Стъкленият похлупак

Тук отдолу се чувствах на тъмно и спокойно като в същински гроб, само матракът плоча не беше достатъчно тежък.

Трябваше ми още цял тон тежест, за да мога да заспя.

река тече край Ева и Адам, от острата извивка на брега до меката дъга на залива, носи ни в comodius vicus* в затворен кръг до Хоут Касъл и околностите…

Дебелата книга правеше неприятна дупка в стомаха ми.

река тече край Ева и Адам…

Малката буква в началото според мен означаваше, че всъщност нищо ново на този свят не започва с главна буква, а просто е продължение на всичко, което е било преди. Ева и Адам бе Адам и Ева естествено, но можеше да означава и нещо друго.

Например кръчма в Дъблин.

Очите ми потънаха в море от букви, обградило дългата дума в средата на страницата:

Бабабадалгхарагхтакамминарроннконнброннтоннер-

рон-нтуоннтхуннтроваррхоунаунскаунтоохоохоорденент-

хурнук!

Преброих буквите. Бяха точно сто. Реших, че това трябва да е нещо знаменателно.

Защо трябваше да има сто букви?

Колебливо опитах да произнеса думата на глас.

Звучеше като тежък дървен предмет, който пада по стълбище, бум, бум, бум, стъпало по стъпало. Приповдигнах книгата и оставих страниците да се развеят пред очите ми бавно като ветрило. Думи, смътно познати, но странно разкривени, като лица

‘ По-удобен път (лат,). - Б. пр.

в криво огледало, минаваха пред погледа ми, без да оставят следа върху стъклено гладката повърхност на моето съзнание.

Присвих очи към страницата.

Буквите се превръщаха в бодлива тел и в овнешки рога. Гледах ги как се разделят една от друга, как се люлеят глупаво напред-назад. После изведнъж се свързаха във фантастични, непреводими съчетания като арабски или китайски.

Реших да зарежа темата си.

Реших да зарежа идеята да се боря за диплома с отличие и да завърша с обикновена диплома по английска филология. Отидох да видя какви са изискванията за обикновен абитуриент в моя колеж.

Изискванията бяха страшно много и аз не отговарях и на половината от тях. Едно от условията бе курс по литературата на осемнайсети век. Ненавиждах самата мисъл за този век с всичките му нафукани мъже, които пишат стегнати къси куплети, мъртво предани на разума. Така че и това щях да пропусна. В курса за отлична диплома това е позволено, там си много по-свободен. Толкова бях независима, че посветих повечето от времето си на Дилан Томас.

Една моя приятелка, също от курса за отличие, никога не бе успяла да прочете и ред от Шекспир. Но затова пък беше истински специалист по „Четирите квартета“.

Разбрах колко невъзможно и колко неудобно би било да се прехвърля от моята свободна програма на обучение към някаква по-стриктна. После прочетох изискванията за абитуриентите по английска филология в градския колеж, където преподаваше майка ми.

Те бяха още по-страшни.

Трябваше да знаеш староанглийски и история на английския език и доста голяма част от всичко, писано от „Беоулф“ до наши дни.

Това ме изуми. Досега бях гледала снизходително на колежа на майка ми, тъй като беше смесен и пълен с хора, които не бяха успели да получат стипендии за големите колежи в източните щати.

Сега разбрах, че и най-тъпият ученик в този колеж знае повече от мен. Разбрах, че дори през портите не биха ме пропуснали, камо ли да ми дадат такава голяма стипендия, какваго получавах в моя колеж.

Реших, че е най-разумно да поработя една година и добре да обмисля положението си. Може би тайно ще изуча осемнайсетия век.

Но не знаех стенография, тогава какво щях да правя?

Можех да стана сервитьорка или машинописка.

Но мисълта и за двете възможности ми беше непоносима.

- Казваш, че искаш още сънотворни хапчета?

-Да.

- Но онези, които ти дадох миналата седмица, са много силни.

- Те вече не ми действат.

Големите тъмни очи на Тереза ме гледаха загрижено. Чувах гласчетата на трите й деца под прозорците на лекарския кабинет. Леля Либи се бе омъжила за италианец и Тереза бе нейна зълва и наш домашен лекар.

Харесвах Тереза. Тя имаше тънък интуитивен подход.

Може би защото е италианка, мислех си аз.

Последва кратко мълчание.

- Какво всъщност чувстваш? - попита Тереза.

- Не мога да спя. Не мога да чета. Опитвах се да говоря сдържано, спокойно, но заспалото човече взе да се надига в гърлото ми и да ме задушава. Обърнах ръце с дланите нагоре.

- Според мен - Тереза откъсна бял лист от бележника с рецептите и написа някакво име и адрес най-добре е да се посъветваш с един доктор, когото познавам. Той би могъл повече да ти помогне.

Взрях се в написаното, но не можах да го разчета.

- Доктор Гордън - каза Тереза. - Той е психиатър.