех до „Белсайс“, Джоун щеше вече да е на свобода.

Дано поне в „Белсайс“ забравя шоковата терапия. В „Ка- план“ много от жените ходеха на шокови процедури. Веднага познавахме кои са били в шоковото, защото не закусваха с нас. Правеха им шоковете, докато ние закусвахме по стаите си, а после, кротки и изтощени, те идваха в хола, водени като прохождащи дечица от сестрите, и там им даваха да закусят.

Всяко утро, щом чуех сестрата да тропне с подноса по вратата, аз се изпълвах с безгранично облекчение, защото разбирах, че за днешния ден съм избягнала опасността. Недоумявах откъде доктор Нолан знае, че по време на шока болният заспива, когато на нея не са й го прилагали. Откъде знае, че болният не се прави на заспал, а през цялото време усеща в себе си непоносимия тътен и сините волтови дъги?

Звуци на пиано долетяха от дъното на коридора.

По време на вечерята стоях смирено, заслушана в разговорите на жените от Белсайс. Те всички бяха модно облечени, старателно гримирани, а някои бяха дори омъжени. Едни бяха ходили из града по покупки, други се връщаха от гостуване при близки и на вечерята непрекъснато си подхвърляха шеги и закачки, свързани с тези посещения.

- Ще звънна на Джек - заговори една жена на име Диди, - но се боя, че няма да си е вкъщи. Разбира се, знам точно къде да му позвъня, ако искам да го намеря. Там ще е с положителност.

Дребничката, жива блондинка на масата ми се засмя.

- Днес аз почти доведох доктор Лоринг, докъдето исках. - Сините й опулени очи се ококориха като на кукла. - Не бих имала нищо против да заменя стария Пърси за някой нов модел.

В отсрещния край на стаята седеше Джоун и поглъщаше с вълчи апетит своя колбас с печени домати. Тя се чувстваше съвсем добре сред тези жени, а към мен се отнасяше хладно, дори с леко презрение, като с по-нискостояща далечна позната.

Легнах си веднага след вечеря, но тогава чух звуците на пианото и си представих как Джоун, Диди и Лубел, блондинката, както и останалите клюкарстват и се смеят по мой адрес. Сигурно споделяха колко е отвратително да има сред тях такива като мен, когато истинското ми място е в „Уаймарк“.

Реших да сложа край на гадните им разговори.

Повлякох небрежно одеялото си като шлейф и тръгнах по посока на светлината и веселата глъчка.

До края на вечерта слушах как Диди дрънка на рояла някакви евои песнички, а останалите играеха бридж или си бърбореха също както в спалните помещения на колежа, само че възрастта на жените тук надхвърляше с десетина години студентската.

Една от тях - едра, висока, с прошарени коси и гръмлив дебел глас, казваше се мисис Савидж - е учила във „Васар“. Личеше си веднага, че е дама от висшето общество, защото говореше само за дебютантки. Май че имаше две или три дъщери, които тази година щели да са дебютантки, а тя им провалила дебютантския бал, като постъпила в приюта за душевноболни.

Диди свиреше една своя песен, наречена „Млекарят“, и всички твърдяха, че трябва да я публикува щяла да стане много популярна. Отначало издрънкваше кратък мотив, който представляваше как малкото пони бавно удря с копитца в земята, сетне се разливаше нов мотив - млекарят си подсвиркваше, а после двата се преплитаха в един.

- Тази песен е много хубава - намесих се с непринуден тон.

Джоун се бе облегнала върху пианото и разлистваше последния брой на някакво модно списание, а Диди й се усмихваше, сякаш двете криеха някаква обща тайна.

О, Естър - заговори Джоун и задържа броя в ръцете си, - нима това си ти?

Диди престана да свири.

- Дай да погледна.

Тя грабна списанието, загледа се в страницата, която Джоун й посочи, сетне отново погледна в мен.

- О, не е - каза Диди. - Не е тя положително. - Пак погледна към списанието и после към мен: - В никакъв случай!

- Ами, това си ти, Естър, нали? - повтори Джоун.

Лубел и мисис Савидж се понесоха към нас и давайки вид,

че знам за какво става дума, аз съшо се придвижих към пианото.

В списанието имаше снимка на момиче във вечерна рокля от пухкава бяла материя, без презрамки, устните му разтегнати докрай в усмивка, а около него цяла група момчета. Момичето държеше чаша с прозрачно питие и сякаш бе приковало поглед към нещо зад мен, малко вляво от рамото ми. Усетих във врата си лек дъх. Извърнах се.

Нощната сестра се бе приближила незабелязано и безшумно на меките си каучукови подметки.

- Без майтап - каза тя, - наистина ли си ти?

- Не, не съм аз. Джоун греши. Друго момиче е.

- О, кажи, че си ти! - извика Диди.

Но аз се направих, че не я чувам, и й обърнах гръб.

Лубел помоли сестрата да остане като четвърти играч на бридж и аз притеглих стола си да гледам, макар че си нямах понятие от бридж: в колежа не ми остана време да се науча, както си позволяваха това богатите момичета.

Зяпах в безизразните лица на попове, валета и дами и слушах как сестрата разказваше за трудния си живот.

- Вие, момичета, не знаете какво значи да работиш на две места говореше тя. - Нощно време съм при вас…

Лубел се изкикоти:

- О, ние сме кротички. Най-добричките от всички, нали знаете?

- Вие наистина сте добри. - Сестрата почерпи всички с пакетче ментова дъвка и обели станиола от една розова дъвка за себе си. - Вие сте добри, само че ония откачалки от държавната болница ме съсипват от умора.

- И в двете клиники ли работите? - запитах с внезапен интерес.

- Казвам ви - сестрата ме погледна остро и веднага познах, че според нея нямам работа в „Белсайс“, - там не бихте издържали и един миг, лейди Джейн.

Стори ми се странно сестрата да ме нарича лейди Джейн, след като прекрасно знаеше истинското ми име.

- Защо? - продължавах да разпитвам.

- О, там не е гака хубаво, както при вас. Тук е истински извънградски клуб. А ония там нямат нищичко. Нито трудова терапия, нито разходки…

- Защо да нямат разходки?

Няма достатъчно нер-со-нал. - Сестрата спечели взят- ката и Лубел изпъшка. - Повярвайте ми, дами, когато събера достатъчно банкноти да си купя кола, напускам!

- И оттук ли ще напуснете? - полюбопигства Джоун.

- Естествено. Отсега нататък само на частно. Ако имам настроение…

Но аз бях престанала да слушам.

Реших, че сестрата е била инструктирана да ми подскаже моята алтернатива. Или трябваше да се възстановя, или щях да пропадам все повече и повече като изгаряща, а после изгоряла звезда от „Белсайс“ в „Каплан“, в „Уаймарк“ и накрая - след като доктор Нолан и мисис Гини се откажат от мен - ще стигна в държавната болница до нас.

Обвих се в одеялото и блъснах назад стола си.

- Студено ли ти е? - грубо попита сестрата.

- Да - отвърнах и тръгнах към коридора. - Вкочанясала съм от студ.

Събудих се топла и ведра в белия си пашкул. Сноп светлина от бледото зимно слънце блестеше ослепително в огледалото, в чашите на бюрото, в металните топки на вратата. През коридора долитаха ранните шумове от кухнята, където прислужниците приготвяха подносите със закуска.

Чух как сестрата почука на съседната врата, последната в коридора. Избоботи съненият глас на мисис Савидж и сестрата влезе със звънтящия поднос. Помислих си с лека тръпка на доволство за димящата синя порцеланова кана с кафето, синята порцеланова чаша и плътната синя порцеланова каничка за сметана с маргаритки по нея.

Бях започнала да се примирявам.

Щом ще пропадам, нека поне се отдам на малките удоволствия, докато мога да им се наслаждавам.

Сестрата почука на вратата ми и без да дочака отговор, влезе.

Беше нова сестра - те непрекъснато се сменяха, с изпито, червеникаво лице, червена коса и едри лунички, които обсипваха кокалестия й нос. Не знам защо, но като видях тая сестра, сърцето ми се сви и чак когато прекоси стаята, за да дръпне зелените транспаранти, разбрах причината - в ръцете си не носеше поднос.

Зинах, за да попитам за закуската си, но веднага притихнах. Сестрата трябва да ме е сбъркала. С новите сестри това често се случва. Положително на някоя болна в „Белсайс“, която не познавам, й правят шокова терапия и съвсем допустимо сестрата ме е сбъркала с нея.

Изчаках я, докато завърши своя кръг из стаята, изопвайки, потупвайки, оправяйки бельото, а в коридора взе подноса за Лубел и се отправи към съседната стая.

Тогава нахлузих чехлите си, наметнах одеялото, защото утрото бе ведро, но много студено, и бързо се запътих към кухнята. Прислужница в розова престилка пълнеше от голям олющен чайник на печката наредените в редица сини порцеланови кафени канички.

Погледнах с любов към редицата чакащи подноси - белите книжни салфетки, сгънати в пръхкави, равни триъгълници, притиснати под сребърната вилица, белеещите се куполи на сварените яйца в сините чашки, грапавите стъклени чинийки с портокалов конфитюр. Трябва само да се пресегна, да поискам подноса си и светът за мен ще стане пак съвсем нормален.

- Станала е грешка. - Аз се надвесих над тезгяха и заговорих е тих, поверителен глас: - Новата сестра забрави да ми донесе подноса със закуската.

Насилих се да се усмихна весело, да покажа, че не се сърдя.

- Как се казвате?

- Грийнуд. Естър Грийнуд.

- Грийнуд, Грийнуд, Грийнуд. - Показалецът й, на който имаше брадавица, се хлъзна по списъка на пациентите в „Бел- сайс“, забоден с кабарче на стената. - Грийнуд днес няма закуска.

Стиснах перваза на тезгяха с две ръце.

- Трябва да има някаква грешка. Сигурна ли сте, че е Грийнуд?

- Сигурна - отсече решително прислужницата и в тоя миг влезе сестрата.

Тя хвърли въпросителен поглед от мен към прислужницата.

- Мис Грийнуд си иска подноса със закуската - поясни прислужницата, като отбягваше очите ми.

О - усмихна ми се сестрата, - вие ще си получите подноса по-късно тази сутрин. Вие…

Не я дочаках да довърши. Закрачих машинално из коридора, не към моята стая, защото оттам щяха да ме отведат, а към нишата, много по-неприветлива от тази в „Каплан“, но все пак в тих ъгъл на коридора, където Джоун, Лубел, Диди и мисис Савидж нямаше да дойдат.

Свих се в най-отдалечения край на нишата и се завих през- глава с одеялото. Не бях поразена толкова от шоковата терапия, а от наглото коварство на доктор Нолан. Аз харесвах доктор Нолан, аз я обичах, бях й гласувала безрезервно доверието си, бях й разказала всичко и тя ми бе обещала честно, че ще ме предупреди отдалече, ако трябва да ми прилагат шокови процедури.

Разбира се, ако ми беше казала снощи, щях да лежа будна цяла нощ, обзета от страх и лоши мисли, но до призори щях да се поуспокоя и подготвя. Щях да мина по коридора между двете сестри, покрай Диди и Лубел, покрай мисис Савидж и Джоун с достойнство, като човек, който хладнокръвно отива на екзекуция.

Сестрата се наклони над мен и ме извика по име.

Аз се дръпнах и се сгърчих още повече. Сестрата изчезна. Знаех, че ще се върне след минутка с двама грамадни яки санитари и те ще ме понесат, аз ще крещя и ритам, а останалите пациентки, стълпени в хола, ще се хилят злобно.

Доктор Нолан ме обгърна с ръка и ме притисна като майка.

- Вие обещахте да ми кажете! - разкрещях се срещу нея изпод обърканото одеяло.

- Но аз ти казвам - отвърна доктор Нолан. - Дойдох нарочно рано, за да ти кажа и сама да те отведа.

Загледах я през подпухналите си клепачи.

- А защо не ми казахте снощи?

- Мислех, че няма да мигнеш. Ако знаех…

- Вие обещахте да ми кажете…

- Слушай, Естър - поде доктор Нолан. - Аз ще дойда с теб. Ще бъда там през цялото време и всичко ще стане така, както ти бях обещала. Ще бъда до теб, когато се разбудиш, и пак аз ще те отведа обратно в стаята.

Погледнах я. Стори ми се много разтревожена.

Помълчах, после казах:

- Обещайте ми, че ще бъдете при мен.

- Обещавам…

Доктор Нолан извади бяла кърпичка и избърса лицето ми. После ме подхвана под ръка като стара приятелка, помогна ми да се изправя и тръгнахме по коридора. Одеялото се омотаваше в краката ми, затова го оставих да падне, но доктор Нолан се направи, че не забелязва. Минах покрай Джоун, която излизаше в тоя миг от стаята си, и й хвърлих многозначителна презрителна усмивка, а тя се шмугна вътре и изчака да отминем.

Доктор Нолан отключи една врата в дъното на коридора и ме поведе по някакви стъпала надолу към загадъчните подземни коридори, където сложна плетеница от тунели и проходи свързваше сградите на болницата.

Стените лъщяха, облицовани с бели клозетни плочки, и голи крушки висяха от черния таван. Носилки и колички стояха подпрени тук-таме върху съскащите и гъргорещи тръби, които пълзяха и се разклоняваха по лъскавите стени в сложна нервна система. Бях увиснала върху ръката на доктор Нолан с цялата си тежест и от време на време тя ме притискаше окуражително.

Най-после стигнахме една зелена врата, на която пишеше с черни букви „Електротерапия“. Отдръпнах се, доктор Нолан почака. После казах:

- Хайде, всичко да се свършва! - И влязохме.

В чакалнята - освен нас с доктор Нолан - се намираха един блед пациент с вехт винен халат и придружаващата го сестра.

Искаш ли да поседнеш? - Доктор Нолан посочи към дървена пейка. Краката ми бяха натежали като олово и сметнах, че ще бъде ужасно трудно да се повдигна после, когато дойдат хората от шоковото.

- Предпочитам да стоя.

Най-накрая една висока, зловеща жена с бяла престилка влезе от вътрешната врата. Мислех, че ще вкара мъжа с вълнения халат, защото той беше пръв, затова се стреснах, когато тя пристъпи към мен.

- Добро утро, доктор Нолан - каза жената и сложи ръка на рамото ми. - Това ли е Естър?

- Да, мис Хюи. Естър, това е мис Хюи, тя ще бъде много внимателна с теб. Разказана съм й всичко.

Имах чувството, че жената е висока над два метра. Тя приветливо се наклони към мен и забелязах, че лицето й, с два изхвръкнали напред зъба по средата, някога е било надупчено от гнойни пъпки. Напомняше ми карта на лунната повърхност с всичките й кратери.

Мисля, че можем веднага да започнем, Естър - каза мис Хюи. - Мистър Андерсън не би имал нищо против да почака, нали, мистър Андерсън?

Болният не продума и така, обгърната от мис Хюи през рамо и последвана от доктор Нолан, аз влязох в кабинета.

Примижах, защото гледката ме ужасяваше, и през тесните отвори на очите видях високото легло с белите изопнати чаршафи, машината отзад и човека с маска на лицето зад машината - не можеше да се познае дали е мъж или жена, - както и други хора с маски от двете страни на леглото.

Мис Хюи ми помогна да се кача и да легна по гръб.

- Говорете ми - помолих аз.

Мис Хюи заговори с тих, успокояващ глас, втривайки някакъв мехлем на слепоочията ми, после прикачи малките електрически бутончета от двете страни на главата ми.

- Всичко ще мине чудесно, нищо няма да почувстваш, само лапни… - Тя постави нещо на езика ми, аз го лапнах в уплаха и тъмната река на мрака ме изличи, сякаш бях тебеширена чертичка върху черна дъска.