Стъкленият похлупак

Стаята на Джоун, с гардеробче, бюро, масичка, стол и бяло одеяло с голямо „К“ на него, бе точно копие на моята. Изведнъж ми дойде наум, че Джоун, като е научила къде съм, нарочно е наела стая в лудницата, ей така, за шега. Затова е казала на сестрата, че съм й приятелка. Никога не съм била близка с нея, имали сме само хладно, дистанцирано познанство.

Как попадна тук? - свих се аз върху леглото на Джоун.

- Прочетох за теб - отговори тя.

- Какво?

- Прочетох за теб и избягах.

- Какво искаш да кажеш?

Ами… - Джоун се изтегна в болничния фотьойл, облечен в басмен калъф на цветя. - Бях си намерила работа през лятото, работих за духовния глава на някакво братство като масоните, само че не бяха масони, и се чувствах отвратително. Имам болезнени кокалчета на палците на краката си и едва ходех, а през последните дни трябваше да нося гумени ботуши вместо обувки и можеш да си представиш как се отрази това на моя дух…

Помислих, че Джоун или е луда - да ходи с гумени ботуши на работа, - или се опитва да провери дали, ако наистина нещо ми хлопа, ще повярвам на приказките й. Още повече че такива кокалчета имат само старите хора. Реших да се престоря, че я вземам за луда, и да се нагаждам към нея.

- Винаги се чувствам кофти без обувки - подхвърлих с двусмислена усмивка. - Болят ли те много краката?

- Ужасно. А моят шеф току-що беше оставил жена си, но не можеше веднага да го признае и да поиска развод, защото това бе в противоречие с устава на братството. Той ми звънеше всяка секунда и щом се мръднех, краката ме свиваха адски, но