Стъкленият похлупак

Беше необикновено знойно лято лятото, в което екзекутираха съпрузите Розенберг, а аз самата не знаех какво търся в Ню Йорк. Разстройвам се от екзекуции. Става ми зле при мисълта, че на електрическия стол изгарят човек, а по вестниците пишеха само за това - заглавия с огромни букви се пулеха насреща ми от всеки ъгъл и от спарената, воняща паст на всяка станция на метрото. Макар че мен не ме заплашваше такава смърт, аз все пак се питах какво ли усеща оня, чиято нервна система електрическият ток разтърсва докрай, за да го умъртви.

Струваше ми се, че няма по-ужасно нещо на света.

Самият Ню Йорк бе достатъчно ужасен. Към девет сутринта малкото роена свежест, изпълнила нощния въздух на града, се изпаряваше като приятен сън. Миражно сиви в дъното на своите гранитни каньони, нагорещените улици трептяха на слънцето, покривите на колите пукаха и лъщяха, а сухата, пепелива прах се набиваше в очите и засядаше в гърлото.

Непрекъснато слушах за Розенбергови и по радиото, и в редакцията и вече не можех да ги изтръгна ат мислите си. Също както първия път, когато видях труп. Седмици след това главата на смъртника - или по-скоро онова, което бе останало от нея - изплуваше иззад закуската ми от пържени яйца и бекон или иззад физиономията на Бъди Уилард, който бе виновен, загдето бях видяла трупа, та не след дълго започнах да си внушавам, че влача на връвчица тая глава навсякъде със себе си, подобно на някакъв черен, безнос и вонящ на оцет балон.

Знаех си, че това лято нещо не съм в ред, защото не можех да мисля за нищо друго освен за Розенбергови, знаех си колко глупаво постъпих, като накупих тия неудобни и скъпи дрехи, увиснали като сушени риби в гардероба, и как всички дребни