Стъкленият похлупак

И така, мисис Гини долетя до Бостън, взе ме от претъпканото отделение на градската болница и сега ме отвеждаше в една частна клиника, където имало тревни площадки, игрища за голф, градини, също като извънградски клуб. Тя щеше да поеме разноските по лечението ми, все едно че съм на стипендия - до- като лекарите там не подобрят състоянието ми.

Майка ми казваше, че съм трябвало да бъда благодарна. Тя вече изразходвала почти всичките си пари и ако не била мисис Гини, не знаела какво щяло да станс с мен. Аз обаче знаех. Щях да се намирам в голямата държавна болница, почти долепена до тая частна клиника.

Знаех, че трябва да съм благодарна на мисис Гини, само че сърцето ми не се вълнуваше. Дори да ми бе дала билет до Европа или за околосветско пътешествие, това нямаше да промени нещата ни на йота, защото, където и да се намирах - на палубата на кораб или в кафене из Париж или Банкок, - все щях да съм затисната под своя стъклен похлупак и да се задушавам в собствения си спарен въздух.

Синьото небе разтвори своя купол над реката, а реката бе осеяна с бели платна. Аз се приготвих, но майка ми и брат ми моментално хванаха дръжките на вратата. Гумите иззвънтяха по желязната скара на моста. Вода, платноходки, синьо небе и чайки, извисени горе в него, се стрелнаха пред погледа ми като композиция на отчайващо блудкава пощенска картичка, после преминахме отвъд.

Потънах в сивата плюшена тапицерия и притворих очи. Въздухът от стъкления похлупак ме затискаше отвсякъде и не ми позволяваше да мръдна.

Отново бях сама в стая.

Напомняше ми стаята в болницата на доктор Гордън - легло, бюро, гардеробче, маса, стол. Прозорец с мрежа, но без решетки. Стаята ми се намираше на първия етаж и прозорецът, малко над обсипана с борови иглички пътека, гледаше към дворче с горичка, заобиколено от червена тухлена ограда. Ако скокнех, нямаше дори да си ожуля коленете. Вътрешната страна на високия зид изглеждаше гладка като стъкло.

Неуспехът при прекосяването на моста ме беше обезкуражил.

Изпуснах отличен шанс. Водите на реката преминаха край мен като недокоснато питие. Подозирах, че дори майка ми и брат ми да не бяха там, пак нямаше да направя опит да скоча.

Когато се записвах в главната сграда на болницата, една стройна млада жена приближи и се представи:

- Аз съм доктор Нолан. Ще бъда лекуващият лекар на Естър.

Изненадах се, че ше имам за лекар жена. Не вярвах, че има жени психиатри. Тази жена представляваше кръстоска между Мирна Лой и майка ми. Беше с бяла блузка и дълга пола, стегната в талията с широк кожен колан, и модни, сърповидни очила.

Една сестра ме поведе през моравата към мрачната тухлена сграда, наречена „Каплан“, където щях да живея, но доктор Нолан не дойде да ме види, а вместо нея се изсипа цяла група непознати мъже.

Лежах си под плътното бяло одеяло, когато те нахлуха в стаята един след друг и се представиха. Не разбирах защо са толкова много, нито защо искат да ми се представят, затова реших,че ме проверяват дали забелязвам броя им, и станах предпазлива.

Най-накрая дойде един красив беловлас лекар, който обясни, че е директор на болницата. После заговори за пилигримите и индианците, а после и за другите, които владеели земите след тях, какви реки течали наоколо, кой построил първата болница, как тя изгоряла, кой построил следващата; започнах да си мисля, че изчаква да провери кога ще го прекъсна да му кажа, че всичко това за пилигримите и за реките е чиста глупост.

Но после прецених, че някои неща сигурно са истина, и реших да отбера кое е вярно и кое не, обаче преди да го сторя, той се сбогува с мен.

Почаках, докато гласовете на всички лекари замряха. Тогава отметнах бялото одеяло, нахлузих обувките си и излязох в коридора. Никой не ме спря, затова завих край ъгъла на моето крило и влязох в друг, по-дълъг коридор, край отворена врата на една трапезария.

Прислужница в зелена униформа подготвяше масите за вечеря. Имаше бели ленени покривки, чаши и книжни салфетки. Както катеричка скътва лешници за зимата, така аз скрих дълбоко в съзнанието си факта, че чашите са от истинско стъкло. В Градската болница ползвахме чаши от пресована хартия и нямахме ножове да режем месото. То винаги бе толкова преварено, че можехме да го накъсваме е вилица.

Накрая се озовах в обширна всекидневна с охлузени мебели и парцалив килим. Едно момиче с кръгло, бледо лице и късо подстригана черна коса седеше във фотьойл и четеше списание. Заприлича ми на моята бивша ръководителка от скаутска- та организация. Погледнах го в краката и естествено то носеше същите кафяви алпинки, които минават за спортни обувки, а връзките им завършват с по едно изкуствено жълъдче.

Момичето вдигна очи и се усмихна:

- Аз съм Валери. А ти коя си?

Направих се, че не чувам, и излязох от всекидневната. Разходих се до дъното на следващото крило. По пътя минах покрай врата, висока до кръста ми, зад която се виждаха няколко сестри.

- Къде са всички?

- Навън. - Сестрата пишеше едно и също нещо върху малки късчета скоч лепенки. Надвесих се през прозорчето на вратата и видях, че пише Е. Грийнуд, Е. Грийнуд, Е. Грийнуд.

- Къде навън?

- О, на трудотерапия, на игрището за голф или за бадминтон.

На стола до сестрата забелязах купчина дрехи. Същите,

които сестрата от първата болница беше наблъскала в черното лачено куфарче, когато счупих огледалото. Започна да лепи етикетчета по дрехите ми.

Върнах се във всекидневната. Не можех да разбера какво правят тук тези хора, след като играят голф или бадминтон. Сигурно не са истински болни, щом се занимават така.

Седнах недалеч от Валери и внимателно я наблюдавах. Да, все едно че се намира в скаутски лагер. Четеше парцалено копие на „Вог“ с дълбок интерес.

„Какво, по дяволите, търси в тая болница? - чудех се аз. - На нея й няма нищо.“

- Ще разрешиш ли да запаля? - И доктор Нолан се изтегна в един фотьойл до леглото ми.

Да, казах, обичам миризмата на тютюна. Щом пуши, помислих си, ще остане по-дълго. Сега за първи път бе дошла да разговаря с мен. Когато си излезе, отново ще потъна в обичайната празнота.

- Разкажи ми за доктор Гордън - изведнъж каза доктор Нолан. - Хареснаше ли ти?

Изгледах я недоверчиво. Знаех, че всички лекари действат координирано и че някъде из тая болница, в някой скришен ъгъл, има същата машина като на доктор Гордън, готова да ме раздруса като дърво от ураган.

- Не, не мога да го понасям.

- Интересно. Защо?

- Мразя това, което ми направи.

- Какво ти направи?

Разказах на доктор Нолан за машината, за сините мълнии, за раздрусването, за грохота. Докато говорех, тя не мръдна във фотьойла си.

- Допуснали са грешка - промълви тя. - Не бива да е така.

Загледах я.

- Ако се направи както трябва, то е все едно че те приспиват.

- Ако някой отново ми го приложи, ще се самоубия.

Доктор Нолан уверено отсече:

- Тук няма да ти прилагаме шоково лечение, а ако се наложи - коригира се тя, - ще те предупредя навреме и ти обещавам, че няма да е като онова, което си изпитата преди. Знаеш ли - привърши тя, - на някои хора дори им е приятно.

Когато доктор Нолан си отиде, на перваза на прозореца намерих кутийка кибрит. Не беше с нормални размери, а крайно мъничка. Отворих я, вътре имаше ред малки бели клечици с розови главички. Опитах да запаля една, но тя се разтроши в пръстите ми.

Не можех да си обясня защо доктор Нолан ми е оставила такова глупаво нещо. Може би искаше да провери дали ще й го върна? Внимателно скътах кибритчето в подгъва на новия си вълнен халат. Ако доктор Нолан ме попита за кибрита, ще й кажа, че съм сметнала клечките за захарни и съм ги изяла.

В съседната стая настаниха нова болна.

Тя бе единствената по-нова от мен в сградата, така че не можеше да знае колко тежко е заболяването ми, както знаеха останалите. Затова реших да вляза при нея и да се сприятелим.

Жената лежеше в леглото с лилаво-червена рокля, прихваната на врата с керамична брошка; роклята се спускаше до средата между коляното и обувките. Имаше ръждивочервена коса, вдигната на кок като на даскалица, и очила с тънки сребристи рамки, привързани за горното й джобче с черен ластик.

- Здравейте - казах с общителен тон и приседнах на ръба на леглото й. - Аз съм Естър, а вие коя сте?

Жената не помръдваше, само гледаше втрещено в тавана. Почувствах се оскърбена. Може би Валери или някой друг са успели да й кажат колко съм луда още щом е постъпила в болницата.

Една сестра подаде глава през вратата.

- А, дошла си да видиш мис Норис. Чудесно! - И отново изчезна.

Не знам колко време седях така, разглеждах жената в ли- лаво-червено и се чудех дали стиснатите й розови устни ще се разтворят, а ако се разтворят, какво ще изрекат.

Най-накрая, без да проговори и без дори да ме погледне, мис Норис преметна крака от другата страна на леглото, нахлузи високите си черни обувки с копчета и излезе от стаята.

Помислих си, че иска да се отърве от мен по деликатен начин. Безшумно и на известно разстояние я последвах по коридора.

Мис Норис достигна вратата на столовата и се спря. По целия път се движеше с изумителна прецизност, като гледаше да стъпва с всеки крак точно по средата на кичестите рози, с които завършваше отстрани шарката на килима. Почака един миг и после внимателно прехвърли крак след крак през прагчето на вратата, сякаш се прекачваше през невидимо, високо до коляно препятствие.

Седна до една от кръглите маси и разгъна върху скута си кърпа за ядене.

До вечерята има още час! - провикна се готвачката от кухнята.

Но мис Норис не отговори. Само гледаше благовъзпитано пред себе си.

Дръпнах един стол, седнах точно срещу нея и също разгънах кърпа. Не говорехме, само седяхме една срещу друга в сближаващо, сестринско мълчание, докато удари гонгът за вечеря.

- Легни каза сестрата. Ще ти бия още една инжекция.

Изтърколих се по корем на леглото и вдигнах полата си.

После смъкнах долнището на копринената пижама.

- Господи! Какво носиш под полата си?

- Пижама. Няма да се мъча да я обличам и събличам непрекъснато.

Сестрата се изкиска, после попита:

- От коя страна? - Това бе стара шега.

Надигнах глава и огледах голите си бутове. Бяха натъртени, с морави, зелени и синкави петна от предишните инжекции. Лявата страна ми се стори по-тъмна.

- Отдясно.

- Ти го каза. - Сестрата заби иглата и аз потрепнах не без удоволствие от лекото убождане. По три пъти на ден ме дупчеха с инжекции и около час след всяка ми даваха чаша сладникав плодов сок, като стояха до мен и чакаха да го изпия.

- Щастливка - каза Валери - Ти си на инсулин.

- Няма резултат.

- О, почакай. При мен имаше. Кажи ми, когато усетиш реакцията.

Но аз, изглежда, въобще не получавах реакция. Само ставах все по-дебела и по-дебела. Вече почти изпълних новите, доста широки дрехи, които майка ми бе купила, и когато погледнех издутия си корем и наедрелите си бедра, си казвах: „Слава богу, че мисис Гини не ме е видяла в тоя вид - все едно че скоро ще раждам.“

- Виждала ли си белезите ми?

Валери повдигна черния си бретон и показа две избледнели резки отстрани на челото, сякаш там си беше пускала рога, но после ги е отрязала.

Разхождахме се из градината на болницата само двете заедно със спортния терапевт. Напоследък все по-често ме пускаха да се разхождам. На мис Норис въобще не й позволяваха да излиза.

Валери ми обясни, че мястото на мис Норис не е в „Ка- план“, а в сградата за по-тежко болни, наречена „Уаймарк“.

- Знаеш ли какви са тези белези? - настояваше Валери.

- Не. Какви са?

- Правиха ми лоботомия.

Погледнах я със страхопочитание и чак сега си дадох отговор за нейното несмутимо, мраморно спокойствие.

- И как се чувстваш?

- Чудесно. Вече не се ядосвам. Преди бях непрекъснато разгневена. Тогава лежах в „Уаймарк“, а сега съм в „Каплан“. Пускат ме да ходя из града на покупки или на кино, със сестра, разбира се.

- Какво ще правиш, като излезеш оттук?

- О, няма да излизам засмя се Валери. - Тук ми харесва.

- Днес те местим!

- Защо трябва да се местя?

Сестрата продължаваше пъргаво да отваря и затваря чекмеджетата, да изпразва гардеробчето и натъпква вещите ми в черното куфарче.

Реших, че е дошло време да ме местят в „Уаймарк“.

- Ами, преместват те просто в лицевата част на сградата - весело рече сестрата. - Там ще ти хареса. По-слънчево е.

Когато излязохме в коридора, видях, че мис Норис също се премества. Една сестра, млада и енергична като моята, стоеше пред вратата и помагаше на мис Норис да облече лилаво-черве- но палто с якичка от катерица.

Часове наред бях прекарала на пост край леглото на мис Норис, отказвайки се от развлечения като трудотерапия, разходки, бадминтон и дори седмичните филми, които ми доставяха наслада, само и само за да наблюдавам бледия безмълвен кръг на нейните устни.

Мислех си колко ли вълнуващо би било, ако тя разтвореше тези устни и заговореше и аз се втурнех навън в коридора, за да съобщя този факт на сестрите. Те щяха да ме похвалят, задето съм предразположила мис Норис, и може би щяха да ми разрешат да излизам в града на покупки или на кино - така бягството ми щеше да бъде обезпечено.

Но през всичките ми часове на стража мис Норис не изрече нито дума.

- Къде се местиш сега? - попитах я аз.

Сестрата прихвана мис Норис за лакътя и тя веднага се задвижи като кукла на колелца.

- Отива в „Уаймарк“ - тихо ми съобщи сестрата. - За съжаление не се премества като теб.

Загледах как мис Норис повдигна едното си стъпало, после другото, преодолявайки невидимото препятствие, което преграждаше вратата.

- Имам изненада за теб - каза сестрата, като ме настани в слънчевата стая в предното крило с изглед към кортовете за голф. - Днес дойде една твоя позната.

- Моя позната?

Сестрата се разсмя.

- Не ме гледай така. Тя не е полицай. - После, като видя, че си мълча, добави: - Казва, че ти е стара приятелка. Настанена е в съседната стая. Защо не й отидеш на гости?

Реших, че сестрата се шегува и че ако почукам на съседната врата и не чуя отговор, ще вляза направо и ще видя мис Норис в леглото, закопчана в лилаво-червеното си палто с катерича якичка, а устните й цъфтят като розова пъпка над безмълвната ваза на нейното тяло.

Но въпреки всичко отидох и почуках на съседната стая.

- Влез! - разнесе се весел глас.

Открехнах вратата и надникнах през процепа. Едро като кранта момиче в брич за езда, което седеше до прозореца, вдигна очи, усмихнато широко.

- Естър! - изрече го без дъх, сякаш бе тичала дълго, дълго време и тъкмо се бе спряла. Колко се радвам да те видя. Казаха ми, че си тук.

- Джоун? - попитах колебливо, а после възкликнах: - Джо- ун! - със смут и недоумение.

Джоун грейна в усмивка, оголвайки своите едри, бляскави, безупречни зъби.

- Наистина съм аз. Знаех си, че ще се изненадаш.