Стъкленият похлупак

Мистър Уилард ме откара до Адирондакските планини.

Беше в деня след Коледа, над главите ни бе надвиснало сиво небе, натежало от сняг. Чувствах се преситена, потисната и разочарована, както винаги след Коледа, сякаш каквото и да обещаваха боровите клонки, свещите, завързаните със златни и сребърни панделки подаръци, огънят от брезовите пънове в камината, коледната пуйка, коледните песни и пианото, всичко си оставаше постарому.

На Коледа просто ми се искаше да съм католичка.

Отначало шофираше мистър Уилард, после аз. Не си спомням за какво разговаряхме, но когато полето, заспало под дебела снежна пелена, недружелюбно ни обърна гръб и белите ели, скупчени по склоновете на пепелявите хълмове, слязоха чак до самия път, така наситено зелени, че изглеждаха почти черни, аз взех да ставам все по-мрачна и по-мрачна.

Изкушавах се да предложа на мистър Уилард да продължи сам, а аз да се върна на автостоп.

Но само един поглед към лицето му към сребристите коси, съвсем младежки подстригани, към ясните сини очи, розовите бузи, напомнящи глазурата на сладък сватбен кейк, с невинно, внушаващо доверие изражение - и разбрах, че не мога да го направя. Трябваше да изтърпя посещението докрай.

По пладне сивотата леко избледня, паркирахме на една заледена отбивка от пътя и хапнахме сандвичи с риба тон, сладкиши с овесени ядки и поделихме термоса черно кафе - всичко, което мисис Уилард ни бе приготвила за път.

Мистър Уилард ме гледаше мило. После се прокашля и избръска няколко трохички от скута си. Разбрах, че се готви