Стъкленият похлупак

чорапи, шапки и ръкавици, други пък току-що бяха завършили такива училища и вече бяха станали секретарки на важни личности, а трети просто се шляеха из Ню Йорк и чакаха изгодна партия за брак.

Тия момичета ми се струваха страхотно отегчени. Гледах ги по терасата на покрива как се прозяват, лакират си ноктите и се стараят да поддържат тена си, добит на Бермудските острови, но всички изглеждаха отегчени до смърт. Разговарях с една от тях. Беше й омръзнало от яхти, омръзнало от странствания насам-натам със самолети, омръзнало от ски по коледните празници в Швейцария, омръзнало от мъжете в Бразилия.

Момичета като тези ме поболяват. Толкова им завиждам, че думи нямам. Вече съм деветнайсетгодишна, а преди пътуването до Ню Йорк не бях излизала от Нова Англия. Това бе първият ми голям шанс, а ето че сега седях бездейно и го пропусках да изтече през пръстите ми, както толкова много вода преди това.

Мисля, че една от причините бе Дорийн.

Никога дотогава не бях срещала момиче като нея. Тя идваше от моден девически колеж в крайния Юг, имаше блестяща бяло руса коса, която ограждаше лицето й като облак захарен памук, сините й очи бяха прозрачни като ахатови камъчета, твърди, бляскави и сякаш ненакърними, а устните й бяха неизменно застинали в иронична усмивка. Не казвам презрителна, а просто самодоволна, тайнствено-насмешлива, сякаш хората наоколо й са кръгли глупаци и тя може да се пошегува за тяхна сметка винаги когато пожелае.

Дорийн веднага ме предпочете пред останалите. Внушаваше ми, че съм по-умна от другите, и наистина страшно ме разсмиваше. Обикновено сядаше до мен край масата за заседания и когато ни посещаваха разни величия, тя ми шепнеше едва чуто остроумни, саркастични забележки по техен адрес.

Нейният колеж така усърдно следвал модата, разказваше Дорийн, че всички момичета имали по няколко калъфки за чантите си от същия материал както роклите им, така че при всяка промяна на тоалета разполагали с подходяща чанта. Тази