Стъкленият похлупак

бележимо се развива. Представих си Бъди, окръжен в ореол от смъртоносни туберкулозни бацили.

- Не бой се - засмя се Бъди, - не съм положителен!

Положителен ли?

Значи, че не съм заразен.

Бъди спря да си поеме дъх, както спираме, когато изкачваме стръмен склон.

- Искам да те попитам нещо. - Беше придобил тревожния нов навик да дълбае с поглед очите ми, сякаш се готви да ми пробие главата, за да анализира какво става вътре в нея. - Мислех си да те попитам в писмо.

В съзнанието ми се стрелна споменът за бледосиния плик с емблемата на „Йейл“ от задната страна.

- Но после реших, че е по-добре да почакам, докато дойдеш, за да те попитам лично. - Той се спря. - Искаш ли да знаеш за какво се отнася?

- За какво? - запитах с тих, неуверен глас.

Бъди седна до мен. Прегърна ме с една ръка през кръста, отметна кичура, паднал върху ухото ми. Аз не помръднах. После то чух да шепне:

Би ли искала да станеш мисис Бъди Уилард?

Напуши ме смях.

Представих си как би ме развълнувал същият този въпрос преди, в кой да е миг от моя иет-шестгодишен период на преклонение пред Бъди Уилард от разстояние.

Бъди забеля за колебанието ми.

- Е, знам, че сега не съм във форма - бързо продължи той. - Все още съм на сериозно лечение. Нищо чудно да загубя едно-две ребра, но ще се върна в института си идващата есен. Най-много година след тая пролет…

- Искам да ти кажа нещо, Бъди.

- Да, знам - твърдо рече той. - Срещнала си някой друг.

- Не, не е това.

- Какво тогава?

- Аз никога няма да се омъжа.

- Ти си луда! - Лицето му светна. - Ще те разубедя.

- Не. Твърдо съм решила.

Но Бъди продължи да сияе.

- Спомняш ли си, когато заедно се връщахме в колежа на автостоп след сатиричната вечер?

- Спомням си.

- Помниш ли, че ме пита къде бих желала повече да живея, в полето или в града?

- И ти каза…

- И ти казах, че желая да живея и в полето, и в града.

Бъди кимна.

- А ти - продължих с внезапна сила - се изсмя и каза, че притежавам абсолютната нагласа на неврастеничка и че зададеният въпрос фигурирал във въпросника от часовете ти по психология миналата седмица.

Усмивката на Бъди помръкна.

- Да, прав беше. Аз съм неврастеничка. Никога няма да мога да се установя на едно място - нито в града, нита в полето.

Можеш да живееш и тук, и там - подхвърли Бъди с надеждата да ми помогне. - Понякога ше оставаш в града, понякога извън него.

- Е, добре, какво тогава бе неврастеничното в отговора ми?

Бъди замълча.

Е? - сопнах се аз, като си мислех: „Не бива да разглезва- ме тия болни хора, това е най-страшното за тях, ще ги развалим напълно.“

- Нищо промълви Бъди с равен, безизразен глас.

- Неврастеничка, а! - изсмях се презрително. Ако невра- стениците желаят две взаимно изключващи се неща в едно и също време, аз съм първа неврастеничка. И до края на живота си безспирно ще летя напред-назад между взаимно изключващите се неща.

Бъди взе ръката ми в своята.

- Позволи ми да летим заедно.