Стъкленият похлупак

ва съм обичала ножове, но съзнанието ми се изплъзна от примката на мисълта и увисна като птичка насред празен небосклон.

Джоун и Диди стояха заедно на пейката до пианото и Диди учеше Джоун да свири втория глас на популярна песен, а тя свиреше първия.

Мислех си колко е печално, че Джоун има такъв конски вид, с едри зъби и очи като два изпъкнали сини камъка. Ами да, тя не би могла да задържи момче като Бъди Уилард. А мъжът на Диди сигурно живееше с някоя любовница, от което тя злобееше като стара, проскубана котка.

- И-мам пис-мо - припя Джоун и тикна рошавата си глава в стаята ми.

- Браво на теб - не отместих очи от книгата. Откакто свършиха шоковите сеанси след кратка поредица от пет и ми разрешиха да излизам в града, Джоун се въртеше около мен като огромна, задъхана плодова муха - сякаш сладостта на възстановяването беше нещо, от което тя можеше да смуче жизнени сокове дори от разстояние. Бяха й отнели книгите по физика, сиво-кафявите бележници със спираловидни телчета, изписани с лекции, които изпълваха стаята й, и я ограничиха да излиза само в парка.

- Не искаш ли да знаеш от кого е?

Джоун се вмъкна вътре и седна на леглото ми. Исках да й кажа да се маха, да върви по дяволите, защото тръпки ме побиваха от нея, но не можех да го сторя.

- Кажи. - Сложих пръст в книгата и я притворих. - От кого е?

Джоун измъкна от джоба на полата си бледосин плик и го

размаха, сякаш за да ме подразни.

- Виж ти какво съвпадение! - възкликнах.

- Съвпадение?

Отидох до бюрото си, извадих един бледосин плик и го размахах пред Джоун като кърпичка при раздяла.

- И аз получих писмо. Любопитно дали са еднакви.

- Той е по-добре - каза Джоун. - Излязъл е от болницата.

Последва кратко мълчание.

- Ти ще се омъжиш ли за него?

- Не отвърнах. - А ти?

Джоун се ухили едва доловимо.

- Аз въобще не съм го харесвала кой знае колко.

- Така ли?

- Да, харесваше ми семейството му.

- Искаш да кажеш мистър и мисис Уилард?

- Да. - Думите на Джоун пролазиха по гърба ми като мравки. Обичах ги. Ьяха толкова мили, толкова щастливи, не каго моите родители. Аз често ги посещавах… - тя се спря - преди да се появиш ти.

- Съжалявам. - После добавих: - Защо не продължи да ги посещаваш, щом толкова си ги харесвала?

- О, не можех. След като ти вече се срещаше е Бъди… Щеше да изглежда… нали разбираш… смешно.

Позамислих се:

- Сигурно.

- А ти - поколеба се Джоун - ще му позволиш ли да те посети?

- Не знам. - В първия миг реших, че ще е отвратително Бъди да ме посети в лудницата - вероятно би дошъл само да злорадства и да си бъбри с докторите. Но после сметнах, че това е една възможност да го поставя на място, да го отхвърля въпреки факта, че нямам друг, да му кажа, че не съществува никакъв симул- танен преводач, никой, но че и Бъди не е човек за мен, престанала съм да държа на него. - А ти?

- Да - задъхано отвърна Джоун. - Може би ще доведе и майка си. Ще го помоля да доведе майка си…

- Майка си?

Джоун се нацупи.

- Аз харесвам мисис Уилард. Тя е великолепна, великолепна жена. За мен е била истинска майка.

Представих си мисис Уилард с нейните пъстри вълнени костюми, огромни обувки и мъдрите й майчински сентенции. Мистър Уилард бе нейното момченце и гласът му бе тъничък и ясен като на дете. Джоун и мисис Уилард. Джоун… и мисис Уилард.

Тази сутрин бях почукала на вратата на Диди, за да й поискам няколко двугласни нотни листа. Почаках мъничко и тъй като никой не ми отговори, реших, че Диди е излязла, мога сама да си взема нотите от бюрото, затова натиснах бравата и влязох в стаята й.

В „Белсайс“, дори в „Белсайс“, вратите имаха ключалки, но болните нямаха ключове. Затворената врата означаваше уединение и се смяташе заключена. Човек почукваше веднъж, почукваше втори път и отминаваше. Точно това си спомних, като пристъпих в дълбоката, ухаеща на мускус тъма в стаята, където очите ми, заслепени от силната светлина в коридора, не видяха нищо.

Когато посвикнах с мрака, забелязах някаква фигура да се надига от леглото. После някой тихичко се изкикоти. Фигурата приглади косите си и две воднисти, прозрачни очи ме загледаха през здрача. Диди се отпусна отново върху възглавницата, босонога изпод зеления вълнен халат, и ме наблюдаваше с подигравателна усмивчица.

- Аз просто исках… - понечих да обясня.

- Знам - отвърна Диди. - Нотите.

- Здрасти, Естър - чак тогава проговори Джоун и грапавият й глас ме отврати. - Почакай ме, ще дойда да изсвирим втория глас заедно.

А сега Джоун заявяваше твърдо:

- Никога не съм харесвала Бъди Уилард. Той си въобразяваше, че знае всичко. Въобразяваше си, че знае всичко за жените…

Погледнах я. Въпреки отвращението ми. въпреки моята стара, закоравяла антипатия към нея Джоун ме удивяваше. Сякаш наблюдавах марсианец или някакъв особен вид пъпчива жаба. Мислите й не бяха мои мисли, нито чувствата й мои чувства, но ние твърде си приличахме, затова мислите и чувствата й ми се сториха уродливо, карикатурно отражение на моите.

Понякога се питах дали аз не съм сътворила Джоун. Друг път си мислех дали тя все още продължава да се напъхва при всяка криза в моя живот, за да ми напомня за онова, което някога съм била, за онова, което съм преживяла, и да навира своята съдба под носа ми, съдба, която толкова приличаше на моята.

- Не разбирам какво намират жените в другите жени казах следобед в беседата си с доктор Нолан. - Какво една жена намира в друга, по-различно от гова, което би открила в мъжа?

Доктор Нолан помълча. И каза:

Нежност.

С това ми затвори устата.

- Аз харесвам теб - говореше Джоун. - Харесвам те повече от Ьъди.

И се изтегна на леглото ми с глупава усмивка; тогава си припомних една скандална история в спалното помещение на колежа: дебело и невзрачно момиче от горните класове, с приветлив вид на матрона и с гърди, едри като на раждала жена, и една висока, кльощава първокурсничка, за която се говореше, че момчетата още след първата среща търсят най-различни хитри начини да я изоставят, започнаха често да се срещат. Двете бяха неразделни и дори тръгна юлската, че някой си ги бил видял да се целуват в стаята на дебеланата.

- Ама какво правеха? - бях попитала. Щом станеше дума за мъж с мъж и жена с жена, никога не можех да си представя какво вършат.

- Ооо! бе възкликнала шпионката. - Мили седеше на стола, а Теодора лежеше в леглото и Мили галеше косите й.

Разочаровах се. Очаквах разкритие на необикновен грях. Чудех се дали всичко, което правят две жени помежду си, е да лежат и да се милват.

Естествено прочутата поетеса от моя колеж живееше с друга жена ниска и възпълна стара дама, подстригана по мъжки, с научна степен по класическа литература. И когато казах на поетесата, че някой ден ще се оженя и ще си народя много деца, тя ме изгледа с разширени от ужас очи: „А какво ще стане с кариерата ти?“, ахна тя.

Главата ме заболя. С какво привличам тези чудати баби? Ето на прочутата поетеса, Филомена Гини, Джей Сий, дамата богословка и кой знае още колко, всяка от които искаше да ме осинови посвоему, а в отплата за техните грижи и влияние да заприличам на тях.

- Харесвам те.

- Говориш грубо, Джоун - казах и взех книгата си. - Защото аз не те харесвам. Повръща ми се от теб, ако искаш да знаеш.

Излязох от стаята и оставих Джоун, просната като стара кобила напреки през леглото ми.

Чаках лекаря и се чудех дали не трябва да офейкам. Знаех, че това, което върша, е незаконно - поне в Масачузетс, защото щатът е пълен с католици, но доктор Нолан бе ми казала, че този лекар е неин приятел и е умен човек.

- За какво искате да ви приеме? - пожела да се осведоми енергичната администраторка с бяла униформа, отмятайки името ми в бележника.

- Как за какво? - Не очаквах, че друг освен лекаря би ми задал подобен въпрос, а общата чакалня бе пълна с пациентки за други кабинети, повечето бременни, и усещах погледите им върху моя плосък, девствен корем.

Администраторката ме погледна и аз се изчервих.

- Само преглед, така ли? - вежливо запита тя. - Питам, за да знам как да ви таксувам. Учаща ли сте?

-Даа.

- Тогава половин цена. Пет долара вместо десет. Да ви напиша ли квитанция?

Готвех се да кажа домашния си адрес, където вероятно щях да се намирам, когато пристигне сметката, но изведнъж си представих, че майка ми ще отвори плика и ще разбере за какво е тази сметка. Единственият друг адрес, който притежавах, бе безличният номер на пощенска кутия, използван от хора, които не желаят да се разгласява фактът, че живеят в приют за душевноболни. Но се изплаших, че администраторката може да разпознае номера, затова казах:

- Не, по-добре веднага да платя - и отброих пет банкноти от пачката в чантичката ми.

Петте долара бяха част от тези, които Филомена Гини ми бе изпратила като подарък, стимулиращ оздравяването ми. Недоумявах какво би казала, ако разбереше за каква цел съм използвала парите й.

Независимо дали щеше да разбере или не, Филомена Гини ми откупваше свободата.

- Ако има нещо, което ненавиждам, това е мисълта, че мога да съм под властта на мъж - бях казала на доктор Нолан. - Мъжът няма никакви тревоги на тоя свят, докато в мен ще расте дете и като огромен остен ще ме ръчка напред.

- Би ли постъпвала по-различно, ако не трябва да се тревожиш за бебе?

- Да - отвърнах, - но… - И разказах на доктор Нолан за омъжената юристка и статията в защита на целомъдрието.

Доктор Нолан ме изчака, докато свърша. После избухна в смях.

- Пропаганда! - викна тя и надраска името и адреса на този доктор върху бланка за рецепта.

Разгръщах нервно списание „Бебешки говор“. На всяка страница лъщяха пълничките, бодри личица на бебета плешиви, шоколадовокафеникави или с лица като на Айзенхауер; бебета, които за първи път се претъркулват; бебета, които посягат към дрънкалки; бебета, зинали към първата си лъжичка твърда храна; бебета с всичките хитри подробности, които съпътстват израстването им стъпка по стъпка към този тревожен и несигурен свят.

Замириса ми на детска храна, на кисело мляко, на опикани пелени и изведнъж се разнежих и натъжих. Колко естествено беше за жените наоколо да раждат и отглеждат деца! А защо аз съм толкова чужда на майчиното чувство? Защо не мечтая да посветя живота си на бебе след бебе като Додо Коноуей?

Ако трябва по цял ден да слугувам на едно дете, ще откача.

Загледах се в бебето в скута на една жена отсреща. Нямах представа колко е голямо, не разпознавах възрастта на бебетата - знаех само, че могат да бърборят отегчително и имат двайсетина зъба зад стиснатите си розови устенца. Това бебе крепеше малката си нестабилна главица направо върху раменте, сякаш нямаше шия, и ме разучаваше с мъдро, философско изражение.

Майката неспирно се усмихваше и го държеше така горда, сякаш то бе първото чудо на света. Наблюдавах майката и детето, за да открия някакво обяснение на взаимното им доволство, но преди да го намеря, докторът ме повика.

- Вие искате преглед? - ведро каза той и с облекчение си помислих, че не е от ония лекари, които задават неудобни въпроси. Аз се блазнех от мисълта да му разкажа, че съм възнамерявала да се омъжа за моряк веднага щом корабът пристигне във флотската база Чарлстаун, а не нося годежен пръстен, защото сме твърде бедни, но в последния момент отхвърлих тази изкусителна история и отвърнах:

-Да.

Покачих се върху стола и помислих: „Изкачвам се към свободата си, свобода от страха, свобода от възможността да се омъжа за неподходящ човек като Бъди Уилард, свобода от домовете „Флорънс Критъндън”, където отиват всички бедни момичета, вместо да ги оправят като мен, зашото това, което са направили, щяха да правят отново, независимо от всичко.“

Пътувах обратно за болницата с кутия на скута, обвита в обикновена кафява хартия, все едно че бях мисис Някояси, която се връща с торта или шапка, купена от магазина „Файлийн“. Постепенно подозрението ми, че католиците имат рентгенови очи, започна да се разсейва и се почувствах облекчена. Успешно използвах деня, определен за покупки, помислих си аз.

Бях жена, която принадлежи на себе си.

Следващата стъпка бе да намеря подходящ мъж.