Стъкленият похлупак

да видя форми и цветове, надвесени върху ми като медицински сестри.

Отворих очи.

Цареше пълен мрак.

Някой до мен дишаше.

- Не мога да виждам - казах аз.

Един бодър глас отвърна в тъмата:

- Има толкова слепи хора по тоя свят. Все някога ще се ожениш за някой мил слепец.

Човекът с длетото се завърна.

Защо се мъчите? - попитах. - Няма смисъл.

- Не бива да говорите така. - Пръстите му опипаха огромната, болезнена подутина над лявото ми око. Нещо ме отпусна и се появи нащърбен процеп от светлина като дупка в стената. Зад него надникна ръката на човека.

- Виждаш ли ме?

-Да.

- Виждаш ли нещо друго?

Тогава си спомних.

- Нищо не мога да видя. - Процепът се стесни и помръкна. - Аз съм сляпа.

- Глупости! Кой ти каза?

- Сестрата.

Човекът изпъшка. Завърши превръзката над окото ми.

Ти си късметлия, момиче. Зрението ти е абсолютно незасегнато.

- Имаш посещение.

Сестрата ме погледна лъчезарно и изчезна.

Майка ми пристъпи усмихната към леглото. Носеше рокля с изрисувани по нея морави каручки и изглеждаше ужасно.

Следваше я високо, голямо момче. Отначало не можах да го позная, тъй като окото ми едва се отваряше, но после видях, че е брат ми.

- Казаха, че си искала да ме видиш.

Майка ми приседна на ръба на леглото и сложи ръка върху крака ми. Беше изпълнена с любов и укор, затова исках да си върви.

- Не съм казвала такова нещо.

- Казаха, че си ме викала. - Майка ми бе готова да заплаче. Лицето й се свъси и затрепера като бледо желе.

- Как си? - попита брат ми.

Погледнах към майка.

- Все така.

- Имате посетител.

- Не искам никакви посетители.

Сестрата забързано излезе и зашепна нещо на някого в коридора. После влезе отново.

- Настоява много да ви види.

Погледнах към двата жълти крака, стърчащи от непознатата бяла копринена пижама, която ми бяха навлекли. Кожата отпуснато се поклащаше при всяко мое движение, сякаш в нея нямаше мускули, а отгоре й бодеше стърнище къси, гъсти, черни косми.

- Кой е той?

- Някакъв познат.

- Как се казва?

- Джордж Бейкуел.

- Не познавам никакъв Джордж Бейкуел.

- Той казва, че ви познава.

Сестрата отново изчезна и някакво много познато момче влезе с думите:

- Ще имаш ли нещо против, ако седна на крайчеца на леглото ти?

Беше с бяла престилка и от джоба му се подаваше стето- скоп. Сметнах, че е някой познат, предрешен като доктор.

Бях решила да си покрия краката, ако някой влезе, но вече бе твърде късно. Оставих ги да си стърчат както си бяха - грозни и отблъскващи.

„Това съм аз - мислех си. - Такава съм.“

- Спомняш ли си кой съм, Естър?

Погледнах косо към момчето през процепа на здравото си око. Другото още беше затворено, но очният лекар твърдеше, че след няколко дни ще се оправи напълно.

Момчето ме наблюдаваше, сякаш бях ново екзотично животно в зоопарка, и едва се сдържаше да не се разсмее.

- Спомняш ли си кой съм, Естър? - Произнасяше думите бавно, какго се говори на тъпо дете. - Аз съм Джордж Бейкуел. Посещаваме една и съща църква. Едно време ти беше приятелка на моя съквартирант в Амхърст.

Чак сега горе-долу го наместих в съзнанието си. Той витаеше мъгляво из периферията на спомените ми - физиономия, която никога не бих се потрудила да свържа с име.

Какво правиш тука?

- Резидент* съм в тая болница.

Нима бе възможно тоя Джордж Бейкуел да стане лекар така внезапно? Чудех се. Още повече че въобще не ме познаваше. Просто е искал да види как изглежда момиче, достатъчно смахнато, за да посегне на живота си.

Извърнах лице към стената.

- Махай се! - извиках. - Върви по дяволите и не се връщай повече!

- Искам да получа огледало.

Сестрата си тананикаше унесено, докато отваряше чекмедже след чекмедже и натъпкваше новите дрехи - бельо, блузи, поли и пижами, - които майка ми бе донесла в черното лачено куфарче.

- Защо не мога да получа огледало?

Бях облечена в роба на сиви и бели райета, същински дюшеклък, препасана с широк, лъскав, червен пояс, и ме бяха подпрели в един фотьойл.

‘ Лнце, което живее там, където работи. - Б. пр.

- Защо?

Защото е по-добре за теб. - Сестрата хлопна капака на куфарчето с лек трясък.

- Ама защо?

- Защото не изглеждаш особено хубава.

- О, нека само да се видя!

Сестрата въздъхна и отвори най-горното чекмедже. Извади голямо огледало с дървена рамка в същия тон като дървото на бюрото и ми го подаде.

Отначало не схванах нищо. Това въобще не беше огледало, а снимка.

Не можеше да се каже дали лицето на снимката е мъж или жена, защото косата му бе обръсната и отново покарала като четинеста пилешка перушина. Половината от лицето на снимката бе мораво и обезформено в оток, по края моравото преминаваше в зеленикаво и после в пепелявожълто. Устните бяха бледокафяви с розова рана във всеки ьгъл.

Най-изумителното в това лице бе неестественото съчетание на всевъзможни ярки цветове.

Усмихнах се.

Устата на снимката също се разтегна в усмивка.

Миг след трясъка влезе още една сестра. Хвърли поглед към строшеното огледало, после към мен, изправена над слепите бели късове, и избута младата сестра вън от стаята.

- Нали ти казвах - чух думите й.

- Аз само…

- Нали ти казвах\

Слушах без особен интерес. Всеки може да изпусне огледало. Не разбирах защо трябваше толкова да се вълнуват.

Другата, по-старата сестра, влезе отново. Застана със скръстени ръце и поглед, вперен в мен.

- Седем години нещастна любов.

- Какво?

- Казах - сестрата повиши тон, сякаш говореше с глух - седем години нещастна любов.

Младата сестра се върна с лопата и метла и взе да събира блестящите отломки.

- Това е суеверие - отвърнах аз.

- Аха - сестрата се обърна към другата, коленичилата, сякаш не бях в стаята. - Там, където ще я приберат, хубавичко ще се погрижат за нея\

От задния прозорец на линейката гледах как пред погледа ми се нижат познати улици и потъват в зелената лятна далечина. От едната страна седеше майка ми, от другата - брат ми.

Преструвах се, че не разбирам защо ме преместват от нашата болница в градската, за да видя какво ще ми обяснят те.

- Искат да те прехвърят в специално отделение - каза майка ми. - В нашата болница такова отделение няма.

- Тук ми харесваше.

Майка ми сви устни.

- Тогава би трябвало да се държиш по-добре.

- Какво?

- Не трябваше да чупиш огледалото. Тогава може би щяха да те оставят.

Но, разбира се, знаех, че огледалото нямаше нищо общо с моя случай.

Седях в леглото, завита до шия.

- Защо да не ставам? Аз не съм болна.

Визитация - отвърна сестрата. - Може да се става само след визитация. - Дръпна встрани завесите на леглото и видях на съседното легло една дебела млада италианка.

Италианката имаше венец от стегнати здрави букли, които започваха от челото й, издигаха се в помпозен купол и се спускаха като каскада надолу по гърба й. Както и да се помръднеше жената, тази внушителна прическа също се задвижваше, сякаш бе изработена от твърда черна хартия.

Жената ме погледна и се изкикоти.

- Защо си тук? - Не дочака отговор. - Аз съм тук заради моята френско-канадска свекърва. Тя се изкикоти отново. - Мъжът ми знае, че не мога да я понасям, и пак я кани да ни идва на гости, а когато пристигне, езикът ми изскача и не мога да го спра. Откараха ме в „Бърза помощ“ и оттам ме пъхнаха тук - тя понижи глас - заедно е лудите. - После попита: - А твоят случай какъв е?

Извърнах към нея лицето си с моравия оток и зеленото око:

- Аз опитах да се самоубия.

Жената ме изгледа. После чевръсто измъкна от нощното си шкафче някакво филмово списание и се престори, че чете.

Летящите врати срещу леглото ми се разтвориха и вътре нахълта цял отряд млади момчета и момичета в бели престилки, водени от по-възрастен, прошарен мъж.

Всички се усмихваха с широки изкуствени усмивки. Скупчиха се пред моето легло.

- Как се чувствате тази сутрин, мис Грийнуд?

Опитах се да отгатна кой от всички бе продумал.

Мразя да отговарям на тълпа от хора. Когато разговарям с група хора, трябва да избера един, комуто да отвръщам, и до- като говоря, чувствам как останалите ме наблюдават и набират нечестно предимство. Мразя също хората да ми задават жизнерадостни въпроси, когато знаят, че се чувствам като в ада, а отгоре на това да очакват отговор „чудесно“.

- Чувствам се отвратително.

- Отвратително! Хм! - каза някой и едно от момчетата наведе глава с лека усмивка. Друг надраска нещо в бележника си. Трети изписа на лицето си непроницаемост и важно попита:

А защо се чувствате отвратително?

Помислих си, че някои от момчетата и момичетата в тая пъстра група можеха да бъдат колеги на Бъди Уилард. Може би знаеха, че го познавам, и им беше любопитно да ме видят, а после щяха да клюкарстват помежду си. Исках да съм на място, където никой познат не би могъл да дойде.

- Не мога да спя…

Прекъснаха ме:

- Но сестрата каза, че през последната нош сте спали.

Огледах този полукръг от ведри, непознати лица.

- Не мога да чета. - Повиших тон. - Не мога да ям. - Обаче изведнъж се сетих, че откакто бях постъпила тук, се хранех с хищен апетит.

Лицата от групата се бяха извърнали от мен и си шушукаха тихичко. Най-накрая пристъпи прошареният мъж.

- Благодаря ви, мис Грийнуд. След малко ще ви прегледа един от нашите лекари.

После групата се премести към леглото на италианката.

- А вие как се чувствате днес, мисис… - попита някой и името й прозвуча дълго и пълно с „л“-та, нещо като Томолило.

Мисис Томолило се изкиска:

- О, чудесно, докторе. Чудесно. - После понижи глас и прошепна нещо, което не можах да чуя. Един-двама от групата погледнаха към мен. Някой каза:

- Добре, мисис Томолило. - А друг дръпна завесите между нашите две легла като бяла стена.

Седях на крайчеца на дървена пейка в затревения правоъгълник между четирите тухлени стени на болницата. Майка ми с роклята на моравите каручки седеше на другия край. Беше облакътила глава на ръката си, показалецът й опираше в бузата, а палецът - под брадичката.

Мисис Томолило седеше с някакви тъмнокоси, смеещи се италианци на съседната пейка. Тя имитираше всяко движение на майка ми. В момента беше опряла показалец в бузата и палец под брадичката, а главата й бе извърната умислено на една страна.

- Не мърдай - тихо казах на майка си. - Оная жена те имитира.

Майка ми се обърна да я погледне, но мисис Томолило светкавично отпусна в скута дебелите си ръце и енергично заговори сприятелите си.

- Ами, не е така - отговори майка ми. - Тя дори не ни обръща внимание.

Но в мига, когато майка ми се загледа в мен, мисис Томо- лило опря пак пръсти точно като нея и ми хвърли злобен, подигравателен поглед.

Зелената трева бе побеляла от лекари.

През цялото време, докато седяхме в тесния конус на слънцето, което грееше над високите тухлени стени, разни доктори пристигаха и се представяха. „Аз съм доктор Еди-кой си, аз съм доктор Еди-кой си.“

Някои бяха толкова млади, че не можеха да бъдат свестни лекари, а един от тях имаше странно име, нещо като доктор Сифилис. Затърсих подозрителни, измислени имена и наистина един тъмнокос лекар, също като доктор Гордън, само че черно- кож, се приближи, каза: „Аз съм доктор Панкреас“, и разтърси ръката ми.

След като се представеше, всеки се отдръпваше на такова разстояние, че да ни подслушва, но не можех да предупредя майка ми, че лекарите записват всяка наша дума, че ще ни чуят, затова се наклоних и зашепнах в ухото й.

Майка ми рязко се отдръпна.

- О, Естър, бих желала да им помагаш. Те казват, че не искаш да им съдействаш. Че не искаш да разговаряш с никой от лекарите и не правиш нищо по трудотерапия…

- Трябва да се махна оттук - казах й многозначително. Тогава ще се оправя. Ти ме напъха тук. Ти ще ме измъкнеш.

Мислех си, че ако успея да убедя майка ми да ме измъкне от болницата, ще мога да разчитам и на съчувствие от нейна страна, както онова момче в пиесата с мозъчното заболяване, да я накарам да проумее кое е най-доброто за мен.

За моя изненада майка ми каза:

- Добре, ще се помъча да те махна оттук, дори само и за да те прехвърля на по-добро място. Но ако наистина те измъкна оттук - тя сложи ръка върху коляното ми, - обещаваш ли ми да бъдеш добра?

Извих се настрани и се опулих право в доктор Сифилис, който стоеше до мен и си записваше всичко в мъничко, почти невидимо тефтерче.

- Обещавам! - изрекох съзаклятнически на висок глас.

Негърът буташе количката с храната в столовата. Психиатричното отделение в болницата беше много малко - само два коридора под формата на буквата Г, със стаи от двете страни и една ниша с легла зад трудотеранията, където бях аз; малкото пространство с масички и столове край прозореца в ъгъла на Г-то беше нашата всекидневна и трапезария.

Обикновено един сбръчкан старец разнасяше храната, но днес я караше негър. До него вървеше жена на сини, тънки като шило токчета и му казваше какво да прави. Негърът непрекъснато се хилеше и кискаше глуповато.

Донесе до нашата маса табла с три металически супника, покрити с капак, и започна шумно да ги плъзга по масата. Жената излезе от стаята и заключи вратата след себе си. При всяко хлоп- ване на супник, на очуканите прибори или дебелите бели порцеланови чинии той се пулеше срещу ни с големи, въртящи се очи.

Можех да се обзаложа, че сме първите му луди.

Никой на масата не се помръдна да отхлупи супниците, а сестрата стоеше встрани и чакаше да види ще посегне ли някой, или тя да го стори. Обикновено мисис Томолило отхлупваше супниците и сипваше на всскиго като майка, но вече я бяха изписали и никой не проявяваше желание да я замести.

Аз умирах от глад, затова вдигнах капака на първия съд.

Браво, Естър - със задоволство каза сестрата. - Сипи си малко фасул и го подай на останалите.

Сипах си чиния зелен фасул и подадох супника на грамадната червенокоса жена вдясно от мен. Днес за първи път пускаха червенокосата на масата. Бях я видяла само веднъж преди в дъното на Г-образния коридор, стоеше пред една отворена врата е решетки на четвъртитите, допълнително изрязани прозорци.

Тя крещеше и се смееше по най-грубиянски начин, потупваше бедрата си пред минаващите лекари, а прислужникът с бяла куртка, който се грижеше за болните от оня край на отделението, се бе облегнал на радиатора и се превиваше от смях.

Червенокосата изтръгна супника от ръцете ми и го изсипа до дъно в чинията си. Фасулените шушулки се издигнаха като планина пред нея и взеха да се свличат по скута й и по пода като твърди зелени сламки.

- О, мисис Моул! - тъжно възкликна сестрата. - По-добре да се бяхте хранили и днес в стаята си.

Тя върна голяма част от фасула й в супника, подаде го на съседната болна и отведе мисис Моул. По целия път към стаята си мисис Моул се извръшаше към нас, правеше ни разни подигравателни гримаси и издаваше гадни, мляскащи звуци.

Пристигна негърът и започна да обира празните чинии пред болни, които още не си бяха сипали да се хранят.

- Още не сме свършили - му казах. - Трябва да почакаш.

- Амиии! - Той облещи очи с престорено учудване. Обърна се назад. Сестрата още не се бе върнала от стаята на мисис Моул.

Негърът ми се поклони дръзко:

- Мис Говнянка! - едва чуто изрече той.

Вдигнах капака на втория супник и намерих макарони, студени като камък и залепнали един за друг в клеясала маса. Третият, последният супник бе пълен догоре с пържен зелен фасул.

Знаех чудесно, че на един обяд не се сервира два пъти фасул. Можеш да поднесеш фасул и моркови или фасул и грах, но никога фасул с фасул. Негърът просто се бе опитал да разбере доколко сме с всичкия си.

Сестрата дойде и негърът предпазливо се измъкна надалеч. Ядох пържен фасул, колкото можах. После станах ог масата, минах така, че сестрата да нс може да ме вижда от кръста надолу, и застанах зад негъра, който прибираше мръсните чинии. Изтеглих крак назад и му отперих силен и остър шут право в прасеца.

Негърът отскокна с писък и опули очи насреща ми.

О, мис - простена той, като разтриваше крака си, - не биваше да правите това, не биваше.

- Точно това заслужаваш! отговорих и впих очи в него.

- Днес не искаш ли да станеш?

Не. - Сгуших се още по-дълбоко в леглото и издърпах завивката над главата си. После повдигнах едно ъгълче и надникнах оттам. Сестрата тръскаше термометъра, който току-що бе извадила от устата ми.

Ето, вижте, нямам температура. - Бях погледнала термометъра, преди да дойде да го вземе, както винаги правех. - Виждате сама, нямам температура, тогава защо ми я мерите?

Исках да й обясня, че ако нещо в организма ми не е в ред, щях да се радвам, бих предпочела нещо в тялото да куца, откол- кото в главата, но тая мисъл ми се стори сложна и изтощителна, затова замълчах. Само се зарових още по-дълбоко в леглото.

После усетих през завивката някакъв лек, досаден натиск до крака си. Надникнах. Сестрата бе оставила табличката с термометрите върху леглото ми и с гръб към мен сега мереше пулса на жената от съседното легло, заела мястото на мисис Томолило.

Някаква непреодолима палавост пламна в кръвта ми, възбуждаща и примамлива като сърбеж на клатещ се зъб. Про- зинах се и се размърдах, сякаш се готвех да се извърна, после пъхнах крак под табличката.

- Ооо! - Викът на сестрата бе като вик за помощ. Другата сестра тутакси нахълта в стаята. Виж какво направи!

Измъкнах главата си изпод завивките и погледнах от ръба на леглото. Около прекатурен емайлиран поднос блестяха като звезда тръбичките на термометрите, а капчиците живак потрепваха като божествена роса.

- Много съжалявам - казах. - Съвсем случайно.

Втората сестра впи в мен злобен поглед.

- Ти го направи нарочно. Видях те.

Тя бързо изтича и почти моментално двама санитари ме помъкнаха заедно е леглото към старата стая на мисис Моул, но преди това бях успяла да сграбча в шепи капчица живак.

Скоро след като заключиха вратата, видях лицето на негъра като намазана с петмез луна да се пули до решетките на прозорците, но се престорих, че не го забелязвам.

Открехнах малък процеп между пръстите си като дете със своя тайна и се усмихнах на сребърната топчица, ласкаво сгушена в шепата ми. Ако я изпуснех, тя щеше да се разбие на милион още по-дребни топчици, а ако ги съберях една до друга, те щяха отново да се слеят, без шев и пукнатина, в едно единно цяло.

Усмихвах се щастливо на малката сребърна топчица.

Не можех да си представя какво е станало с мисис Моул.